О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 571
гр. София, 10.12.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на единадесети ноември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
изслуша докладваното от съдия Николова т.д. №869 по описа за 2019г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Застрахователна компания „Лев Инс” АД срещу решение № 8/07.01.2019г. по в.т.д. № 633/2018г. на Пловдивски апелативен съд, II търговски състав. С него въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение № 307/21.06.2018г. по т.д. №119/2017г. на Старозагорски окръжен съд, Търговско отделение, в обжалваната част, с която касационният жалбоподател е осъден да заплати на Г. Д. И. и М. Д. И., в качеството им на наследници на ищцата Динка М. И., сумата от 40 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди в резултат на ПТП, претърпяно на 02.03.2017г., ведно със законната лихва върху обезщетението, считано от 16.03.2017г. – датата на предявяване на писмена застрахователна претенция от увреденото лице до окончателното изплащане на сумата.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради всички предвидени в чл.281, т.3 от ГПК основания – нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касационният жалбоподател поддържа, че в нарушение на процесуалния закон въззивният съд не е тълкувал обективно и всестранно доказателствата по делото, не е обсъдил доводите и възраженията, изложени във въззивната жалба. Поддържа още, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди е определен в нарушение на принципа за справедливост, установен в чл.52 от ЗЗД, като превратно и едностранно са тълкувани заключенията на вещите лица по приетите съдебно – психиатрична и съдебно – медицинска експертизи. Твърди, че въззивният съд не е отчел обстоятелството, че ищцата претендира обезщетение за неимуществени вреди, причинени от други две тежки операции, независими от процесното ПТП, както и че не е взел предвид икономическата ситуация и минималната работна заплата за страната към момента на ПТП.
В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касационният жалбоподател поддържа основанията по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за достъп на решението до касация. Сочи като обуславящи въпросите: 1/ Въпрос относно приложението на чл.52 от ЗЗД, задължението на съда да изложи мотиви за всички обстоятелства, които обуславят размера на обезщетението за неимуществени вреди и да приложи законовия критерий за справедливост не абстрактно, а с оглед репариране на вредите, за които е установено, че са в причинна връзка с конкретния казус. Обществено – икономическата ситуация в страната следва ли да се преценява при определяне размера на неимуществени вреди и представлява ли обстоятелство, което обуславя размера му?; 2/ Съдът длъжен ли е в мотивите към въззивното решение да отрази ясно, убедително и безпротиворечиво преценката на доказателствата, доводите и възраженията на страните и изложение на приетата за установена фактическа обстановка по делото, преценката на доказателствата, доводите и възраженията на страните и приложението на закона? При осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът следва ли да спазва правилата на формалната и правна логика, т.е. фактическите му констатации и правните му изводи да бъдат обосновани? За да приеме за установени дадени обстоятелства по делото, съдът следва ли да обсъди и анализира относимите към тях доказателства, събрани по делото, както и твърденията и доводите, възраженията и оспорванията на страните?; 3/Ако съдът не възприеме заключението на вещото лице и сам формира други крайни изводи, следва ли да изложи съображения за това?; 4/ Какъв е обемът на правомощията на въззивната инстанция по чл.269 от ГПК и задължена ли е тя да разгледа всички възражения и въпроси, определени с въззивната жалба? Поддържа, че въпросите са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ППВС №4/23.12.1968г. и постановените по реда на чл.290 от ГПК решение №98/12.07.2017г. по гр.д. №3871/2016г. на ВКС, III г.о., решение №13/02.02.2016г. по гр.д. №4287/2015г. на ВКС, IV г.о., решение №57/06.07.2016г. по гр.д. №5932/2015г. на ВКС, II г.о. и решение №36/19.02.2018г. по гр.д. № 3244/2017г. на ВКС, IV г.о. Твърди наличие на очевидна неправилност на атакувания съдебен акт по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК. Излага съображения, че същата произтича от превратното и едностранно тълкуване на заключенията на вещите лица и свидетелските показания, които са от значение за определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди.
Ответниците по касация Г. Д. И. и М. Д. И., в качеството им на наследници на ищцата Динка М. И., оспорват жалбата, като твърдят липса на посочените основания за допускане на касационен контрол по чл.280 от ГПК, съответно на неправилност на обжалваното решение. Претендират и присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е приел, че справедливото по чл.52 от ЗЗД обезщетение за претърпените от Динка М. И. при процесното ПТП неимуществени вреди възлиза на 40 000 лв. При определяне на размера на обезщетението решаващият състав е съобразил като относими вида на травмите, получени от многостепенната средна телесна повреда: контузия на главата, шията, гръдния кош и крайниците, счупване на първи и втори шийни прешлени, фрактура на лява ключица, фисура (непълно счупване) на лява теменна кост, разкъсно – контузна рана на скалпа, разкъсно – контузна рана на трети пръст на дясната ръка, рана на лява подбедрица; продължителния възстановителен период; необходимостта от чужда помощ при лечението и възстановяването, както и изживяната от ищцата уплаха от катастрофата, изразяваща се в психични разстройства – преходни психотични епизоди. Въззивният съд изрично е посочил, че поради липсата на причинна връзка между ПТП и уврежданията, описани в исковата молба – перитонит, вследствие тотална дехисценция на рана от предишна операция след илеус и перфорация на тънкото черво, с молба от 19.12.2017г. е намален размерът на иска от 50 000 лв. на 40 000 лв.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Формулираният материалноправен въпрос относно приложението на установения с чл.52 от ЗЗД принцип на справедливост, критериите за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди при предявен пряк иск срещу застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите и релевантни ли са за критерия по чл.52 от ЗЗД обществено – икономическите условия в страната, е относим към предмета на конкретното дело, но не се доказва наличието на релевираните допълнителни предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Според указанията на т.II на ППВС №4/23.12.1968г. и постановените по реда на чл.290 от ГПК решения на ВКС (решение № 171/18.11.2016г. по т.д. № 2811/2015г. на ВКС, II т.о., решение № 226/08.12.2016г. по т.д. № 2940/2015г. на ВКС, I т.о., решение № 199/30.11.2016г. по т.д. № 2432/2015г. на ВКС, II т.о. и други) понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценка на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които при телесни увреждания биха могли да са свързани с начина на извършване, характера на увреждането, произтичащите от него физически и психически последици. С решение №83/06.07.2009г. по т.д. №795/2008г. на ВКС, II т.о., решение №1/26.03.2012г. по т.д. №299/2011г. на ВКС, II т.о., решение №25/03.04.2009г. по т.д. №504/2008г. на ВКС, I т.о. и решение №95/24.10.2012г. по т.д. № 916/2011г. на ВКС, I т.о., постановени по реда на чл.290 от ГПК, е даден отговор на въпроса релевантни ли са за критерия по л.52 от ЗЗД лимитите на застраховане, като е прието, че при прилагането на критерия по чл.52 от ЗЗД за определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди лимитите на застраховане нямат самостоятелно и водещо значение, а могат да бъдат взети предвид само при отчитане на конкретните икономически условия, имащи значение за формиране критерия за справедливост, като определеното от съда обезщетение следва да бъде съобразено с действително претърпените неимуществени вреди по критериите на чл.52 от ЗЗД, а не с лимита на отговорността на застрахователя. В случая, при определяне размера на справедливото обезщетение въззивният съд е взел предвид възприетите от съдебната практика критерии, в това число претърпените от Динка М. И. увреждания, проведеното лечение, продължителния възстановителен период, необходимостта от чужда помощ при лечението и възстановяването, останалите от уврежданията трайни негативни последици, изразяващи се в психични разстройства. Не съответстват на данните по делото твърденията на касационния жалбоподател, че не са взети предвид при определяне на обезщетението социално – икономическите условия в страната и лимитът на отговорността на застрахователя към датата на ПТП. Видно от мотивите на обжалваното решение, макар и да не е изложил подробни аргументи, съобразявайки годината на настъпване на вредата (2017г.), съдът всъщност е съобразил и тези обстоятелства. Следва да се отбележи, че преценката на отделните факти по делото, относими към определяне на конкретния размер на обезщетението при спазване принципа за справедливост, е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт, която не може да бъде обсъждана в производството по чл.288 от ГПК.
Не е налице основание за допускане на касационен контрол и по втория и четвъртия процесуалноправни въпроси, касаещи задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства по делото и наведените от страните доводи и възражения. Постоянна е практиката на ВКС, че правните изводи на съда, в т.ч. тези относно преюдициалните за спора въпроси, не могат да са декларативни, а следва да са мотивирани и обосновани. Те трябва да са основани върху приетите за установени от съда, релевантни за спора обстоятелства, респ. да бъдат определени приложимите материалноправни норми (чл.235, ал.2 от ГПК). За да приеме за установени дадени обстоятелства по делото, съдът следва да обсъди и анализира относимите към тях доказателства, събрани по делото, както и твърденията, доводите и възраженията и оспорванията на страните. При осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът следва да спазва правилата на формалната и правната логика, т.е. фактическите му констатации и правните изводи следва да са обосновани. В този смисъл е цитираното от касатора решение № 98/12.07.2017г. по гр.д. №3871/2016г. на ВКС, IV г.о., както и служебно известните на настоящия състав решение № 310/04.11.2014г. по гр.д. №795/2014г. на ВКС, IV г.о., решение №94/28.04.2014г. по гр.д. №2623/2013г. на ВКС, IV г.о., решение №212/01.02.2012г. по т.д. №1106/2010г. на ВКС, II т.о., решение №157/08.11.2011г. по т.д. №823/2010г. на ВКС, II т.о. и други. В същата насока са и задължителните указания, дадени в т.2 на Тълкувателно решение №1/09.12.2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установява истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. В случая, въззивният съд, в съответствие със задължителната съдебна практика, е изпълнил процесуалните си задължения, като е изложил свои собствени решаващи мотиви по спора, извършил е самостоятелна преценка на доказателствата, произнесъл се е по всички значими за спора въпроси и по заявените от страните доводи и възражения.
Третият въпрос е свързан с твърдение на касационния жалбоподател, че въззивният съд не е възприел заключенията на вещите лица по приетите съдебно – медицинска и съдебно – психиатрична експертизи. Същият няма характеристиката на обуславящ правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК, тъй като не кореспондира с мотивите на обжалваното решение. Обстоятелството, че съдът е възприел заключенията на вещите лица, с които касаторът не е съгласен, не обосновава извод за нарушение на съдопроизводствените правила при преценка на доказателствата по делото.
Неоснователни са и доводите за очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Според чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което основание е независимо от поставените в изложението въпроси по чл.280, ал.1 от ГПК и касационните основания по чл.281, т.3 от ГПК и което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на същинска касационна проверка по същество на обжалваното решение. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена прана норма, прилагане на закона в неговия обратен противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното въззивно решение не разкрива никой от изброените по – горе пороци. Отделно от това, доводите на касационния жалбоподател за очевидна неправилност повтарят оплакванията за неправилност, изложени в касационната жалба.
По тези съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивски апелативен съд.
При този изход на спора на Г. Д. И. и М. Д. И. следва да бъдат присъдени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2 500 лв., което е уговорено за осъществяването на процесуално представителство пред ВКС. Неоснователно е възражението на ЗК „Лев Инс” АД за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение с оглед фактическата и правна сложност на делото.
Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №8/07.01.2019г. по в.т.д. № 633/2018г. на Пловдивски апелативен съд, II търговски състав.
ОСЪЖДА Застрахователна компания „Лев Инс” АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: гр. София, [улица], да заплати на Г. Д. И., ЕГН [ЕГН] и М. Д. И., [ЕГН], и двамата с адрес: гр. Стара Загора, [жк], [жилищен адрес] на основание чл.78, ал.3 от ГПК разноски за адвокатско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 2 500 лв. (две хиляди и петстотин лева).
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.