5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N. 574
гр. София, 15.07.2019 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на единадесети април две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело № 4869 по описа за 2019 година.
Производството по чл. 288 ГПК е образувано по касационна жалба вх. № 21099/28.11.2018 г. по регистъра на САС /Софийски апелативен съд/, подадена от „ФИП ИНВЕСТ“ ЕООД, гр. София чрез адвокат М. Й. Т. против решение № 2441 от 22.10.2018 г. по гр. дело № 715/2018 г. на САС, гражданско отделение, 8 състав.
Ответникът – И. П. И., действащ лично и със съгласието на попечителя си П. И. Р. е подал отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК с доводи за липса на основания за допускане на касационно обжалване.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, при наличие на правен интерес, обусловен от постановения правен резултат, поради което е процесуално допустима.
ВКС /Върховен касационен съд/, след като разгледа изложението на основанията, поддържани от касатора по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК приема, че не са налице предпоставки за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, поради следните съображения:
С цитираното въззивно решение е потвърдено решение от 27.11.2017 г. по гр. дело № 6818/2016 г. на СГС /Софийски градски съд/, с което е уважен иск по чл. 31 ЗЗД на И. П. И. против „ФИП ИНВЕСТ“ ЕООД, [населено място] за унищожаване на договор за покупко-продажба, сключен на 28.10.2015 г. между ищеца като продавач и ответника като купувач на апартамент № 59 в [населено място],[жк], [жилищен адрес] подробно описан в нотариален акт № .., том …, рег. № …., дело № …./… г., на нотариус С. Т. и е оставен без разглеждане евентуален иск по чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, предявен от същия ищец против същия ответник. Въззивният съд е приел, че към момента на сключване на договора ищецът не е можел да разбира и ръководи действията си. В мотивите са обсъдени всички събрани по делото писмени и гласни доказателства – изготвените съдебно-психиатрични експертизи, приложената медицинска документация, експертното решение на ТЕЛК с поставена на ищеца диагноза „Параноидна шизофрения“, свидетелските показания, справките в НОИ и кредитните регистри. Съдът е констатирал, че заболяването на ищеца е надлежно установеното и диагностицирано много преди нотариалното прехвърляне и, според експертните заключения, представлява хронично психическо заболяване, обусловило трайно нарушение в мисленето, в емоционално-волевата сфера, в познавателните функции, без „светли периоди“, т.е. относимо е включително и към момента на сключване на договора. По отношение на трудовите договори, по които ищецът е бил страна, съдът е приел, че преценката им налага извод за социална неадаптивност и за поведение, несъгласувано с реалната среда. Съдът е разгледал многобройните заеми, които ищецът е сключил като допълнителна проява на психическа негодност в пълнота да се грижи за действията и постъпките си. Въз основа на тези констатации, съдът е обосновал извод за това, че ищецът е бил неспособен да разбира свойството и значението на постъпките си и да ръководи действията си.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК първият въпрос е със следното съдържание:„Длъжен ли е съдът да възприеме заключение на изслушана по делото експертиза, ако има събрани доказателства, които опровергават или не потвърждават данните, които тя установява?“. С него не се формира общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не е изведен от разрешение на съда, а от становище на касатора. Видно от цитирания текст условието, с оглед на което се поставя въпросът „Длъжен ли е съдът да възприеме заключение на изслушана по делото експертиза“ е да има събрани доказателства, които да опровергават или да не потвърждават данните, които експертизата установява. В решението на САС не е разглеждана хипотеза, при която експертизата съдържа данни, които доказателствата опровергават или не потвърждават, т.е. преценката на решаващия състав не е имала за предмет такава хипотеза. В мотивите на въззивното решение подробно са разгледани обстоятелствата за сключени от ищеца сделки за заеми и за трудови договори, сключени от същия, като изводите на апелативния съд са, че те не могат да се приемат за проява на психическа годност. Този извод е направен въз основа на обстойно анализиране на доказателствата по делото и представените съдебно – психиатрични експертизи. Становището, че доказателствата опровергават констатациите на вещото лице от единичната съдебно – психиатрична експертиза, както и констатациите на вещите лица от тройната съдебно – психиатрична експертиза се поддържа от касатора, но въз основа на същото не е допустимо поставяне на въпрос, съгласно разрешенията в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС. В цитираното ТР на ОСГКТК на ВКС е разяснено, че правно значение за селектиране на касационната жалба имат само правни въпроси, по които въззивният съд се е произнесъл. Не е съобразено с мотивите на САС твърдението на касатора, че съдът е възприел безкритично заключенията на съдебно – психиатричните експертизи и е пренебрегнал останалите доказателства. Крайният и решаващ мотив на второинстанционния съд, че ищецът не е бил в състояние да разбира и ръководи действията си по смисъла на чл. 31, ал. 1 ЗЗД е направен въз основа на фактическите и правни изводи, произтичащи от подробно обсъждане на всички доказателства по делото – показания на свидетеля К., решение на ТЕЛК от 13.09.2005 г., решение по гр. дело № 6757/2016 г. на СГС за поставяне на ищеца под ограничено запрещение, доказателствата, представени от ответника по претенциите за сключени от ищеца И. И. трудови договори и договори за заеми. Посоченият решаващ извод на въззивния съд е направен и след обстойно анализиране на констатациите на вещите лица от единичната и тройната експертизи, съгласно които заболяването на ищеца – параноидна шизофрения, пристъпно протичане с устойчив дефицит (по МКБ – 10), с голяма давност, е надлежно установено и диагностицирано много преди нотариалното прехвърляне и представлява хронично психическо заболяване, обусловило трайно нарушение в мисленето, в емоционално-волевата сфера, в познавателните функции, без „светли периоди“, относимо като състояние и към момента на сключване на договора. От изложеното следва, че поставеният от касатора въпрос не притежава характеристиката на общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е изведен от становище на жалбоподателя, а не от разрешение на въззивния съд. Липсата на общо основание е достатъчно съображение за недопускане на касационно обжалване, без да се обсъждат сочените затова допълнителни основания. В случая съдът не се е отклонил от приетото в тях разрешение /ППВС № 1/1957 г., решение по гр. дело № 1814/2009 г. на състав на ІV г.о. на ВКС, решение по гр. дело № 3194/2013 г. на състав на І г.о. на ВКС/ за обсъждане на експертизата наред с всички доказателства и за излагане на мотиви, с оглед на които възприема експертизата. По разрешенията, приети от въззивния съд и посочени по – горе няма формулиран правен въпрос. Касаторът е изразил несъгласието си с изводите, направени от САС при обсъждане на доказателствата и експертизите, което формира оплакване по чл. 281, т. 3 ГПК, но разглеждането му в настоящето производство е недопустимо и освен това не релевира предпоставки за допускане на касационен контрол, тъй като доводите по съществото на спора, не могат да се обсъждат като основания за селектиране на касационната жалба. Затова настоящата инстанция приема, че не е аргументирано основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, което има за правна последица недопускане на касационен контрол по цитирания въпрос.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК вторият и последен въпрос е със следното съдържание: „Налицели е главно и пълно доказване на състояние на неспособност към определен момент, ако това състояние е било установено към друг, близък момент, спрямо изследвания, а състоянието на лицето е променливо?“. Този въпрос не е идентичен с разгледаният в решението по гр. дело № 921/2010 г. на състав на ІV г.о. на ВКС, посочено от касатора като допълнително основание. В касационното решение е разгледан правен въпрос – дали пълното доказване може да се осъществи само въз основа на преки доказателства, като даденото разрешение е, че пълно доказване може да се осъществи и само при косвени доказателства, стига косвените доказателства да са несъмнено установени, достоверни и да са в такава връзка с другите обстоятелства, че да установява без съмнение главния факт. Поставеният от касатора въпрос е фактически, тъй като се отнася до установяването на факти, релевантни за доказване на обстоятелството, че към момента на процесния договор ищецът е бил дееспособен. Фактическият въпрос не формира общо основание, съгласно разясненията в т. 1 от цитираното ТР на ОСГКТК на ВКС. Но и като фактически въпрос цитираният по – горе въпрос е съобразен единствено със защитното становище на страната, почиващо на твърденията й за дееспособност на ищеца към момента на изповядване на сделката. В изложението дори не са посочени доказателства, които според касатора установяват състояние на дееспособност на ищеца към момента на сключване на процесния договор. Излага се единствено несъгласие със заключенията на съдебно – психиатричните експертизи, които превратно са интерпретирани от страната, като некатегорични и „основани на по – голяма или по – малка степен на вероятност“. Въззивният съд при обсъждане на експертизите е възпроизвел точно и пълно констатациите им, като е посочил, че отразените от тях данни са категорични относно силно снижената способност на ищеца да разбира същността и последиците на правния акт, да ръководи действията и постъпките си по адекватен начин, което психологическо състояние е установено към момента на сключването на процесната сделка. Доводите в изложението са по чл. 281, т. 3 ГПК и се разглеждат след допускане на касационно обжалване, а въвеждането и разглеждането им в производството по чл. 288 ГПК е недопустимо. От изложеното следва, че с цитирания въпрос касаторът не е въвел общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и не е обосновал отклонение на въззивния съд от разрешения в касационното решение, на което се позовава, поради липсата на идентитет на цитирания въпрос с разгледания въпрос от ВКС, който е правен въпрос. Освен това както се посочи фактическият въпрос, поставен от касатора, не съставлява общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Затова настоящата инстанция приема, че не е аргументирано основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, което има за правна последица недопускане на касационен контрол по цитирания въпрос.
Предвид горните мотиви следва да се приеме, че касаторът не е обосновал приложно поле на предпоставки за допускане на касационен контрол, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
По тези съображения Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2441 от 22.10.2018 г по гр. дело № 715/2018 г. на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, 8 състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: