8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 569
гр. София, 10.12.2018 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, I отделение, в закрито заседание на деветнадесети ноември през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева
ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова
Кристияна Генковска
при секретаря ……………………………….., след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д. № 1217 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „КТЗ Болгар” АД, [населено място] срещу решение № 180/18.01.2018г., постановено по т.д.№ 4857/2017г. от Софийския апелативен съд.
Касационната жалба е подадена срещу решението изцяло, но касаторът има интерес от обжалването му само в частта, с която въззивният съд е отменил решение № 896/12.05.2017г. по т.д.№ 4765/2013г. на Софийския градски съд и вместо това е признал за установено, че „КТЗ Болгар” АД, [населено място] дължи на „Токуда Банк” АД, [населено място] по договор за издаване на банкова гаранция № 085-012-001/10.03.2009г., сключен с „Омпак” ЕООД, и по договор за поръчителство от 10.03.2009г. солидарно с „Омпак” ЕООД сумата от 602514,99 лв. – главница по договора за банкова гаранция, преобразуван след плащане на гаранцията в договор за кредит, и сумата от 163668,83 лв. – комисионни по чл.2, ал.1, т.2.2 и чл.3, ал.1 от договора за гаранция, ведно със законните лихви върху главниците, считано от 18.03.2013г. до окончателното им изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение въз основа на документ от 19.03.2013г. по гр.д.№ 391/2013г. по описа на РС – [населено място], както и в частта за разноските. В останалата част въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение за отхвърляне на иска на „Токуда Банк”АД срещу „КТЗ Болгар” АД, [населено място].
Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
Ответникът „Токуда Банк”АД, [населено място] оспорва жалбата. Претендира разноските за касационното производство.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че с договор за издаване на банкова гаранция от 10.03.2009г. „Токуда Банк”АД е поела задължение да издаде по нареждане на „Омпак” ЕООД банкова гаранция в размер на сумата от 2000000 лв. за гарантиране на безлихвен заем за изпълнение на проект „Цех за хартиени опаковки и склад за хартия” в полза на Предприятие за опазване на околната среда при Министерство на околната среда и водите. Съгласно този договор на 10.03.2009г. е сключен и договор за поръчителство с „КТЗ Болгар” АД, представляващ неразделна част от договора за банкова гаранция, според който „КТЗ Болгар” АД се е задължило да отговаря спрямо „Токуда Банк”АД за задълженията на „Омпак”ЕООД. Според договора за банкова гаранция в случай на плащане от страна и за сметка на банката заплатените суми се оформят автоматично и служебно от банката като кредит във валутата на извършеното плащане и същите са незабавно дължими с комисионните, таксите и другите разноски на банката. На 10.12.2012г. банката е изплатила по банковата гаранция сумата от 1166655 лв., поради което са признати за съществуващи вземанията на банката по издадената заповед за изпълнение.
Софийският апелативен съд е счел за неоснователно възражението за нищожност на договора за поръчителство поради липса на съгласие. Договорът е подписан от името на дружеството – настоящ касатор документ, тъй като върху същия е положен подпис от името на дружеството, който следва изявленията на страните. В закона не са предвидени изисквания относно конкретно място за полагане на подписа или забрана подписът да е с „параф”. Направеното оспорване на подписа на изпълнителния директор на дружеството Х. Х. е доказано, като по делото е установено, че подписът е положен от лицето Н. А., който към момента на сключване на договора за поръчителство е бил председател на Съвета на директорите. Въз основа на решение от 22.06.2009г. е вписана промяна в представителството на дружеството, според която същото се представлява заедно и поотделно от Х. Х. и Н. А.. Въззивният съд е приложил правилото на чл.301 ТЗ, предвид обстоятелството, че сключеният на 10.03.2009г. от името на търговец договор от лице без представителна власт следва да се смята за потвърден, тъй като липсва противопоставяне веднага след узнаването му. Лицето Н. А. е представител на дружеството, считано от 22.06.2009г. и най – късно от 07.07.2009г. (датата на вписване на решението на ОС в Търговския регистър) дружеството е узнало за договора за поръчителство и за договора за банкова гаранция. До датата на депозиране на възражението по чл.414 ГПК срещу издадената заповед за изпълнение през 2013г. дружеството не се е противопоставило на договора. Решаващият състав е изложил и съображения, че сделката е търговска по правилото на чл.287 във връзка с чл.286, ал.1 и чл.1, ал.1, т.7 ТЗ.
Възражението за недействителност на сделката предвид липсата на предварително решение на Съвета на директорите на дружеството е отхвърлено като неоснователно. Въведените ограничения в устава на дружеството са счетени за непротивопоставими на третите лица. В случая на заседание на 06.01.2009г. е било взето решение дружеството да бъде поръчител на „Омпак” ЕООД по договор за банкова гаранция от „Токуда Банк”АД в размер на 2000000 лв. Апелативният съд е приел за неприложима нормата на чл.60 ЗКИ, предвид липсата на уговорка за упражняване право на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем с изявление, което да достигне до насрещната страна. Сумата по кредита е приета за дължима веднага след плащането от банката на третото лице по силата по уговорката в чл.3, ал.1, т.1 и т.3 от договора.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Касаторът поставя няколко правни въпроса по реда на чл.280, ал.1 ГПК.
По първите два въпроса: ”Какво е правното значение на мястото, където е положен подписът на една от страните по двустранен договор и каква е разликата между подписването и парафирането на един двустранен договор?” и „Достатъчно ли е, за да се презюмира съгласие с клаузите на двустранен договор, подписът да следва изявленията в договора без да има значение мястото, в което е положен на документа, въпреки че има точно определено за това място от страните по договора?”, са поставени на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Според касатора изводите на въззивния съд, че е без значение в коя част на документа е положен подписът, както и дали такъв ще бъде поставен на предходните страници, като единствено е от значение да следва изявленията, е в противоречие с практиката на ВКС. В цитираното решение № 36/30.03.2011г. по гр.д.№ 384/2009г. на ВКС, ІV г.о. е прието, че „подписът изразява съгласието на автора с изявлението, което е материализирано в документа, затова той се полага на място, от което се вижда това – след изявлението. Когато в бланката на документа е определено място за полагането на подписа, той се полага на това място, но полагането му на друго място или излизането му извън посоченото поле не опорочава съгласието, ако от мястото, на което е положен може да се направи извод за съгласие с изявлението.” Решение № 31/16.02.2009г. по гр.д.№ 4529/2007г. на ВКС, ІV г.о. е неточно цитирано. В посоченото решение е прието, че „писменият договор не е подписан, ако страните не са положили подписи след волеизявленията, като няма определено място, на което да се положат подписите, за да са валидни”. В този смисъл обжалването решение е в съответствие с практиката на ВКС. В конкретния случай касаторът твърди, че подписът бил положен под черта в документа, каквато не може да се установи от копието. Съставът на ВКС констатира, че по делото е било безспорно и това се установява при преглед на документа, че подписът от името на дружеството е положен в края на страниците, включително на последната, и следва изявленията на страните. Въззивният съд е приел за установени фактите по спора на база на събраните по делото доказателства и формираните изводи не са в противоречие с практиката на ВКС. Посочените определения на ВКС са постановени в производството по чл.288 ГПК и не представляват практика, в която да е дадено разрешение на конкретен правен въпрос, но независимо от това същите не съдържат съображения в подкрепа на доводите на касатора и са изцяло неточно цитирани. Позоваването на В. конвенция е неотносимо към поставените въпроси, както и същата не попада в някое от основанията за допускане на касационно обжалване.
Основанията за допускане на касационно обжалване по въпросите: „Договорът за поръчителство, сключен от търговец за обезпечение на търговска сделка (банкова гаранция), има ли характер на търговска сделка и спрямо него приложим ли е чл.301 ТЗ?”; „Следва ли узнаването за сключената сделка без представителна власт да се доказва с обективни факти от действителността?” и „Може ли да се приравни знанието за сключената сделка от един от членовете на СД на АД и един от неговите представители за знание на самото дружество – търговец за самата сделка и как следва да се доказва това?”, са въведени като противоречие със съдебната практика с посочване на решения на различни по степен съдилища. Противоречивото разрешаване на правни въпроси от съдилищата отпадна като основание за допускане на касационно обжалване с изменението на нормата на чл.280 ГПК с ДВ бр.86/2017г., а касационната жалба е подадена на 09.03.2018г. Част от решенията на ВКС не се откриват в информационните системи и не са представени копия от същите към жалбата.
Независимо от това по поставените въпроси е налице практика на ВКС, която е посочена от касатора. Дадените разрешения в практиката дават отговор на поставените въпроси. Според решение № 36/30.03.2011г. по гр.д.№ 384/2009г. на ВКС, ІV г.о., когато ненадлежно представляваният е търговец, не се изисква изрично потвърждаване, то се счита извършено, ако търговецът не се противопостави веднага след узнаването, т.е. потвърждаването се счита извършено чрез бездействие. В решение № 2020/06.02.2012г. по т.д.№ 87/2011г. на ВКС, ІІ т.о. е прието, че при търговските сделки също е налице висяща недействителност, но до момента на узнаването и непротивопоставянето на търговеца, от чието име е сключена сделка без представителна власт, или евентуалното й потвърждаване. Изложени са съображения, че законодателят е обвързал незабавното противопоставяне от страна на търговеца на сключена без представителна власт, или при превишаване пределите на представителната власт, сделка, с момента на узнаване на сделката. За разлика от потвърждаване на сключен договор от ненадлежен търговски представител, при който презумпцията за потвърждаване от търговеца се прилага от момента на съобщаване за сделката от търговския представител или от третото лице съконтрахент / чл.43 ТЗ/, в хипотезата на чл.301 ТЗ не са въведени специални изисквания за способа, по който търговецът узнава за сделката. В решението са изброени примери за начини на узнаване на сделката, като е изведен извод, че във всички случаи търговецът, който е въвел възражение за недействителност на сделката поради липса на представителна власт, следва да докаже, че противопоставянето по чл.301 ТЗ е извършено веднага след узнаване на сделката. Въззивното решение съответства на практиката на ВКС, като на база на дадените разрешения не могат да се правят изводи по аргумент за противното, каквито доводи са въведени. Касаторът е търговецът, който е въвел твърдения за противопоставяне, но, от друга страна, той счита, че съдът не може да приеме момент на узнаване за сделката, различен от посочения от него.
Позоваването на решение № 103/25.07.2014г. по т.д.№ 2994/2013г. на ВКС, І т.о. е изцяло неточно. В решението е разгледан въпросът за приложението на чл. 301 ТЗ в случаите на съвместно органно представителство на акционерно дружество. Прието е, че разпоредбата на чл.301 ТЗ е приложима и в хипотеза на извършено правно действие от името на търговец от едно или от част от лицата, осъществяващи колективното /съвместното/ му представителство, като в този случай за противопоставянето по см. на чл.301 ТЗ е достатъчно наличието на волеизявление за това на едно от останалите лица, формиращи съвместното представителство на търговеца. В случая въззивният съд не е обсъждал въпроса дали противопоставянето следва да е направено от двамата представители на дружеството, поради което цитираната практика не е обуславяща за правните изводи на съда в обжалваното решение.
Според решение № 156/12.01.2015г. по т.д.№ 2989/2013г. на ВКС, І т.о. „съобразимите факти за доказване на узнаването от страната за сключена без нейно знание и съгласие сделка, с оглед прилагане правните последици на чл.301 ТЗ, логично са винаги последващи, а не предхождащи сключването на спорната сделка, респ. извършването на съответното действие без представителна власт. Приложението на чл.301 ТЗ не може да се обоснове с доказателства за действия на страната, предхождащи сключването на самата спорна сделка, макар относими към елементи от сложния фактически състав по възникване на спорното правоотношение, неизчерпващ се със същите тези елементи.” С позоваването на това разрешение касаторът цели да насочи към извод за противоречие с практиката на ВКС, доколкото въззивният съд е приел, че договорът е сключен от лице, което, като член на Съвета на директорите, е знаело за сделката още към момента на сключването й, а не е узнало за нея в последващ момент. Съставът на ВКС е дал посоченото разрешение с оглед на фактите по конкретния спор, а именно, че участието на търговец в конкурсна процедура, завършила със сключване на договор, подписан от името на търговеца от лице без представителна власт, не следва да се преценява като доказателство за знанието на търговеца за договора. В настоящия случай въззивният съд е приел, че лицето, действало от името на търговец без представителна власт, впоследствие е придобило представителна власт по отношение на дружеството и в качеството му на органен представител е лице, което би следвало да може да се противопостави на сделката. Предвид на съвпадането на тези две качества е приел, че е налице знание за сделката и липса на противопоставяне. По тези съображения не е налице твърдяното противоречие с практиката на ВКС, поради което въззивното решение не се допуска до касационно обжалване.
Въпросите: „Следва ли кредиторът да уведомява писмено длъжника и поръчителя за предсрочната изискуемост на кредит, в случай, че такава предсрочна изискуемост е уговорена в договор за банкова гаранция, и същото условие ли е за снабдяване с изпълнителен лист по реда на чл.417 ГПК?” и „Трансформирането на задължение по договор за банкова гаранция в задължение по договор за кредит представлява ли новация по смисъла на чл.107 ЗЗД и следва ли за него да бъде уведомяван поръчителят, за да даде изрично съгласие за запазване на отговорността му по новото задължение?” не са от значение за спора по делото. Първият от тях е обсъждан от въззивния съд и изложените съображения съответстват на практиката на ВКС и на данните по делото. Съставът на апелативния съд е направил разграничение между разрешението по т.18 на ТР № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС и клаузите на договора за банкова гаранция, вземането по което е изцяло изискуемо с плащането от страна на банката в полза на съконтрахента на „Омпак”ЕООД.
По въпроса: „Относима ли е разпоредбата на чл.422, ал.3 ГПК, респ. разясненията, дадени в т.9 на ТР № 4/13г. на ОСГТК на ВКС, досежно незачитането на извършеното плащане в изпълнителния процес, когато последното не е извършено от страна на ответник в производството по чл.422 ГПК, във връзка с чл.415 ГПК, а от трето лице длъжник, за чийто дълг е поръчителствала страната в исковия процес и/или друг поръчител?” касаторът застъпва тезата, че страните по исковия и по изпълнителния процес са различни, като изпълнителните действия са осъществени срещу „Омпак”ЕООД. В случая срещу главния длъжник също е издадена заповед за изпълнение. В този смисъл въпросът не разкрива особености, които да налагат различно разрешение от даденото в посочената тълкувателна практика.
Според касатора въпросът: „Презюмира ли се редовността на счетоводните книги и вписванията в тях, включително и при липса на проведено опровергаване, за да могат да служат като доказателства, или редовността им следва да бъде изрично установена?” е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. В цитираното решение № 169/31.01.2013г. по т.д.№ 664/2011г. на ВКС, ІІ т.о. е прието, че счетоводните книги и вписванията в тях могат да служат като доказателство на страната, която ги е водила, според тяхната редовност, която не се презумира, а трябва да бъде установена и с оглед останалите доказателства. В случая оспорване на счетоводните записвания, както и на констатациите на счетоводната експретиза не е било направено, както и не са били въведени възражения в посочения смисъл във въззивното производство. Поставеният въпрос касае изцяло правилността на решението, поради което не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Касаторът се позовава и на очевидна неправилност на въззивното решение.
Според чл.280, ал.2, пр.3 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което основание е независимо от поставените в изложението въпроси по чл.280, ал.1 ГПК и касационните основания по чл.281, т.3 ГПК и което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на същинска касационна проверка по същество на обжалваното решение. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принцип на съдопроизводството. Обжалваното въззивно решение не разкрива някой от изброените по – горе пороци, както и доводите на касатора за очевидна неправилност повтарят поставените по реда на чл.280, ал.1 ГПК правни въпроси, по които съставът на ВКС се произнесе.
Единствено като основание, различно от поставените по реда на чл.280, ал.1 ГПК въпроси, е позоваването на т.4б от ТР № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС във връзка със служебното произнасяне от съда за спазването на срока по чл.147, ал.1 ЗЗД. Доколкото срокът е преклузивен, неспазването му би представлявало основание за допускане на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В касационната жалба обаче са развити съображения, че кредиторът не е предявил срещу главния длъжник изцяло сумите, предмет на договора за банкова гаранция. Вземането е станало изискуемо (според касатора и според възприетото от въззивния съд) на 10.12.2012г., а заповедта за изпълнение е издадена на 19.03.2013г., т.е. заявлението е подадено в срока по чл.147, ал.1 ЗЗД. Вземането е предявено срещу поръчителя в същия размер, за който е издадена заповедта за изпълнение срещу главния длъжник, а обстоятелството, че е бил предявен иск за остатъка от дълга (по твърдения на касатора) е без значение за отговорността на поръчителя за предявеното вземане.
По изложените съображения касационното обжалване не се допуска.
По разноските. На основание чл.81 ГПК касаторът следва да заплати направените от ответника разноски за касационното производство в размер на 18318 лв. по договор за правни услуги от 29.10.2015г., фактура от 02.04.2018г. и платежно нареждане от 30.03.2018г.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 180/18.01.2018г., постановено по т.д.№ 4857/2017г. от Софийския апелативен съд.
ОСЪЖДА „КТЗ Болгар” АД, [населено място], УЛ.”Триадица” № 4 да заплати на „Токуда Банк” АД, [населено място], „Г. В.” № 21 сумата от 18318 лв. (осемнадесет хиляди триста и осемнадесет лева) – разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.