2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 572
гр. София, 03 юли 2019 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шести юни през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 1384 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищците по делото Е. М. Ф., Н. Г. Ф. и С. Г. Ф. срещу решение № 471/11.12.2018 г., постановено по възз. гр. дело № 717/2018 г. на Великотърновския окръжен съд (ВОС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено решение № 525/30.05.2018 г. по гр. дело № 7/2018 г. на Великотърновския районен съд (ВРС), е отхвърлен предявеният от жалбоподателите срещу „Топлофикация-ВТ“ АД, иск по чл. 270, ал. 2 от ГПК за прогласяване нищожност на решение № 338/04.05.2017 г. по гр. дело № 3155/2016 г. на ВРС и на потвърждаващото го решение № 431/09.11.2017 г. по възз. гр. дело № 540/2017 г. на ВОС; в тежест на жалбоподателките са възложени разноските по делото.
В мотивите към обжалваното въззивно решение окръжният съд е установил, че с въззивната си жалба жалбоподателките-ищци поддържат доводите, че изброяването на основанията за нищожност на съдебното решение в ТР № 1/10.02.2012 г. на ОСГТК на ВКС не е изчерпателно, както и че до нищожност на съдебното решение може да доведе неспазването на Общностното законодателство, неприлагането на принципа за предимство на правото на Европейския съюз (ЕС) пред националното законодателство, допуснати нарушения на процесуални и материалноправни норми на вътрешното право, както и когато съдебните решения са „политически“ и постановени от съдии в хипотезата на несъвместимост с дейности по чл. 195, ал. 1, т. 6 от ЗСВ, от каквито пороци, според жалбоподателките, страдат съдебните решения, чиято нищожност те претендират с иска си по чл. 270, ал. 2 от ГПК. Въззивният съд е приел, че основателността на този иск е предпоставена от установяване, че атакуваните решения не отговарят на изискванията за валидност на съдебния акт – страдат от такива пороци, в резултат на които постановеното не съставлява съдебно решение, като тези пороци не са установени легално, но се извеждат от изискванията за валидност на съдебните актове. В тази връзка, позовавайки се на практиката на ВКС (т. 8 от ППВС № 1/10.11.1985 г., ТР № 1/10.02.2012 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 123/04.04.2012 г. по гр.д. № 777/2011 г. на I-во гр. отд. на ВКС, решение № 370/30.10.2012 г. по гр.д. № 480/2012 г. на I-во гр. отд. на ВКС, решение № 193/02.11.2018 г. по гр.д. № 4751/2017 г. на IV-то гр. отд. на ВКС), въззивният съд е приел, че доколкото изискванията за валидност на съдебните актове са императивно и изчерпателно установени, то основанията за нищожност на съдебното решение също са изрични и не могат да бъдат по-широки по съдържание или различни от неспазване на правилата за неговата валидност, като нищожно е съдебно решение, което е постановено от ненадлежен орган, функциониращ в ненадлежен състав, извън пределите на правораздавателната власт на съда, когато решението не е в писмена форма, когато не е подписано или не е подписано от мнозинството от съдебния състав, както и при неразбираемост на волята на съда, ако тя не може да бъде изведена по пътя на тълкуването. С оглед това, въззивният съд е приел, че поддържаните от жалбоподателките по делото пороци не са от този порядък, те не обуславят излизане извън пределите на правораздавателната компетентност на съда, а евентуално – погрешно приложение на процесуалния и материалния закон, в това число и на норми от правото на ЕС; тези пороци не водят до нищожност, а до неправилност на съдебния акт, която не би могла да се ревизира с иска по реда на чл. 270, ал. 2 от ГПК. Окръжният съд е приел за неоснователен и доводът на жалбоподателките за несъвместимост по чл. 195, ал. 1, т. 6 от ЗСВ на съдиите, постановили атакуваните с иска съдебни решения, тъй като в тази връзка по делото не са посочени никакви конкретни факти, от които да се направи обективен извод за такава несъвместимост, и тъй като евентуалната несъвместимост сама по себе си не води до отпадане на длъжностното качество – такава последица има само актът за освобождаване от длъжност, какъвто в случая не се твърди и не е установено да е постановяван. В обобщение въззивният съд е приел, че сочените от жалбоподателките пороци не са относими към твърдяната от тях нищожност на съдебните решения, поради което искът им е неоснователен.
Касационната жалба срещу така постановеното въззивно решение е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване решение.
Ответното „Топлофикация-ВТ“ АД в отговора си на касационната жалба излага доводи и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
В касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК към нея се поддържа, че обжалваното въззивно решение било нищожно, недопустимо и неправилно, но в тази връзка жалбоподателките излагат оплаквания и съображения, които могат да се квалифицират единствено като основания за неправилност, поради необоснованост, нарушение на съдопроизводствените правила и на материалния закон – чл. 281, т. 3 от ГПК, а именно – вътрешно противоречие в мотивите на въззивния съд, непроизнасяне по всички основния и доводи на жалбоподателките-ищци, неприлагане на правото на ЕС и на съответстващо му национално право, прилагане на материалноправни норми от националното право, които противоречат на правото на ЕС. Като основание за нищожност на обжалваното въззивно решение, в касационната жалба се сочи още, че окръжният съд не се произнесъл по предмета на иска, зададен с исковата молба, като според жалбоподателките това съставлява отказ от правосъдие, както и че обжалваното решение било „политическо“.
Като общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, в изложението към касационната жалба са формулирани следните въпроси: 1) нищожността – патология на правото; основания за нищожност на съдебен акт, извън възприетата практика на ВКС; 2) съдебните решения на Съда на ЕС (СЕС), като източник на основания за нищожност на съдебен акт; 3) тълкуване на чл. 291, § 1, вр. с чл. 288 от ДФЕС относно действието на директивите с императивен характер в периода на задължителното им транспониране – забранява/допуска ли директивата с императивен характер (в случая Директива 2011/83) в периода на задължителното ? транспониране в националното законодателство, законодателен орган на страна-членка (в случая Народното събрание на Република България) да създава законова конструкция (в случая чл. 153, ал. 1, вр. с чл. 150, ал. 2 от ЗЕ) в противоречие на самата директива (в случая на чл. 6 и чл. 7 от Директива 2011/83); 4) тълкуване на чл. 3 от Директива 93/13, вр. с чл. 3 от Регламент 2006/2004 – допустимо ли е доставчик на универсална услуга (в случая топлинна енергия) едностранно да определя цената ? в горната граница, определена от регулатора (в случая КЕВР); 5) постановено „политическо“ решение от съдебен състав – „също произтича“ от чл. 8 от Конституцията, вр. с чл. 195, ал. 1, т. 6 от ЗСВ; и 6) по какъв процесуален ред страна/гражданин може да „информира“ (сезира) ВКС, за да упражни конституционното си задължение по чл. 124 от Конституцията по делата на „монополистите Топлофикация“, които са „в размер“ (с цена на иска) под 5 000 лв. От страна на жалбоподателките се поддържа, че тези въпроси са „от значение за точното прилагане на закона, установената практика чрез тълкувателни решения на ВКС и за развитие на правото“, като в тази връзка се сочат разпоредбите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. В касационната жалба третият и четвъртият от горните въпроси се сочат и като такива, по които жалбоподателките искат да се отправи преюдициално запитване до СЕС.
Настоящият съдебен състав намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване по следните съображения:
Както е приел и въззивният съд в обжалваното решение, законодателят не е посочил изрично конкретните пороци, съставляващи основанията за нищожност на съдебното решение (съдебния акт), но те са изяснени не само от правната доктрина, а и от трайно установената съдебна практика, включително задължителната такава – т. 8 и т. 15 от ППВС № 1/10.11.1985 г., ТР № 1/10.02.2012 г. на ОСГТК на ВКС, ТП № 1/29.09.2016 г. на ОСС на ГК и ТК на ВКС и I-ва и II-ра колегия на ВАС, както и в множество актове (решения и определения) на ВС и ВКС по конкретни казуси (каквито са посочени и в мотивите към обжалваното решение). Съгласно тази константна съдебна практика, за да е нищожен съдебният акт, постановен по гражданско дело, той трябва да страда от толкова сериозен порок, нарушаващ съдоустройствените или процесуалните норми, установяващи изискванията за неговата валидност, че изцяло да е лишен от законова опора и да не притежава качествените характеристики на валидно съдебно решение, определение или разпореждане. Така, нищожност на съдебния акт е налице при постановяването му от ненадлежен орган (несъдебен орган или макар и изхождащ от името на съд – от лице или лица, които нямат съдийска правоспособност) или от съд, действал в ненадлежен състав (еднолично вместо от съдебен състав или ако в съдебния състав е участвало лице, нямащо съдийска правоспособност); ако е постановен изцяло извън правораздавателната власт на съдилищата в страната; когато не е съставен в писмена форма или е в писмена форма, но е неподписан и липсата на подпис (подписи) се дължи, не на пропуск или на обективна невъзможност за полагането му, а на отказ на съдиите, образуващи мнозинство, да го подпишат; при абсолютна неразбираемост на волята на съда, когато тя не може да бъде изведена и по пътя на тълкуването. Не е налице нищожност, а недопустимост на съдебния акт, когато той не страда от горните пороци, свързани с неговата валидност, а е постановен в нарушение на процесуалните норми, установяващи положителните и отрицателните процесуални предпоставки за неговата допустимост, т.е. – когато не са налице процесуалните условия за съществуването и надлежното упражняване правото на иск/жалба, или са налице процесуални пречки за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск/жалба. Когато порокът на съдебния акт се изразява в нарушение на материалния закон (включително на императивна материалноправна норма) или в нарушение на съдопроизводствени правила, които не установяват изисквания за неговата валидност или допустимост, той е неправилен.
От изложеното е видно, че е напълно несъстоятелна, застъпваната от жалбоподателките, основна теза по делото (и пред трите съдебни инстанции – в исковата им молба, във въззивната им жалба и в касационната им жалба), че когато наруши принципа за върховенство (предимство) на правото на ЕС над националното право и приложи материалноправни норми от националното законодателство (в случая – норми от Закона за енергетиката (ЗЕ) и подзаконови актове по прилагането му), които противоречат на правото на ЕС, и не приложи последното, националният съд „отказвал“ да бъде „състав на Общността“ и „национален състав“, поради което решението му било постановено при липса на компетентност и нищожно. В подкрепа на тази своя теза, жалбоподателките напълно превратно се позовават на решенията на СЕС по дело С-6/64 (Costa), дело С-106/77 (Simmenthal), дело С-119/05 (Lucchini) и др., които очертават и разясняват принципа за върховенството (предимството) на правото на ЕС над националното право и разрешават колизията между приложението на този принцип и формираната сила на пресъдено нещо на съдебно решение на национален съд, при постановяването на което неправилно са приложени норми от вътрешното право в противоречие с правото на ЕС, но нямат никакво отношение към валидността на такова съдебно решение, респ. – и не установяват (а и не биха могли да установят) основания за нищожност на същото. Не могат да се квалифицират като основания за нищожност или недопустимост на обжалвания съдебен акт, и поддържаната по делото, субективна оценка на жалбоподателките за наличие на „политическо“ съдебно решение, както и за „отказ от правосъдие“ поради непроизнасяне по предмета на иска, очертан с исковата молба.
С обжалваното въззивно решение (цитирано по-горе) окръжният съд се е произнесъл именно по наведените с исковата молба, поддържани и във въззивната (а и в касационната) жалба, доводи на жалбоподателките-ищци за нищожност на атакуваните с иска им по чл. 272, ал. 2 от ГПК, две съдебни решения, като по никакъв начин не е излязъл извън предмета на този иск. Обратно – предвид цитираната по-горе практика (включително задължителна) на ВКС, въззивният съд би излязъл извън предмета на предявения иск по чл. 272, ал. 2 от ГПК, ако бе изследвал – както настояват жалбоподателките – дали при постановяването на атакуваните с този иск първоинстанционно и въззивно съдебно решение, съдът е приложил материалноправни норми от ЗЕ и подзаконови актове по прилагането му, които противоречат на правото на ЕС; т.е. – ако бе изследвал правилността, а не валидността на атакуваните решения. В тази връзка следва да се отбележи, че в течение на цялото производство по делото (и пред трите инстанции) от страна на жалбоподателките очевидно не се прави разграничение и се смесват понятията за нищожност, недопустимост и неправилност на съдебния акт.
Също, видно от гореизложеното, въззивният съд е разрешил въпроса относно основанията за нищожност на съдебното решение (съдебния акт), респ. – формулираните в тази връзка първи и втори въпрос в изложението към касационната жалба, не в противоречие (чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК), а в пълно съответствие с цитираната константна практика (включително задължителна) на ВКС. Както стана ясно, тези въпроси относно основанията за нищожност на съдебното решение (съдебния акт) не са разрешени в противоречие (чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК) и със сочените от жалбоподателките решения на СЕС, които нямат отношение към тези въпроси. Последните не са и от значение за точното прилагане на закана, както и за развитието на правото (чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК), тъй като по тях е налице трайно установена (включително задължителна) практика на ВКС, която не се нуждае от актуализиране или промяна.
Останалите четири въпроса, формулирани от страна на жалбоподателките, не съставляват общи основания – правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване.
Въпросът относно „политическото“ съдебно решение е абсолютно неясен и не би могъл да бъде уточнен или конкретизиран, доколкото не става ясно какво съдържание се влага от страна на жалбоподателките в понятието „политическо“ съдебно решение. Доколкото това понятие и този въпрос се свързват от тях с приложението на разпоредбата на чл. 195, ал. 1, т. 6 от ЗСВ във връзка с основанията за нищожност на съдебните актове, които са обсъдени в обжалваното въззивно решение, то и тази част от съображенията на въззивния съд са в пълно съответствие с цитираната практика на ВКС и не са в противоречие с посочените актове на СЕС.
Двата въпроса, свързани с тълкуването на норми от правото на ЕС, сочени от жалбоподателките и като такива, по които да се отправи преюдициално запитване до СЕС, както стана ясно, нямат никакво отношение към предмета на разгледания с обжалваното въззивно решение, иск по чл. 270, ал. 2 от ГПК за нищожност на двете съдебни решения. Тези въпроси биха могли да имат значение за правилното решаване на материалноправния спор по делото, по което са постановени атакуваните с иска първоинстанционно и въззивно решение, чиято нищожност се претендира по настоящото дело, но тяхната правилност, както вече беше посочено, стои извън предмета на исковото производство по чл. 270, ал. 2 от ГПК. Поради това, тези въпроси нито съставляват основания за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, нито са от значение за правилното решаване на настоящото дело по смисъла на чл. 628 от ГПК, респ. – няма основание и за отправяне на исканото от жалбоподателките преюдициално запитване до СЕС.
Последният процесуалноправен въпрос, свързан с приложението на разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК и установеното с нея от законодателя, ограничение за достъп до касационно обжалване по граждански дела с оглед цената на иска, също няма никакво отношение към предмета на делото и по никакъв начин не е (и не би могъл да бъде) обуславящ правните изводи на въззивния съд за отхвърлянето на предявения от жалбоподателките иск по чл. 270, ал. 2 от ГПК, респ. – също е без никакво значение за изхода на правния спор по делото, поради което и той не съставлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване.
По изложените съображения, не е налице вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно или процесуално недопустимо, то не е и очевидно неправилно, респ. – няма основание касационното обжалване да се допуска на основание чл. 280, ал. 2 от ГПК, нито пък е налице някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 или т. 3 от ГПК (в този смисъл са и задължителните указания и разяснения, дадени с ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Предвид изхода на делото, съгласно чл. 78, ал. 3 и ал. 8 от ГПК жалбоподателките-ищци дължат и следва да бъдат осъдени да заплатят на ответното дружество, претендираните от последното разноски за юрисконсултско възнаграждение за защитата му в производството пред настоящата съдебна инстанция, които, определени съгласно чл. 23, т. 4 от НЗПП, във вр. с чл. 78, ал. 8 от ГПК и с чл. 37, ал. 1 от ЗПП, предвид вида и количеството дейност на процесуалния му представител по делото – юрисконсулт, а именно – изготвяне на отговор на касационната жалба, възлизат на сумата 100 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 471/11.12.2018 г., постановено по възз. гр. дело № 717/2018 г. на Великотърновския окръжен съд.
ОСЪЖДА Е. М. Ф. с ЕГН [ЕГН], Н. Г. Ф. с ЕГН [ЕГН] и С. Г. Ф. с ЕГН [ЕГН] да заплатят на „Топлофикация-ВТ“ АД с ЕИК[ЕИК] сумата 100 лв. (сто лева) – разноски за касационното производство по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: