О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 570
София, 27.04.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети февруари две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 474/2015 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби, подадени от Прокуратурата на Република България ,чрез прокурор от Апелативна прокуратура – София и от адв.В.В. и адв.В.М. – процесуални представители на Р. Т. К. против решение от 25.07.2014 год. и постановеното по реда на чл.247 ГПК решение № 2238 от 03.12.2014 год., постановени от Софийски апелативен съд по гр. д. № 1434/2014 год.,с което е отменено решение № 582 от 16.12.2013 год.,поправено с решение № 44 от 03.02.2014 год.,постановени по гр.д.№ 661/2013 год.на Врачански окръжен съд ,в частта , с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на основание чл.2 ,ал.1, т.2,пр.2 ЗОДОВ на Р. Т. К. обезщетение за неимуществени вреди над сумата 8 000 лв.до размер на сумата 20 000 лв.,причинени от незаконни обвинения в извършване на престъпления по чл.291 и чл.282 НК,за които наказателното производство е прекратено,заедно със законна лихва върху разликите между двете суми и е отхвърлил иска за разликата над сумата 8 000 лв.до сумата 20 000 лв.,ведно със законната лихва върху разликите между двете суми.Потвърдил е решението в частта,с която искът до пълния предявен размер от 100 000 лв. е отхвърлен.
Ищецът Р. Т. К. обжалва въззивното решение в частта, с която е отменено първоинстанционното решение и е отхвърлен предявения иск за разликата над 8 000 лв. до размера на сумата 20 000 лв./т.е. за 12 000 лв./, а ответникът по исковата молба Прокуратура на Република България в частта, с която е осъден да заплати обезщетение на ищеца.
В касационната жалба на Прокуратурата на Република България се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Поддържа се, че съдът не е анализирал правилно събраните по делото доказателства имащи съществено значение за определяне размера на обезщетението и неправилно е приложил нормата на чл.52 ЗЗД , следствие на което е достигнал до грешни крайни изводи.
Като основание за допустимост на касационното обжалване се сочи чл.280, ал.1, т.1 ГПК по процесуално-правния въпрос за определяне на неимуществените вреди,след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливост визиран в чл.52 ЗЗД,който е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС, изразена в т.ІІ на ППВС № 4/1968г., в т.3 и т.11 на ТР № 3/2005г. по т.д.№ 3/2004г. на ОСГК на ВКС и в т.19 на ТР № 1/2001г. на ОСГК на ВКС.Сочи се и чл.280,ал.1,т.2 ГПК по материално-правния въпрос относно приложението на чл.52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл.4 ЗОДОВ.Позовава се на две решения на ВКС и едно на САС.
В касационната жалба на Р. Т. К. се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК.
Като основание за допустимост на касационното обжалване се сочи ,че съдът се е произнесъл по въпроса как незаконното обвинение за умишлена престъпление в област,която е професионалната реализация на обвиняемия,се отразява върху размера на паричното обезщетение по чл.2,ал.1 ЗОДОВ за причинени неимуществени вреди и кои обстоятелства в подобна хипотеза следва да се имат предвид от съда наред с примерно изброените в т.ІІ от ППВС № 4/1968 год.,както и по процесуалноправния въпрос за определяне на неимуществените вреди след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства,с оглед точното приложение на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД,които са от значение за изхода на делото и са в противоречие с практиката на ВКС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК .Сочи,че материалноправния въпрос свързан с определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди,претърпени от пострадалото лице и приложението на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД ,към която норма препраща разпоредбата на чл.4 ЗОДОВ е решаван противоречиво от съдилищата – основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.Позовава се на решения на САС,СГС,АС и АС – Пловдив и ОС-Варна.
Върховният касационен съд,състав на четвърто гражданско отделение намира,че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение ,поради отсъствието на сочените предпоставки по чл.280 ал.1,т.1 и т.2 ГПК.
За да постанови този резултат, въззивната инстанция след съвкупна преценка на доказателствата по делото е приела,че са налице предпоставките на чл.2,ал.1,т.2,пр.2 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на прокуратурата.В хода на продължилото 6 год. и 11 месеца наказателно производство, срещу ищеца е водено разследване, повдигнато му е обвинение за престъпление по чл.219 и чл.282 НК, последвала е осъдителна присъда, многократно делото е връщано на прокуратурата за отстраняване на съществени процесуални нарушения и накрая наказателното производство е приключило с прокурорско постановление за прекратяване,поради което ответникът следва да понесе отговорността за настъпилите неимуществени вреди за ищеца,които реално са доказани – неприятни душевни преживявания, неудобства от повдигнатото обвинение, накърняване на личен и професионален авторитет,с оглед възрастта му и предвид продължителността на наказателното производство.Прието е,че осъдителната присъда,въпреки нейното отменяне впоследствие се е отразила негативно върху душевното състояние на К.,но поради не проведено пълно и главно доказване от негова страна на всички неимуществени вреди,съдът е приел ,че искът е основателен до размер на 8 000 лева.При определяне на обезщетението е взето предвид и обстоятелството,че К. е водил и друго дело по реда на ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди,причинени от незаконно обвинение по чл.123,ал.1 НК, за период от време изцяло попадащ в периода от време по настоящето производство.
Релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 ГПК не е налице,защото посочената съдебна практика е от категорията на задължителна практика на ВКС, а именно Постановления на Пленума на ВС и решение постановено по реда на чл.290 ГПК, но това не е достатъчно да се приеме, че е налице релевираното основание за допускане на касационно обжалване. Касаторите е следвало да конкретизират в какво се състои противоречието между обжалваното решение и цитираната съдебна практика. Формалното изброяване на критериите при прилагането на чл. 52 ЗЗД, в цитираната задължителна практика на ВС, без да се посочи кой от тези критерии е нарушен с обжалваното решение, изключва приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.За пълнота на изложението следва да се посочи,че поставените въпроси не са разрешени в противоречие с константната практиката на ВКС,възприета в т.ІІ на ППВС № 4/1968 год.,съгласно която въпрос на фактическа преценка, с оглед конкретните факти и обстоятелства, както и личността на увредения, е определянето на конкретния паричен еквивалент на обезщетението. Освен въздействието на незаконния акт на правозащитния орган върху здравето на ищеца, значение имат и субективните му негативни преживявания, отражението на незаконния акт върху личната свобода и социалната сфера на общуване и работа, контактите и взаимоотношенията със семейството му и близките му, както и други подобни обстоятелства, естествено, видът на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното производство, видът и срокът на мерките за неотклонение за всеки конкретен случай. Като база служи още и икономическия растеж, стандарта на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на деликта, а тя също е различна. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими , а не е постановил решението си без обосновка. Разрешението на въззивния съд не е и в нарушение на т.3 и т. 11 от ТР № 3/2005 г., според които отговорността на държавата се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия ,а в случай на частично оправдаване при доказана причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, при определяне на обезщетението се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които е осъден деецът съпоставени с тези, за които е оправдан. Разглежданият казус не е такъв.Не е налице и твърдяното противоречие на въззивното решение с разрешението , дадено в т.19 от ТР№1/2001г. на ОСГК на ВКС, съгласно която “мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност”. Според касатора К. противоречието се изразява в това, че във въззивния акт липсват мотиви досежно наличието на причинно следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди в сферата на професионалната му чест и достойнство.Следва да бъде посочено,че по същество това е оплакване за необоснованост на съдебния акт, което не подлежи на преценка в стадия на селектиране на касационната жалба.
Не е налице и релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.2 ГПК. Представените съдебни решения на САС,СГС,АС и АС – Пловдив и ОС-Варна са постановени по случаи, които не са идентични със случая по настоящото производство. Липсата на сходство между случаите не обосновава наличието на въпрос, свързан с приложението на чл. 52 ЗЗД, който да е решаван противоречиво от съдилищата. Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна.Безспорно е, че съдът е длъжен да съобрази всички конкретно установени обстоятелства, за да приложи точно принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на дължимото обезщетение за причинени неимуществени вреди. Такава преценка въззивният съд е извършил, а обосноваността на изводите му относно присъдения размер не е основание за допускане на касационно обжалване.
Водим от изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 25.07.2014 год. и постановеното по реда на чл.247 ГПК решение № 2238 от 03.12.2014 год.,постановени от Софийски апелативен съд по гр. д. № 1434/2014 год.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: