5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 574
гр. София, 11.12.2018 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, I отделение, в закрито заседание на трети декември през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева
ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова
Кристияна Генковска
при секретаря ……………………………….., след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д. № 1594 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Кей дивелъпмънт” ЕООД, [населено място] срещу решение № 357/12.02.2018г., постановено по т.д.№ 5460/2017г. от Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 1446/18.07.2017г. по т.д.№ 6762/2015г. на Софийския градски съд за отхвърляне на частичните искове по чл.266, ал.1 и чл.92 ЗЗД за осъждане на „Еко енергия България – 1” ООД, [населено място] да заплати на касатора сумата 25867,55 лв. – част от възнаграждение за предоставени системни и допълнителни услуги по договор от 17.02.2012г. и сумата от 1200,45 лв. неустойка по договора.
Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационно обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2 ГПК.
Ответникът не взема становище по жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че на 17.02.2012г. между страните е сключен договор за експлоатация и поддръжка на фотоволтаична електроцентрала, който и за двете страни е подписан от К. Г. К., в качеството му на управител и представляващ и двете дружества. Констативните протоколи за установяване изпълнението на работата от 04.05.2015г. и 04.08.2015г. са подписани от К. К. за изпълнителя и от Г. М. за възложителя. Според вписванията в търговския регистър след 30.12.2013г. дружеството – ответник се е представлявало от двама управители Е. Е. и Г. М. само заедно. Съгласно договора от 17.02.2012г. Г. М. е посочен като оторизиран представител на възложителя по всички въпроси, касаещи изпълнението на услугите. Съставът на Софийския апелативен съд е счел за основателно възражението на ответника, че поради неподписването на констативните протоколи от представляващите възложителя лица, тези протоколи не могат да ангажират отговорността на дружеството. Прието е, че Г. М. не е бил упълномощен от органния представител на дружеството да го представлява, а след 30.12.2013г., когато е вписан като съуправител, е знаел за начина на представителство, който изключва възможността сам да може да го осъществява. На основание чл.272 ГПК въззивният съд е препратил към мотивите на Софийски градски съд. Първоинстанционният съд е приел, че не е доказано по делото ищецът – настоящ касатор да е извършвал някои от т.нар. системни услуги, като управление на обекта, периодични проверки на компоненти, почистването им (различно от измиване на панелите, което представлява допълнителна дейност), ремонтиране и други. Такива дейности не са отразени в протоколите. Съдът се е позовал и на събраните гласни доказателства, както и на заключението на техническата експертиза, като е приел, че допълнителните услуги – предоставяне на интернет услуги, допълнителна охрана, измиване на панели, косене на трева и предоставяне на електроенергия за нуждите на поддръжката, представляват задължения на изработващия за постигане на резултата по договора за изработка. Решаващият извод на първоинстанционния съд е, че по делото не е доказано да е постигнат договорения резултат. В мотивите на решението на СГС е прието, че Г. М. е разполагал с представителна власт относно изпълнението, изрично посочена в договора, и не е установено същата да е ограничена или оттеглена впоследствие.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Касаторът твърди, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС по т.2 и т.3 на ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС по първите два въпроса: 1.”При установена фактическа и правна релевантност на договора между страните и протоколите за приемане на изпълнението по него от страна на първоинстанционния съд, следва ли въззивният съд при липса на направено оплакване в тази насока във въззивната жалба да се мотивира с различни от първата инстанция изводи?” и 2.”Когато в договора е уговорено, че определен конкретен представител на възложителя ще подпише констативните протоколи за приемане на извършена работа, следва ли да се приеме, че впоследствие с промяна на управителите на дружеството, които са овластени да го представляват само заедно, тази уговорка ще бъде невалидна и е нужно тези протоколи да бъдат подписани от двамата управители заедно?”.
В мотивите към т.2 на ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС е посочено, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Според цитираната от касатора част от мотивите към т.3 на ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК ограничава обхвата на дейността на въззивния съд и той може да приеме определена фактическа констатация за необоснована само при наличие на оплакване за необоснованост на първоинстанционното решение в тази му част.
В случая първият въпрос е поставен във връзка с изложените от въззивния съд съображения за липса на представителна власт на лицето, подписало констативните протоколи за приемане на работата. Относимата към въпроса практика на ВКС се съдържа в съобразителната част на решението по т.2 на ТР №1/2013г. Дадените разрешения по т.3 на тълкувателното решение са относими към направени оплаквания във връзка с доклада на първоинстанционния съд. Касаторът е бил в процесуалното положение на въззивник и във въззивната жалба не е направил оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение във връзка с доклада на делото, както и относно приетото от градския съд разрешение за представителната власт на лицето М.. Оплаквания в посочения смисъл не биха могли да бъдат заявени с въззивната жалба, тъй като първоинстанционният съд е приел, че посоченото лице е овластено от сключения договор да приема работата, т.е. разрешението в тази част ползва въззивника. Независимо от това съставът на апелативния съд е изложил съображения относно представителната власт във връзка с възраженията на ответника по иска, заявени с отговора на исковата молба, с което е дал разрешение на материалноправния спор. В този смисъл обжалваното решение не е постановено в противоречие с практиката на ВКС. По втория въпрос не е налице несъответствие с практиката на ВКС по ТР № 1/2013г. на ОСГТК, предвид на обстоятелството, че тълкувателното решение не дава отговор на поставения от касатора правен въпрос.
По третият въпрос: „Допустимо ли е различно тълкуване на договора от съда при изначална ясна договореност между страните, съгласно чл.20 ЗЗД, т.е. при ясен смисъл, изводим от съдържанието на съответно приложимите към спора клаузи на договора?”, касаторът се позовава на противоречие с практиката на ВКС, като представя две решения относно приложението на чл.20 ЗЗД. Този въпрос, както и посочения по-горе втори въпрос и въведеният пети въпрос: „Допустимо ли е въззивният съд да мотивира решението си с направени правни изводи по отношение на едно лице, което има едновременно качеството на оторизиран представител за приемане на свършената работа по сключен договор и качеството на единия от двамата управители на търговеца, но придобито впоследствие, като смесва тези две качества на лицето и дава превес на второто?”, са свързани също с приетата от въззивния съд липса на представителна власт на лицето М. за приемане на работата. Касаторът излага и съображения за противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС по приложение на правилото на чл.301 ТЗ.
В случая въззивният съд не е направил тълкуване на договора в нарушение на критериите по чл.20 ЗЗД. Съставът на апелативния съд е игнорирал овластяването по договора (т.е. приема тълкувайки договора, че такова е учредено), като е отдал значение единствено на представителството на дружеството според вписванията в търговския регистър. Вследствие на тези съображения е приел и, че е налице противопоставяне на действията от името на търговеца съгласно нормата на чл.301 ТЗ. Настоящият състав на ВКС не споделя мотивите на Софийския апелативен съд в частта, с която е прието, че приемането на работата следва да се извърши от лицата, които разполагат с представителна власт по отношение на дружеството, както и относно необходимостта от преупълномощаване или съответно изрично упълномощаване на лицето, което приема работата, от вписаните след сключване на договора органни представители на дружеството. По тези въпроси изложените на първоинстанционния съд съображения са правилни. Независимо от това касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като това не са единствените решаващи изводи на въззивния съд за отхвърляне на исковете. Софийският апелативен съд е препратил на основание чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционното решение, според което претенциите са неоснователни поради недоказаност на изпълнението и на приемането на работата, за която се иска заплащане на възнаграждение.
Четвъртият въпрос: „Може ли да се приеме, че търговецът (възложител) е манифестирал мълчаливо одобрение на извършените без представителна власт действия или намерение да се ползва от целения с тях резултат, когато изпълнението е прието от лице изрично овластено от процесния договор и което лице е придобило впоследствие качеството на единия от двамата управители на дружеството?”, е свързан с останалите поставени въпроси, поради което и за него са относими изложените съображения. В контекста на питането относно „мълчаливо одобрение” следва да се има предвид, че от данните по делото не може да се направи извод за ползване на определен резултат от договора от възложителя, поради което въпросът не е от значение за решаването на спора.
Касаторът се позовава и на основанието по чл.280, ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване, като препраща към оплакванията си за нарушения на материалния закон, на процесуалните правила, непълнота на доказателствата, неправилна и непълна преценка и интерпретация на събраните по делото доказателства.
Според чл.280, ал.2, пр.3 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което основание е независимо от поставените в изложението въпроси по чл.280, ал.1 ГПК и касационните основания по чл.281, т.3 ГПК и което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на същинска касационна проверка по същество на обжалваното решение. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принцип на съдопроизводството.
Обжалваното въззивно решение не разкрива някой от изброените пороци. Доводите на касатора за очевидна неправилност повтарят оплакванията за неправилност, изложени в касационната жалба и са свързани с поставените по реда на чл.280, ал.1 ГПК правни въпроси, по които съставът на ВКС се произнесе.
По изложените съображения касационното обжалване не се допуска.
Разноски за касационното производство не се дължат.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 357/12.02.2018г., постановено по т.д.№ 5460/2017г. от Софийския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: