7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 570
гр. София, 22.06.2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на четиринадесети март през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Генковска т. д. № 3302 по описа за 2015г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ж. П. П.-Г. и Г. К. Г. срещу решение № 185/14.07.2015г. по в.т.д. № 44/2015г. на Апелативен съд- Велико Т. в частта, с която е отменено решение № 208/30.07.2014г. на Габровския окръжен съд, постановено по т.д. № 76/2013г. в частта, с която е отхвърлен като неоснователен предявеният от [фирма] против касаторите иск с правно основание чл.422 ГПК и чл.86 ЗЗД за признаване за установено съществуването на вземане на банката спрямо солидарните длъжници Ж. П. П.-Г. и Г. К. Г. за сумата от 33 560,64 лв. по запис на заповед от 28.05.2008г., за която е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 1764/2013г. на ГРС и вместо него е постановено друго за признаване за установено, че касаторите като наследници на К. Г. Г., починал на 24.06.2012г., дължат на банката сума в общ размер на 33 560,64лв., частично претендирана от сумата 62 850лв. по запис на заповед от 28.05.2008г., авалиран от наследодателя им К. Г., ведно със законната лихва от 31.07.2013г. до окончателното изплащане, от която сума Ж. П. П.-Г. дължи на [фирма] сумата от 16 780,32лв., ведно със законната лихва от 31.07.2013г. до окончателното изплащане, а Г. К. Г. дължи на [фирма] сумата от 16 780,32лв., ведно със законната лихва от 31.07.2013г. до окончателното изплащане, за която сума в полза на [фирма] е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК по ч.гр.д. № 1764/2013г. на ГРС и в частта , с която са осъдени касаторите да заплатят на [фирма] сумата от 853,40лв. – разноски за заповедното производство.
Касаторите поддържат, че решението е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касацията [фирма] оспорва основателността на касационната жалба и наличието на основания за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение апелативният съд е приел, че ответникът е предоставил на [фирма] по договор за комбиниран кредит-овърдрафт от 28.05.2008г. кредит в размер на 60 000лв. За обезпечаване на изпълнението на задължението си по договора дружеството е учредило в полза на банката особен залог върху движими вещи и е издало запис на заповед за сумата от 62 850лв., който запис на заповед е бил авалиран от К. Г.. Последният е починал на 24.06.2012г. като негови наследници са касаторите: Ж. П.-Г. – съпруга и Г. Г. – син. Същите са приели наследството, оставено от наследодателя им К. Г. по опис съобразно данните по ч.гр.д. № 1705/12г. на РС-Габрово. По възражение на банката въззивната инстанция е констатирала, че наследниците не са заявили за включване в описа на ? ид.ч. от сграда в [населено място], която представлява частта на наследодателя от прекратена поради смъртта му СИО. Заключението е било мотивирано от съда с обсъждане на релевантните факти : че дворното място, в което е била изградена сградата принадлежи само на съпругата; че постройката е реализирана по време на брака на съпрузите, а не по време на фактическата им раздяла, както е твърдяла съпругата; че не е установено вложените в изграждането на постройката средства да са лични на съпругата. Изложеното е обусловило извод на въззивната инстанция за липса на опровергаване на презумпцията по чл.21, ал.3 СК / 2009г./ относно наличието на съвместен принос при изграждане на процесната сграда. ВтАС е приложил правилото на чл.64 ЗН и е приел, че наследниците губят изгодите, които са свързани с приемане на наследството по опис и следва да отговарят за задълженията на наследодателя неограничено. Съдът е констатирал, че банката е предявила правата си по записа на заповед на касаторите, предвид получена от последните на 14.03.2013г. нотариална покана. По ч.гр.д. № 1764/13г. на ГРС на осн. чл.417 ГПК е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение, с която е разпоредено длъжниците Ж. Г. и Г. Г. да заплатят солидарно на [фирма] сумата от 42 670, 24 лв. главница, представляваща частично предявена претенция от 62 850 лв., ведно със законната лихва от 31.07.2013г. – датата на подаване на заявлението, като това вземане произтича от запис на заповед от 28.05.2008г., авалиран от наследодателя на длъжниците. ВтАС е съобразил, че поради реализация на особения залог в полза на банката следва от претендираната сума да се приспадне продажната сума на заложеното имущество, а именно 9109,60лв., като дължимият остатък по договора за банков кредит е 33560,64 лв. В този размер и е било определено задължението за авалиста, респ. общо и за неговите наследници. На осн. чл.60, ал.2 ЗН решаващият съд е намерил, че отговорността на наследниците за дълга на наследодателя е разделна, т.е. всеки касатор дължи по 16 780,32лв. След частична отмяна на първоинстанционното решение ВтАС е уважил искът по чл.422 ГПК и е приел за установено, че касторите дължат на банката сума в общ размер от 33 560,64лв., частично претендирана от сумата 62 850 лв. по запис на заповед от 28.05.2008г., авалиран от наследодателя им, от която сума всеки един от касаторите дължи на банката по 16 780,32лв. Решението на ГОС е било потвърдено в отхвърлителната му част за разликата над 33 60,64лв. до 42 670,24лв., в която не е подадена касационна жалба от банката.
В изложението към касационната жалба по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите поставят следните правни въпроси: 1/ Когато в заповедното производство кредитор е посочил солидарна отговорност на длъжниците в качеството им на наследници, по този начин е издадена заповедта за изпълнение и след като такава отговорност не е налице, допустимо ли е в последващото исковото производство по чл.422 ГПК съдът служебно да постановява диспозитив за разделна отговорност срещу наследниците, при поддържана и в последващото исково производство от ищеца претенция за солидарна отговорност, и не нарушава ли това произнасяне изискването за абсолютна тъждественост на вземането по заповедното и исковото производство ? 2/За съотношението и значението на двете законови презумпции- тази по чл.92 ЗС и тази по чл.19, ал.1 СК от 1985г. / отм./, съответно чл.21, ал.1 от действащия СК / 2009г./ и тежестта на доказване при оборване на законовите презумпции. 3/В хипотезата на чл.64 ЗН, легитимиран ли е кредитор на починал съпруг да се позовава на СИО, като релевира възражение, че конкретен имот е следвало да бъде включен в описа на наследството, тъй като не е личен имот на преживелия съпруг по силата на приращението на осн.чл.92 ЗС, а е бил придобит в режим на СИО? 4 / За разпределяне на отговорността за разноските в заповедното и в исковото производство от съда , разгледал иска по чл.422 ГПК.
Първият формулиран от касаторите въпрос е намерил своето разрешение в обжалвания съдебен акт, тъй като ВтАС е приел, че е допустимо при подадено заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение, с което се претендира вземане от длъжниците при условията на пасивна солидарност и издадена в този смисъл заповед по чл.417 ГПК, в исковото производство ответниците да бъдат осъдени при условията на разделност, ако това произтича от характера на материалното правоотношение. По отношение на този въпрос не е изпълнено допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, което въвеждат касаторите. В Решение № 220/19.06.2012г. по гр.д. № 741/11г. на ВКС, IV г.о. е разгледана хипотеза обратна на процесната – претенцията е била за разделно осъждане на ответниците, а съдът е постановил солидарното им осъждане за цялата претендирана сума. Цитираното от касаторите Решение № 1072/20.01.2009г. по гр.д. № 3897/2007г. на ВКС, I г.о., е постановено по реда на ГПК /отм./ и съгласно разясненията по т.2 от ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС не представлява задължителна съдебна практика на ВКС. С оглед доводите на касаторите по така въведения първи въпрос следва да се съобрази постановеното по реда на чл.290 ГПК и съставляващо задължителна за съдилищата практика служебно известно на настоящия състав Решение № 163/07.02.2013г. по т.д. № 642/2011г.на ВКС, I т.о. С него е прието, че предявяването на претенцията при режим на пасивна солидарност за ответниците, ако от характера на материалното правоотношение се обуславя режим на разделност, съставлява нередовност на исковата молба и същата следва да бъде отстранена. При неотстраняването й в срок съдът следва да разгледа претенциите срещу всеки от ответниците при условията на разделност на отговорността им. Следователно произнасянето на ВтАС не противоречи на разрешението в цитираната практика.
Разрешението на ВтАС по първия правен въпрос не е в противоречие и с постановките на ТР № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, което не разглежда проблема как се ангажира отговорността на наследниците на длъжник – при установено приемане на наследството, поотделно за всеки наследник и съобразно размера на наследствения му дял. След като въззивният съд в обжалваното решение не е приел, че отговорността на всеки от касторите като наследник на авалист по запис на заповед, е солидарна за сумата, за която е издаден менителничният ефект, то наведените с изложението доводи в този смисъл не попадат в изискването за наличие на общо основание по чл.280, ал.1 ГПК.
В заключение настоящият състав намира, че не е изпълнен и селективният критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, доколкото касаторите формално се позовават на него без да обосновават в какво се изразява значението на правния въпрос за точното прилагане на закона и за развитие на правото. В т.11.б от ТР № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС изрично е прието, че в производството по иск с правно осн. чл.422 ГПК не намират приложение правилата за изменение на иска по чл.214 ГПК- за изменение на основанието чрез заменяне или добавяне на друго основание, от което произтича вземането по издадената заповед за изпълнение, както и за увеличение на размера на иска. Въвеждането на друго основание, от което произтича вземането, различно от това въз основа на което е издадена заповедта за изпълнение, може да се заяви чрез предявяване на осъдителен иск при условията на евентуалност. На тази основа следва да се съобрази, че по същество произнасянето на исковия съд за установяване на вземане при разделна отговорност на ответниците, когато в заповедното производство същото е предявено при условията на солидарност и така е издадена заповедта за изпълнение, не представлява произнасяне по нещо различно от заявеното. В заповедното производство е заявено едно вземане в определен размер и възникването му произтича от изложени в заявлението обстоятелства. В исковото производство произнасянето на въззивния съд е по отношение на същите обстоятелства и в рамките на същия общ размер на вземането. Различният режим на носене на отговорност от ответниците / солидарност или разделност / е само условие, при което се дължи вземането и е последица от основанието, от което произтича вземането. Предвид установителния характер на иска, предявен по реда на чл.422, ал.1 ГПК и издадената заповед за изпълнение по чл.417 ГПК за вземане на кредитора, предявено в заповедното производство в общ размер при условията на солидарност, разделната отговорност на длъжниците при уважаване на иска ще се отрази съобразно чл.415, ал.2 ГПК и разясненията по т.13 от ТР №4/2013г. на ОСГТК на ВКС на издадения изпълнителен лист и на заповедта за изпълнение.
Вторият поставен въпрос касае съотношението между посочените две законови презумпции в хипотеза на изградена в дворно място, лична собственост на единия съпруг, сграда по време на брака на съпрузите. Въззивният съд се е произнесъл по същия след като е приел, че не се доказва възражението на касаторите, че невключената в описа на наследството сграда в [населено място] е изцяло лична собственост на Ж. Г., макар дворното място, в която е била изградена постройката да е само нейно, поради осъществяване на елементите от фактическия състав на чл.21, ал.1 СК /2009г./. Даденото крайно разрешение не влиза в противоречие с тълкувателните мотиви на Решение № 54/24.03.2010г. по гр.д. № 5016/2008г. на ВКС , I г.о., според които в разглежданата хипотеза при спор за собственост в тежест на съпруга, в чийто личен имот е построен спорният обект, е да установи : правото си на собственост върху терена, наличието на постройка като самостоятелен обект на правото на собственост и момента, в който построеното е в състояние на обособеност и завършеност. Законовата презумпция на чл.19, ал.1 СК от 1985г. /аналог. чл.21, ал.1 СК от 2009г./ намира приложение, ако са налице следните предпоставки: придобиване на вещи или права върху вещи от някой от съпрузите; моментът на придобиването да е по време на сключен брак между страните и придобиването да е в резултат на съвместен принос на съпрузите. Прието е, че при оспорване наличието на същите предпоставки, тежестта на доказване на правно-релевантните факти е за всяка от страните по делото, която ги твърди и черпи правото си от тях. В съответствие с изложеното ВтАС е разпределил доказателствената тежест като е възложил в тежест на съпругата Ж. Г. да установява фактите, от които тя черпи изгодни за себе си последици, вкл. че постройката е завършена по време на фактическата раздяла на съпрузите и че средствата за построяването й са лични на съпругата, поради което е приел, че не е оборена презумпцията по чл.21, ал.3 СК /2009г./ относно предполагане на съвместен принос за придобиване на недвижим имот по време на брака на съпрузите до доказване на противното. Настоящата инстанция няма правомощие в производството по чл.288 ГПК по селекция на касационната жалба да навлиза в проверка на съществото на спора и да се произнася по фактическите констатации на въззивния съд, какъвто коментар правят касаторите в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК.
Третият въпрос е въведен с довод, че само наследник на починал съпруг и то в производство по съдебна делба може да заявява претенция към имот на наследодателя с твърдения, че същият имот е бил придобит в режим на СИО, а не представлява лично имущество на преживелия съпруг по силата на приращението, на осн. чл.92 ЗС. По настоящия казус апелативният съд е разгледал и уважил възражението на банката по чл.64 ЗН, което произнасяне е и обусловило крайния изход от правния спор. В тази връзка въззивната инстанция е разгледала твърдението на банката, че ? ид.част от сградата в [населено място] не е била посочена от наследниците като е представлявала принадлежаща на наследодателя част от прекратената поради смъртта му СИО по отношение на сградата. Следователно поставеният трети въпрос отговаря на изискванията за наличие на общо основание по чл.280, ал.1 ГПК. ВКС намира, че не е осъществена никоя от допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Касторите не посочват по този въпрос нито задължителна съдебна практика на ВКС, нито практика на съдилищата, на която да противоречи обжалваното решение. Не се обосновава защо разглеждането на поставените въпроси има отношение към точното приложение на закона и към развитието на правото. Необходимост от точно приложение на закона ще е налице, когато разглеждането на въпроса ще допринесе за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяването й с оглед на промени в законодателството и обществените условия. Въпросът би бил от значение за развитие на правото, ако законите са неясни, непълни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. ВКС намира, че приложението на нормата на чл.21, ал.1 и ал.3 СК / 2009г./ в случая е във връзка с възражение по чл.64 ЗН. Цитираните норми са ясни, с установена по приложението им практика. Съгласно чл.64 ЗН наследникът е длъжен да посочи на районния съдия всички известни нему наследствени имоти, за да се впишат в описа. Изискването е за посочване на имуществата, които са известни на наследника. Законът придава правна последица – изгубване на изгодите, които са свързани с приемане на наследството по опис на съзнателното невписване в описа на известно на наследника имущество. Следователно кредиторът обосновава правен интерес от позоваване на приложението на чл.21, ал.1 и ал.3 СК. Следва да се има предвид, че не се касае до конститутивно възражение, тъй като СИО не възниква само при позоваване от страна на някой от съпрузите, а при изпълнение на посочените по-горе предпоставки по чл.21, ал.1 СК / 2009г./.
Четвъртият формулиран от касаторите въпрос относно размера на присъдените с въззивното решение разноски не попада в приложното поле на касационното обжалване на решението на ВтАС. Оплакванията на касаторите относно присъдения размер на разноските в заповедното производство следва да се предявят по реда на чл.248 ГПК с молба до въззивния съд, а не направо пред ВКС по реда на обжалване на самото въззивно решение.
Предвид изложеното настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение на ВтАС.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 185/14.07.2015г. по в.т.д. № 44/2015г. на Апелативен съд- Велико Т. в частта, с която след частична отмяна на решение № 208/30.07.2014г. на Габровския окръжен съд, постановено по т.д. № 76/2013г. е признато за установено, че Ж. П. П.-Г. и Г. К. Г. като наследници на К. Г. Г., починал на 24.06.2012г., дължат на [фирма] сума в общ размер на 33 560,64лв., частично претендирана от сумата 62 850лв. по запис на заповед от 28.05.2008г., авалиран от наследодателя им К. Г., ведно със законната лихва от 31.07.2013г. до окончателното изплащане, от която сума Ж. П. П.-Г. дължи на [фирма] сумата от 16 780,32лв., ведно със законната лихва от 31.07.2013г. до окончателното изплащане, а Г. К. Г. дължи на [фирма] сумата от 16 780,32лв., ведно със законната лихва от 31.07.2013г. до окончателното изплащане, за която сума в полза на [фирма] е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК по ч.гр.д. № 1764/2013г. на ГРС и в частта , с която са осъдени касаторите да заплатят на [фирма] сумата от 853,40лв. – разноски за заповедното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: