О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 569
София, 09.07.2018 година
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седемнадесети май две хиляди и осемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ ДИАНА ХИТОВА
АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
разгледа докладваното от съдия Диана Хитова гр.дело N 925/2018 г. и за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от ответника В. Л. В., чрез пълномощник адв.К. М., срещу решение № 2266/ 2017 г. по гр.д. № 1971/ 2017 г. на Апелативен съд-София, 10 състав, с което е отменено решение № 774/ 07.02.2017 г. по гр.д.№ 9440/ 2015 г. на Софийски градски съд, ГО, І-15 състав, с което е уважен предявеният от ищеца Р. К. Х. срещу касатора иск с правно основание чл.59 ал.1 ЗЗД и той е осъден да му заплати сумата 22 630,11 евро обезщетение за ползване без основание на недвижим имот, апартамент намиращ се в [населено място] , на посочен адрес и подробно описан, в периода 17.07.2010 г.-17.07.2015 г., ведно със законната лихва от 20.07.2015 г. до окончателното плащане. Бил е уважен и акцесорният иск с правно основание чл.86 ЗЗД за сумата 3 902,75 лв. обезщетение за забавено плащане на главницата в периода 10.08.2012 г.-20.07.2015 г. Вместо това е постановено осъждане на касатора да заплати на ищеца същата сума 22 630,11 евро по иск с правно основание чл.45 ЗЗД вр. чл.403 ГПК, представляваща обезщетение за претърпяна загуба на паричния еквивалент на ползата, от която ищецът, в качеството на взискател като собственик на посочения недвижим имот, е лишен за периода от 17.07.2010 г.-17.07.2015 г. ,в резултат на налагане на обезпечителни мерки-спиране на принудително изпълнение и неосъществен реален въвод във владение по две посочени граждански дела, по които исковете на касатора са отхвърлени като неоснователни, ведно със законната лихва върху главницата от 24.04.2015 г. до окончателното плащане. Искът с правно основание чл.84 ал.3 ЗЗД за заплащане на сумата 3 902,75 лв. представляваща мораторна лихва за забава в плащането на главницата в периода 10.08.2010 г.-24.04.2015 г. е отхвърлен като неоснователен. В останалата отхвърлителна част, като необжалвана, решението е влязло в сила.
В касационната жалба се поддържа оплакване за недопустимост на въззивното решение.Твърди се, че то е постановено извън диспозитивното начало и че съдът се е произнесъл по непредявен иск. Излагат се доводи,че е предявен иск с правно основание чл.59 ЗЗД, претенцията е заявена ясно в обстоятелствената част и петитума на исковата молба. Въззивният съд изменил изцяло твърденията на ищеца и разгледал съвсем нова искова претенция. Касаторът намира, че решението на ВКС по гр.д.№ 60028/2016 г., ІІ г.о. на което се е позовал, е неотносимо към спора. Иска се обезсилване на обжалвания съдебен акт. Поддържа се оплакване и за неправилност, тъй като обратно на изводите на съда за направено извънсъдебно признание от касатора на неизгоден за него факт в предявените от него искови претенции по други водени дела срещу ищеца, това не е сторено. За неправилни счита и изводите ,че е установено ползването на имота от него . Изтъква, че е бил назначен за пазач на имота от съдебния изпълнител и дори да е осъществил фактическа власт, тя не е без правно основание. Намира за неправилен и извода за злоупотреба с права. Иска алтернативно отмяна на въззивното решение и отхвърляне на исковете.
В изложението по чл. 284 ал.3 т.1 ГПК касаторът отново поддържа оплакването за недопустимост на въззивното решение, като произнесено по непредявен иск .Твърди и основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
Поставя процесуалноправния въпрос: следва ли въззивният съд, ако прецени, че дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск е неправилна, вследствие на което на страните са дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, служебно, без да бъде сезиран с такова оплакване, да даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест и да укаже на страните необходимостта да ангажират съответни доказателства.
Изтъква, че въззивният съд е изменил дадената от първоинстанционния съд правна квалификация на предявения иск от такава по чл.59 ЗЗД, в нова по чл.45 ЗЗД, но е намерил решението на първоинстанционния съд не за недопустимо, а за неправилно, при различна правна квалификация. В разпореждането си по чл.267 ГПК от 09.05.2017 г. не е посочил новата квалификация и не е дал указания на страните относно подлежащите на доказване факти. Намира,че този начин на процедиране е в противоречие с ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д.№1/2013 г. на ОСГТК- т.2.
Касаторът поставя материалноправния въпрос дали е нужно увреждащото деяние да е противоправно, за да се ангажира отговорността по чл.45 ЗЗД.
Посочва, че изводът на въззивния съд за претърпени от ищеца вреди в резултат на негово процесуално поведение, макар и правомерно, противоречи на приетите разрешения в съдебните актове на ВКС, постановени по гр.д.№ 582/2011 г.,ІV г.о. и гр.д.№ 3026/2008 г.,ІV г.о. Според тях искът с правно основание чл.45 ЗЗД се основава на виновно , противоправно действие или бездействие, което се установява на общо основание, а не се презумира.
Следващият процесуалноправен въпрос е: следва ли съдът при постановяване на решението да вземе предвид фактите от значение за спорното право, които са настъпили след предявяване на иска.
Изтъква, че пред въззивния съд е представено ново писмено доказателство- нотариален акт, издаден въз основа на обстоятелствена проверка, с който се е снабдило трето по делото лице-неговата дъщеря. С акта се установявало, че в нейна полза е изтекла придобивна давност и вече тя е собственик на процесния имот. По направеното възражение във връзка нотариалния акт за липса на пасивна материално-правна легитимация, въззивният съд неправилно приел, че то е преклудирано и се произнесъл в противоречие със задължителна съдебна практика по т.д.№ 741/2009 г.,І т.о. ,гр.д.№ 681/2010 г., ІV г.о. и гр.д.№20/2013 г., ІІ г.о. В тях се съдържат разрешения относно обстоятелствата, на които се основава исковата претенция, обсъждането на новонастъпили факти, преценката за материалноправното положение между страните в деня на приключване на устните състезания.
Поставя се и материалноправния въпрос дали ползването на недвижимия имот от назначен от съдия-изпълнителя пазач представлява владение,респ. може ли да се приеме за нарушено владение.
Касаторът твърди, че той не е длъжник в изпълнителното производство, по което е спряно принудителното изпълнение чрез допуснато обезпечение на иск, както неправилно е счел въззивният съд и му е вменил извършването на неосъществени от него действия. Посочва,че изводите му са в противоречие с решение по гр.д.№ 5744/2007 г.,ІІ г.о., според което правната фигура на пазача го определя като лице, което съдейства за изпълнителния процес.Също така противоречи на приетото в решение по гр.д.№365/2012 г.,ІV г.о., съдържащо изводи, че на пазача, когато не е длъжник, се дължи възнаграждение.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение , ВКС на РБ, състав ІІІ г.о. констатира следното:
Касационната жалба е подадени от надлежна страна, с интерес от предприетото процесуално действие, в предвидения от закона срок и е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е намерил, че първоинстанционният съд квалифицирал предявените искове чл.59 и чл.86 ЗЗД. Възпроизвел е съдържащите се в исковата молба твърдения: ищецът закупил процесния имот. Поради неизпълнение задължението на продавачите да го напуснат, се снабдил с изпълнителен лист. В хода на изпълнителното производство съдебният изпълнител констатирал, че в имота освен продавачите, се намира и касаторът. Извършил въвод във владение, назначил го за пазач и определил дата за освобождаване на имота след една седмица- на 25.11.2005 г. Последният не напуснал и ищецът му изпратил нотариална покана, с която освен искане да го освободи, отправил и претенция за заплащане на обезщетение в размер на 450 евро месечно до освобождаването му. Касаторът завел срещу ищеца различни съдебни дела, по две от които били допуснати обезпечения на предявените искове чрез спиране на изпълнителните действия по въвода, в резултат на което и до настоящия момент е в имота. За периода 17.07.2010 г. до 17.07.2015 г., за който е предявен искът, претендира обезщетение за ползване в размер на 27 000 евро, но го заявява като частичен за 22 800 евро- по 380 евро месечно. Претендира и обезщетение за забава, както и законната лихва от предявяване на иска до окончателното плащане. Срещу този иск касаторът се бранил с възражението, че не е владял имота, не го владее понастоящем и не препятства ползването на касатора.
Въззивният съд приема следното: касаторът от 1983 г. е бил собственик на процесния имот на основание чл.35 ЗЖСК. На 22.02.2002 г. го продал на купувачите Д. Г. М. и К. К. С., негов втори братовчед. С влязло в сила съдебно решение този договор е прогласен за нищожен между страните по него на основание чл.26 ал.5 ЗЗД, като абсолютно симулативен. Шест години преди вписване на исковата молба по този процес купувачите от своя страна продали имота на ищеца, без да му предадат владението. Ищецът се снабдил с изпълнителен лист срещу продавачите. По образуваното изпълнително дело на 17.11.2005 г. е извършен въвод във владение. При осъществяването му в имота е намерен касаторът. Той, както и продавачите, били отстранени. Същевременно касаторът бил назначен за пазач на имота и е определена нова дата за освобождаването му на 25.11.2005 г. Изпълнителните действия били спрени като обезпечителна мярка на бъдещ иск, предявим от касатора срещу продавачите по чл.135 ЗЗД. Впоследствие същата мярка е наложена и по други дела. С влязло в сила решение е отхвърлен иск с правно основание чл.124 ГПК предявен от касатора срещу ищеца-за установяване, че той е собственик на имота. Поради поредността на вписванията ищецът се явява трето добросъвестно лице, на което нищожността не може да бъде противопоставена съгласно чл.17 ал.2 ЗЗД. В исковата молба от 08.06.2012 г., с която е предявен този иск, касаторът е твърдял, че владее и държи имота лично и непрекъснато от датата на която го е придобил през 1983 г. В друга искова молба от 31.07.2015 г., с която касаторът е предявил срещу ищеца иск за заплащане на извършени от него подобрения в имота, се иска и право на задържане по чл.72 ал.3 ЗС и спиране на изпълнението. Въззивният съд е стигнал до извод, че в цитираните искови молби се съдържа извънсъдебно признание на касатора на неизгоден за него факт, а именно че към 2012 г. и 2015 г. е упражнявал фактическа власт върху имота, установено с документите, които го материализират. Признанието кореспондира с показанията на разпитаните по делото свидетели и с протокола за въвод. Във въззивното производство е представен и приет като доказателство нотариален акт от 06.06.2017 г., издаден по обстоятелствена проверка. С него дъщерята на касатора Надежда В. В. е призната за собственик на процесния имот въз основа на владение, започнало от м.май 2005 г.при сключен с касатора предварителен договор за покупко-продажба и продължило повече от десет години. Въззивният съд е приел, че този нот. акт не може да бъде противопоставен на ищеца, доколкото няма данни владението да е манифестирано явно и недвусмислено пред него, а и по делото относно иска по чл.124 ГПК не са въведени подобни твърдения, напротив касаторът е заявил, че е едноличен собственик. Направил е извод, че е налице очевидна злоупотреба с процесуални права, целяща отлагане във времето на въвода във владение. Счел е ,че силата на пресъдено нещо се разпростира и върху дъщерята, легитимираща се с предварителния договор за покупко-продажба сключен с баща й ,въз основа на който е установила давностното владение. Тя е обвързана от постановеното съдебно решение като негов частен правоприемник, въпреки че заявява оригинерно придобивно основание- придобивна давност, изтекла по време на висящи производства.Призната е за собственик от 2017 г. въз основа на държане, реализирано от баща й ,тъй като живеела в Германия, т.е. потвърждава се изводът, че той се намира в имота, независимо дали живее постоянно там. Поради това въззивният съд е намерил за неоснователно и преклудирано въведеното за пръв път пред него възражение за липса на пасивна легитимация на касатора.
Обосновавайки правните си изводи, въззивният съд е посочил, че според ППВС №1/28.05.1975 г.-т.1, обеднелият разполага с иска по чл.59 ЗЗД, когато не са налице елементите на някой от фактическите състави по чл.55 ал.1 ЗЗД и когато липсва друга възможност за правна защита. Тази разпоредба намира приложение когато собственикът на имот е лишен от ползването му, защото друго лице го ползва без основание. Ако между собственика и другото лице има валиден договор, то ползването не е без основание.Когато се назначава пазач от съдебния изпълнител ,последният определя възнаграждението му. Такова не се дължи само когато пазач е длъжникът, както е в настоящия случай. Позовал се е на решение по гр.д.№ 365/2012 г.,ІV г.о. Изтъкнал е, че към момента възраженията на касатора относно собствеността са преклудирани. Намерил е,че с оглед фактическите твърдения на ищеца следва да се приеме,че заявеният иск е такъв за обезщетение за вреди от забавянето на принудително изпълнение, вследствие допуснатото обезпечение спиране на изпълнението по чл.45 ЗЗД вр.чл.403 ГПК. В резултат на правомерно процесуално поведение на касатора, при допустимо и уважено от съда искане за спиране на изпълнението по няколко дела, взискателят търпи вреди.Като собственик на недвижим имот той не може да влезе във владение и да упражнява правата си. Претърпяната вреда е ползата от която е лишен. Отговорността на касатора е в рамките на съдебното производство и обхваща обезщетяване на причинените вреди, съставляващи паричния еквивалент на ползата от която ищецът е бил лишен като собственик за времето на спиране на изпълнителния процес.Въззивният съд се е позовал на решение по гр.д.№60028/2016 г., ІІ г.о. Счел е, че в случаите, когато първоинстанционният съд е разгледал наведените от ищеца факти като основание на иска, но го е квалифицирал неправилно, той не е разгледал непредявен иск, а е допуснал нарушение на материалния закон. На обезщетяване по реда на чл.403 ГПК подлежат тези вреди, които произтичат пряко и непосредствено от наложената обезпечителна мярка спиране на изпълнението. Непозволеното увреждане, предвидено в този текст от закона включва наложено обезпечение, неоснователност на обезпечението и вреда , възникнала от него. Подлежат на обезщетяване уврежданията, когато не е имало правно основание от предприемане на исковото производство ,съответно от налагане на ограничения по чл.389 ГПК. Като гаранция за именно тези интереси на ответника по молбата за обезпечение законодателят е предвидил предоставяне на гаранция. Тя служи за евентуалното му удовлетворяване , ако бъде уважен иск по чл.403 ГПК. Извън хипотезите на тази разпоредба увреденият от обезпечението може да търси обезщетение само ако поискалият обезпечението действа при злоупотреба с право. В продължение на 12 години ищецът не може да влезе във владение на имота си.Не е налице злоупотреба само при подаване на молби при съзнание, че защитава съществуващо свое субективно право. В случая касаторът, съзнавайки липсата на противопоставимо свое право на собственост, води различни производства, по всяко от които иска като обезпечение спиране на изпълнението.
Относно иска с правно основание чл.86 ЗЗД е приел, че е неоснователен, тъй като забавата е настъпила от 24.04.2015 г.,когато е влязло в сила решението за отхвърляне на претенцията по чл.124 ГПК, преди тази дата лихви не се дължат.
ВКС, състав на ІІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение.
Не може да бъде споделено становището на касатора, че постановеното от въззивния съд решение е недопустимо. Изложени са подробни мотиви във връзка с изменението на квалификацията на предявения иск и са обсъдени всички направени от него възражения. В исковата молба се съдържат твърдения, които са относими именно към разгледания от въззивния съд иск. Касаторът е имал процесуалната възможност да се защити по тях в първоинстанционното производство и те не са отричани. Изключение прави само възражението, че не е ползвал имота. Цитираното от въззивния съд решение по т.д.№ 60028/2016 г., ІІ г.о. не е неотносимо, то разглежда близък до настоящия случай на претенция за обезщетяване на вреди, резултат от спиране на изпълнението по образувано изпълнително дело, допуснато като обезпечителна мярка. Именно защото е бил назначен за пазач на имота, ползването не е без правно основание и иск , предявен по чл.59 ЗЗД, ще е неоснователен. Освен това искът за неоснователно обогатяване по този законов текст е субсидиарен и на разположение на обеднелия, когато не разполага с друга защита. В случая това не е така, ищецът разполага с иска по чл.403 ГПК , който е основан на изложените в исковата молба твърдения.
Повечето въпроси, поставени от касатора са релевантни, но не са налице твърдяните противоречия със задължителната съдебна практика.
По първия процесуалноправен въпрос, в мотивите на ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д.№1/2013 г. на ОСГТК-т.2 , изрично е казано, че въззивният съд не извършва нов доклад. Изготвянето на нов доклад с различна квалификация на предявения иск ще има за резултат предварително определяне на процесуалните действия на първоинстанционния съд като неправилни, докато тази оценка може да се направи с въззивното решение. Така е прието и по настоящия спор. Дължимо от въззивния съд е единствено даване на указания за посочване на относими доказателства, които не са представени по делото.В случая това не е било необходимо, тъй като всички обстоятелства, отнесени от въззивния съд към основанието на иска са били заявени с исковата молба и касаторът е имал възможност да представи доказателства в тази връзка. Това се отнася и до оспорения от него факт на ползване на имота, тежестта на установяване на който е възложена на ищеца. В изготвения от първоинстанционния съд доклад са възпроизведени същите обстоятелства, които въззивният е приел да са основание на иска, по този доклад касаторът не е направил възражения, доказателствените му искания са удовлетворени.Той не е конкретизирал дадени неточни указания и евентуално как са рефлектирали те върху правата му.
По материалноправния въпрос дали е нужно увреждащото деяние да е противоправно, за да бъде ангажирана отговорност по чл.45 ЗЗД трябва да се посочи, че разгледаният иск е за непозволено увреждане, но в конкретна специална хипотеза- за вреди възникнали в резултат от поначало допустимо и основателно спиране на изпълнението и е с правно основание във вр. с чл.403 ГПК. Всяка деликтна отговорност изисква противоправност на увреждащото деяние. Но при иска с правно основание чл.403 ГПК на обезщетяване подлежат вредите, които са пряка и непосредствена последица от наложената обезпечителна мярка на неоснователен иск или непредявен в срок иск, като отговорността е безвиновна. В този случай непозволеното увреждане включва, както е посочил и въззивният съд, допуснато обезпечение чрез спиране, неоснователност на допускането и вреда от него. Когато вредите възникнат при злоупотреба с правото да се иска обезпечение чрез спиране на изпълнението, тогава увреждащото деяние ще е виновно и ще може да се претендира обезщетение както за имуществени, така и за неимуществени вреди. Цитираната задължителна съдебна практика е неотносима, тъй като съдържа правни разрешения за непозволено увреждане не при частната хипотеза, предмет на настоящия спор.
Процесуалноправният въпрос за зачитане на фактите, настъпили след предявяване на иска, е поставен по повод правно становище на касатора за допуснато от въззивния съд процесуално нарушение. Възражението е преклудирано не защото новопредставеното доказателство е възникнало след подаването на въззивната жалба, а защото до този момент касаторът не е заявявал възражение, че друго лице владее чрез него процесния имот. Това владение би следвало да е заявено най-късно с подаване на отговора на исковата молба. То не е направено и при изготвяне на протокола за въвод от ноември 2005 г., нито при разглеждане на иска по чл.124 ГПК предявен през 2012 г., а сега се твърди, че е започнало от м.май 2005 г. Освен това твърдението за придобиване на имота от трето лице касае период извън този, който е предмет на спора.
Относно последния въпрос, дали ползването на недвижим имот от назначен пазач представлява владение и дали може да се приеме нарушено владение: Действително въззивният съд е направил необоснован извод,че касаторът е длъжник, доколкото той, видно и от протокола за въвод, е трето лице, намерено в имота . Този извод на въззивния съд обаче не е решаващ и не обуславя крайния изход на спора. Изваждането на третото лице се осъществява по реда на чл.523 ГПК, като силата на пресъдено нещо се разпростира и върху него при наличие на законовите предпоставки за това, а именно владението му да е придобито преди завеждане на делото, по което е издадено изпълняваното решение/ТР №3/10.07.2017 г. по тълк.д.№3/20015 г. на ОСГТК- т.1/. Освен това за наличието или липсата на владение, респективно нарушено владение, като последица от назначаването за пазач, въззивният съд не е формирал мотиви. Не са изведени изводи,че касаторът е увредил ищеца в качеството си на пазач, прието е ,че той е осъществил деликт като е искал спиране на изпълнителните действия като обезпечителна мярка на неоснователни искове,предявени от него. Назначението е било за определен срок-до новата дата, посочена за освобождаването на имота и не е сключван договор за отговорно пазене на имота ищеца. Поради това и сочената задължителна практика не е относима.
Необосноваването на общо основание и допълнително основание има за последица недопускането на касационно обжалване.
Не са представени доказателства за сторени от ищеца разноски в касационното производство и поради това искането за присъждане не следва да бъде уважено.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2266/ 2017 г. по гр.д.№ 1971/ 2017 г. на Апелативен съд-София, 10 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: