О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 572
гр.София, 10.12.2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на двадесет и пети ноември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Генковска т.д. № 734 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. Д. Б., чрез адв.Ясна С., против решение № 2606/09.11.2018 г. по в.т.д. № 456/2018 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 13 състав в частта, с която след частична отмяна на решение № 7958/28.11.2017 г. по гр.д. № 13216/2016 г. на СГС, I – 12 състав е признато за установено съществуването на вземането на Р. А. Тараненко срещу П. Д. Б. по запис на заповед от 07.12.2014 г., за сумата от 29 833,49 евро, ведно със законната лихва върху сумата от 6 500,04 евро, считано от 18.11.2015 г. до окончателното изплащане на тази главница, ведно със законната лихва за сумата над 6 500,04 евро до 29 833,49 евро, която следва да се определи с натрупване, считано от падежа на всяка една месечна вноска – 15 – то число на съответния месец до окончателното плащане, за които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК по ч.гр.д. № 70801/2015 г. на СРС, 44 състав.
В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на въззивното решение, както и за наличие на предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Ответникът по касация Р. А. Тараненко в писмения си отговор оспорва основателността на касационната жалба, както и изпълнението на условията по чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касация.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Кaсационната жалба е редовна – подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че в полза на Р. А. Тараненко е издадена заповед за незабавно изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК. След подадено възражение от длъжника П. Д. Б. е предявен иск с правно основание чл.422 ГПК. САС е констатирал, че по силата на запис на заповед от 07.12.2014 г. П. Д. Б. се е задължила неотменимо и безусловно в тридневен срок след предявяването да заплати на Р. А. Тараненко сумата от 57 500 евро; записът на заповед е бил предявен за плащане с нотариална покана на 09.11.2015 г. С оглед въведеното от ответницата твърдение, че записът на заповед обезпечава каузално правоотношение, въззивният съд е приел, че ценната книга е издадена във връзка с договор от 07.12.2014 г. за паричен заем в размер на 57 500 евро. Счел е за недоказано твърдението на П. Д. Б., че записът на заповед и договорът за заем са сключени вследствие на заплашване от страна на Р. А. Тараненко. В тази връзка е изложил съображения, че свиделката В. Д. не е очевидец на отправени заплахи от ищеца, а само преразказва твърденията на ответницата, които съдържат изгодни за нея факти и не са доказателствено средство. Счел е за частично неоснователно твърдението на заемополучателката, че сумата от 57 500 евро не й е реално предадена. Позовавайки се на чл.2 от договора, САС е приел, че страните са уговорили, че подписването на договора има значение на разписка за получаване на сумата. Изложил е съображения относно ирелевантността за предмета на делото на твърденията, че сумата не е реално платена, тъй като същата не е преведена по банков път съгласно изискванията на Закона за ограничаване на плащанията в брой и заемът не е деклариран от ищеца съгласно изискванията на Закона за данъците върху доходите на физическите лица. Освен това изрично се е позовал на съдържанието на чл.1.1 от договора, а именно, че дължимата сума от 57 000 евро всъщност представлява главница от 40 000 евро и натрупана по нея лихва от 17 500 евро, което е било обективирано като пояснение в цифри в скоби (40 000 + 17 500 евро лихва). В съответствие с което САС е приел, че Р. А. Тараненко е предоставил на П. Д. Б. заем в размер на 40 000 евро. Приел е още, че договорна лихва не се дължи, тъй като същата не е уговорена писмено. Изложил е съображения, че размерът на една месечна вноска е 666,67 евро, като резултат от разделяне на заетата сума от 40 000 евро на уговорените 60 месечни вноски. Приел е, че заемодателят е получил сумата от 1 500 евро, с оглед направено признание за плащане от заемополучателката на три вноски от по 500 евро. След приспадане на тази сума и поради настъпване на изискуемостта на 12 месечни вноски на 15.11.2015 г., решаващият съд е счел, че към деня на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 18.11.2015 г. ответницата дължи на ищеца сума в размер 6 500,04 евро. С оглед настъпилия до приключване на устните състезания във въззивното производство падеж на месечните вноски, въззивният съд е достигнал до извода, че към 30.10.2018 г. са падежирали 47 месечни вноски, в общ размер на 31 333,49 евро, дължими от ответницата. Предвид изложеното САС е заключил, че искът по чл.422 ГПК е частично основателен и следва да се уважи за сумата от 29 833,49 евро главница и съответната законна лихва.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторката поставя следните правни въпроси: 1/ Обективираното в договора за паричен заем от 07.12.2014 г. изявление, че подписването на договора от страна на заемателя следва да се счита за подписване на разписка за предаване и получаване на предоставения му заем, достатъчно доказателство ли е, за да се приеме фактът на реалното предаване на претендираната сума или следва този факт да се изведе след преценка на целия събран по делото доказателствен материал?; 2/ Следва ли по смисъла на правилата за доказване по ГПК пълно доказване да се осъществява само въз основа на преки доказателства (като например факта на предаване на парична сума, подписването на запис на заповед и договор за паричен заем от 07.12.2014г. под въздействието на упражнена от страна на ищеца психическа принуда върху ответницата – заплаха за живота и здравето й) и допустимо ли е доказването на посочените факти да се осъществи само при косвени доказателства и обстоятелства, включително и чрез свидетелски показания от лица, които не са очевидци? Като допълнителни основания за допускане на касационно обжалване и по двата въпроса са въведени тези по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, поради противоречие на обжалваното решение с практика на ВКС, обективирана в решение № 837/13.12.2010 г. по гр.д. № 1727/2009г. на ВКС, IV г.о., решение № 61/01.03.2016 г. по гр.д. № 4578/2015 г. на ВКС, IV г.о., решение № 226/12.07.2011 г. по гр.д. № 921/2010 г. на ВКС, IV г.о., решение № 525/10.06.2009 г. по гр.д. № 1502/2008 г. на ВКС, III г.о., определение № 224/22.02.2010 г. по гр.д. № 1727/2009 г. на ВКС, IV г.о., определение № 675/19.05.2014 г. по гр.д. № 1238/2014 г. на ВКС, IV г.о., определение № 1315/19.15.2015 г. по гр.д. № 4578/2015 г. на ВКС, IV г.о. и определение № 1221/24.11.2010 г. по гр.д. № 921/2010 г. на ВКС, IV г.о., и тъй като въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Първият въпрос няма характер на правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Начинът, по който е формулиран, изразява несъгласието на касаторката с изводите на въззивния съд относно доказано заемно правоотношение между страните. Изводът, че договорът за заем служи като разписка за предаване на заемната сума, е направен не само с оглед съдържанието на конкретна клауза /чл.2/ от договора за заем, а произтича от преценка на всички факти и доказателства по делото, включително въззивната инстанция е посочила обективираната в чл.1.1 обща воля на страните какво включва сумата от 57 000 евро, като признанието, че включва и натрупана лихва следва да се преценява в насока, че главницата е била предадена. Дали съдът е тълкувал правилно клаузите на договора за заем и дали е направил обосновани и законосъобразни изводи след преценка на фактите и доказателствата относно сключване на договора са въпроси от значение за правилността на въззивното решение, която не е предмет на производството по чл.288 ГПК. Съгласно задължителните указания на т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС въпросите, свързани с правилността на атакувания съдебен акт, не съставляват правни въпроси, по които може да се допусне касационно обжалване.
Вторият въпрос също не отговаря на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не представлява въпрос, разрешен от въззивния съд, свързан с предмета на делото. По начина, по който е формулиран, същият се отнася до анализ на доказателствата и тълкуване на правните норми при тяхното приложение. Следователно е свързан с правилността на обжалваното решение, а не с допустимостта на касационно обжалване. Същевременно следва да се посочи, че въззивният съд не е поставил изискване за доказване само с преки доказателства, а се е съобразил с разпоредбата на чл.154, ал.1 ГПК за пълно доказване от страна на ответницата на възражението й, че е подписала записа на заповед и договора за заем вследствие на заплашване от страна на ищеца. Пълното доказване е онова, което води до несъмненост в извода за осъществяването или не на даден релевантен за спора факт или обстоятелство. Съгласно постоянната практика на ВКС, пълното доказване може да се проведе и чрез косвени доказателства и за да е успешно, предполага установяване на верига от косвени доказателства. Именно поради спецификата си на косвени доказателства (дават указания за основния факт само косвено, установяват странични обстоятелства, непосредствено свързани с основния факт, отделното косвено доказателство не е от естество само да установи основния факт пряко), за да може да се изгради единен и безпротиворечив извод за проведено пълно доказване, е необходимо преди всичко съобразяването им в тяхната съвкупност. Освен, че трябва да са установени по безспорен начин, те следва да се намират в такава връзка едно с друго, че да доказват без съмнение главния факт. В този смисъл са цитираните от касаторката решение № 226.12.07.2011 г. по гр.д. № 921/2010 г. на ВКС, IV г.о. и решение № 61/01.03.2016 г. по гр.д. № 4578/2015 г. на ВКС, IV г.о., както и служебно известните на настоящия състав решение № 31/09.03.2012 г. по гр.д. № 502/2011 г. на ВКС, III г.о. и решение № 841/19.01.2010 г. по гр.д. № 3530/2008 г. на ВКС, IV г.о. Въззивният съд не е отрекъл възможността ответницата да използва и косвени доказателства, от чиято съвкупност да установи, че записът на заповед и договорът за заем са подписани вследствие на заплашване от ищеца, а само е посочил, че показанията на лице, което не разполага с преки впечатления за правнорелевантните факти, не са достатъчни, за да докажат тези факти. Обстоятелството, че с показанията на единствения свидетел ответницата не е доказала своята теза, не означава, че съдът я е лишил от възможността да защити правата си, като е препятствал събирането на доказателства за установяване на твърдените от нея факти.
Предвид изложеното настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение на САС.
Ответникът е поискал присъждане на разноски за настоящата инстанция, но съобразно събраните доказателства такива не му се дължат. Видно от договора за правна защита и съдействие от 30.01.2019г. е било договорено възнаграждение за двамата процесуални представители на Р. Тараненко общо в размер на 4000 лв. за цялостната правна помощ и представителство по делото, без да е посочен начина на плащане – в брой или по банков път. В чл.5 е предвидено, че възнаграждението се заплаща в деня на подписване на договора, а не че възнаграждението е било заплатено и по какъв начин. Цялостната преценка на цитираните уговорки не може да доведе извод за действително извършен разход от страна на ответника в полза на един адвокат.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2606/09.11.2018 г. по в.т.д. № 456/2018 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 13 състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: