5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 575
гр. София, 15.07.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на единадесети април две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело № 92/2019 година.
С определение № 159 от 08.04.2019 г. по ч. гр. дело № 91/2019 г. е съединено за общо разглеждане гр. дело № 92/2019 г. и ч. гр. дело № 91/2019 г. на ВКС /Върховен касационен съд/, състав на гражданска колегия, трето отделение, като делото се разглежда под номер 92/2019 г.
Производството по чл. 288 ГПК е образувано по касационна жалба на С. С. – прокурор при Окръжна прокуратура [населено място] против решение № 255 от 04.07.2018 г. по гр. дело № 96/2018 г. на Окръжен съд – Смолян.
Ответникът Севдалин А. А. е подал отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК чрез адвокат С. З. Л. и адвокат Т. П. Д., в който поддържа, че не са налице основания за допускане на касационен контрол.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, при наличие на правен интерес, обусловен от постановения правен резултат, поради което е процесуално допустима.
ВКС /Върховен касационен съд/, след като разгледа изложението на основанията, поддържани от касатора по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК приема, че са налице предпоставки за допускане до касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част, поради следните съображения:
Предмет на разглеждане е въззивното решение, с което ОС /окръжен съд/ – С. след частична отмяна на решение № 2 от 04.01.2018 г. по гр. дело № 304/2017 г. на Районен съд – Мадан се е произнесъл по иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ, предявен от Севдалин А. А. против Прокуратурата на Република България, който е уважил за сумата 7000 лв., обезщетение за неимуществени вреди, причинени вследствие нарушаване правото на ищеца за разглеждане и решаване на нохд № 54/2012 г. на Окръжен съд – Смолян в разумен срок, като е уважил и акцесорен иск за обезщетение за забава върху тази сума от 05.11.2015 г. до 31.07.2017 г., както и законна лихва върху сумата 7000 лв. от 31.07.2017 г. до окончателното й изплащане. С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение в отхвърлителната част за разликата от 1237.19 лв. до 1239.14 лв. по предявения акцесорен иск и е осъден ответника да заплати на ищеца разноски в размер на сумата 751.77 лв. Предмет на жалбата е въззивното решение в осъдителната част.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК първият въпрос – „При определяне основанието и предпоставките за носене на отговорност на държавата по чл. 2б ЗОДОВ, задължен ли е съдът да изложи мотиви защо неспазването на предписаните от закона срокове, респективно констатиране забавяния в производството, нарушава изискването за разумен срок по чл. 6, пар. 1 ЕКПЧ?“, е релевантен. ОС е определил като спорни въпросите относно началния момент, от който следва да се счита започнало наказателното преследване и дали е налице неоправдано забавяне в досъдебната и съдебната му фаза, довело до надхвърляне на разумния срок съгласно КЗПЧОС /Конвенцията/. По първия от тях са изложени съображения, съгласно които периодът, който следва да се вземе предвид при преценка на разумността на срока за разглеждане и решаване на наказателното производство, с оглед критериите, заложени в Конвенцията и практиката на Европейския съд по правата на човека, започва от 08.09.2011 г. – датата, на която А. е бил привлечен като обвиняем и му е била взета мярка за неотклонение, и продължава до 17.09.2015 г., когато е постановено второто по ред, окончателно решение на ВКС – т.е. 4 години и 9 месеца. По втория въпрос решаващият състав е приел, че делото не се характеризира с голяма фактическа и правна сложност, с оглед на това, че е следвало да бъде извършена преценка само по въпросите дали извършената покупко-продажба е представлявала облагаема доставка по ЗДДС, дали А., като управител на двете дружества е дължал декларирането на ДДС, както и дали при недекларирането му е избегнал плащане на дължимия данък. Съдът е приел още, че не е налице поведение от страна на ищеца, което да е довело до неоправдано забавяне на производството в досъдебната и съдебната фаза, като неоправдано забавяне не се наблюдава и в досъдебната фаза, макар че пропуските в обстоятелствената част, съответно в диспозитива на обвинителния акт, са станали причина за последващо изменение на обвинението и пороци на първоинстанционната присъда. Развити са съображения за това, че налице е неоправдано забавяне на производството в съдебната фаза. В така изложените съображения неспазването на разумния срок в двете фази на процеса отразява мотиви, в които не е изяснено разбирането на съда, как забавянето на производствата нарушава изискването за разумен срок или в какво се състои това изискване, дали неспазването на процесуалните срокове само по себе си противоречи на изискването за „разумен срок“ по чл. 6, § 1 от Конвенцията. Касационното обжалване следва да бъде допуснато по повдигнатия въпрос, тъй като има значение за развитие на правото.
Следващият въпрос – „След като отговорността по чл. 2б ЗОДОВ се носи от Държавата, държавният орган, конституиран като субституент на държавата на страната на ответника по иска, явява ли се материалноправно легитимиран да обезщети всички вреди, дори когато са причинени с действия или бездействия на друг държавен орган?“, е също така релевантен, тъй като е обусловил, както предходния изхода на делото. В мотивите на въззивното решение е разгледано поведението на властите, като е констатирано, че данъчната администрация своевременно е представила данъчните декларации, необходими за разследването, но поставянето на всички възможни задачи, необходими за изясняване на делото на назначените вещи лица можело да елиминира необходимостта от неколкократното удължаване срока на разследването по чл. 234 НПК. Пропуските в обстоятелствената част и диспозитива на обвинителния акт са разгледани като причина за последващо изменение на обвинението и пороци на първоинстанционната присъда. Прието е още неоправдано забавяне на производството в съдебната фаза, поради допускането на съществени процесуални нарушения, довели до няколкократна отмяна на наложени присъди, както и ненавременно администриране на подадените от ищеца касационни жалби, продължило 3 месеца и 25 дни. С оглед на това, съдът е приел, че общата продължителност на производството е от 4 години и 9 месеца и е обобщил крайния си извод, че тази продължителност е надхвърлила разумния срок съгласно Конвенцията. В така изложените съображения се съдържат мотиви за забавяне на производството от Прокуратурата на Република България, но и от съда, като не е изяснено разбирането на решаващия състав относно приноса на Прокуратурата на Република България в неспазването на изискването за разумен срок, респективно приносът й в причиняването на неимуществените вреди, претендирани като съвкупен резултат от нарушаване правото на разглеждане на делото и в двете фази на процеса в разумен срок. Касационното обжалване следва да бъде допуснато по повдигнатия въпрос, тъй като има значение за развитие на правото.
По последните два въпроса са налице предпоставки за допускане на касационен контрол по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съдържанието на първия въпрос е: „При определяне основанието и предпоставките за носене на отговорност на държавата по чл. 2б ЗОДОВ, задължен ли е въззивният съд да посочи всички обстоятелства, които обуславят неимуществените вреди и да изложи мотиви за значението им за размера на тези вреди?“. Другият въпрос е формулиран, както следва: „При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди трябва ли да се държи сметка и за обществените критерии за справедливост – обща икономическа среда, жизнен стандарт и общоприетото разбиране за справедливост на обезвредата?“. И двата въпроса засягат определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по реда на чл. 52 ЗЗД, по които ОС се е произнесъл в отклонение от практиката на Върховния съд и ВКС, цитирана от касатора. В кръга на обстоятелствата, релевантни за определяне размера на неимуществените вреди съдът е изброил редица обстоятелства – продължителността на наказателното преследване, личността на увредения, притежаваната от него репутация в обществото, общественото и социалното му положение, настъпилите промени в отношенията в семейството, възрастта на лицето, стандартът за живот в страната и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности на населението, от които не е анализирал настъпилите промени в отношенията в семейството, стандартът за живот в страната и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности на населението. В практиката на ВС и ВКС /ППВС № 4/1968 г., касационни решения по следните дела – гр. дело № 78/2011 г. на ІІІ г.о., гр. дело № 2516/2014 г. на ІV г.о., гр. дело № 85/2015 г. на ІV г.о., гр. дело № 593/2010 г. на ІV г.о., гр. дело № 254/2014 г. на ІІІ г.о. и др./ е обосновано разбирането за обсъждане на всички обстоятелства, които имат отношение към твърдените от ищеца неимуществени вреди за определяне размера на обезщетението. В случая въззивният съд не е съобразил тези разрешения, поради което по поставените въпроси следва да се допусне касационно обжалване.
Твърдението за очевидна неправилност на въззивното решение не е мотивирано, поради което не са обосновани предпоставки за допускане на касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Фактическият състав, визиран в нормата предпоставя обосноваване от касатора на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните. Такива пороци на съдебното решение са приложение на закона в противоположен смисъл, решаване на делото въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма, нарушаване правилата на формалната логика, нарушения на императивна материалноправна норма, на основополагащи за производството процесуални правила. Такива пороци на съдебен акт не са обосновани от касатора, а и не се констатират от настоящата инстанция. С оглед на така разгледаната и разбирана от състава дефинитивност на разглежданото основание липсва аргументирано изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, обосноваващо наличието на предпоставки по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.
С оглед на изложеното настоящата инстанция приема, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част по цитираните по – горе въпроси.
По съединената за разглеждане в настоящото производство частна жалба касационният съд следва да се произнесе в производството по чл. 290 ГПК.
По тези съображения Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 255 от 04.07.2018 г. по гр. дело № 96/2018 г. на Окръжен съд – Смолян в обжалваната част.
Делото да се докладва на председателя на ІІІ г.о. на Върховния касационен съд за насрочване.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: