О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 575
гр. София 21.06.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети март две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 4298/2017 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. З. Р., подадена чрез пълномощника му адв. П. В., против решение № 5911/14.08.2017 г. по гр.д. № 9328/2015 г. по описа на Софийски градски съд , с което е отменено решение № I – 33- 65/21.05.2015 г. по гр.д. № 23497/2014 г. по описа на Софийски районен съд и вместо него са отхвърлени изцяло предявените от П. З. Р. против Т. К. С. искове с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 127, ал. 2 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за установяване, че ответната страна дължи на ищеца сумата от 8 320, 16 лв., претендирана като регресно вземане на платилия солидарен длъжник по договор за кредит от 27.01.2004 г., ведно със законната лихва от 18.02.2014 г., както и сумата от 138, 39 лв., претендирана като обезщетение за забава от 14.03.2013 г. до 18.02.2014 г., за които суми е издадена заповед по чл. 410 ГПК от 24.02.2014 г. по ч.гр.д. № 8777/2014 г. по описа на СРС и са присъдени разноски.
В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необснованост.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички направени доводи и събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, да определи обстоятелствата, които подлежат на изясняване“; 2. „Длъжен ли е въззивният съд повторно да разгледа и разреши спора чрез събиране и преценка на доказателствата“. Сочи противоречие с решение № 211/23.06.2012 г. по гр.д. № 177/2011 г. по описа на ВКС, IV г.о., решение № 245/29.09.2012 г. по гр.д. № 178/2012 г. по описа на ВКС, III г.о., решение № 293/19.11.2013 г. по гр.д. № 3267/2013 г. по описа на ВКС, III г.о., решение № 15/30.01.2015 г. по гр.д. № 4604/2014 г. по описа на ВКС, IV г.о.
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника по касация – Т. К. С., подаден чрез адв. М. К.,в който се поддържа, че не са налице основания за допускане до касационна проверка, а по същество жалбата е неоснователна. Претендират се разноски.
Върховният касационен съд,състав на Четвърто гражданско отделение намира,че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение ,поради отсъствието на сочените предпоставки по чл.280 ал.1,т.1 и т.3 ГПК.
Жалбата е постъпила в съда на 20.09.2017 г. преди влизане в сила на измененията на ГПК, обнародвани с ДВ бр. 86 от 27.10.2017 г., поради което и на основание § 74 ПЗР на ЗИД на ГПК подлежи на разглеждане по досегашния ред. Подадена e в срока по чл. 283 ГПК, против въззивно решение,подлежащо на касационно обжалване с оглед цената на предявения иск, от легитимирана страна с интерес да обжалва постановеното решение,поради което е процесуално допустима.
За да постанови обжалването решение въззивният съд е установил следните фактически обстоятелства: през 2004 г. П. З. Р., Т. К. С., З. С. Р. и Н. П. Р. закупили апартамент № 10, находящ се в [населено място], [жк], [жилищен адрес] за сумата от 49 873, 66 лв. Плащането на цената купувачите частично финансирали посредством договор за кредит от 27.01.2004 г., сключен с [фирма]. Между кредитополучателите – съдлъжници била уговорена солидарна отговорност за връщане на заетата от банката сума. Бракът между страните по делото П. З. Р. и Т. К. С. бил прекратен с решение от 14.03.2013 г., като в одобреното от съда споразумение по чл. 51 СК било уговорено, че процесното жилище /дотогава семейно/ ще се ползва от мъжа, който поема погасяването на ипотечния кредит, а жената е напуснала семейното жилище и няма претенции за ползването му. В периода от 14.03.2013 г. до 10.12.2013 г. Р. е заплатил сумата от 2 850, 50 лв., представляваща сбор от текущите месечни вноски по договора за кредит, а на 09.01.2014 г. е заплатил и останалото задължение в размер от 22 137, 52 лв. На 17.12.2013 г. е сключен договор, обективиран в нотариален акт № 59, том VII, рег. № 42734, нот.д. № 1176/2013 г., по силата на който Т. К. С. продала на бившия си съпруг П. З. Р. собствената си 1/4 ид.ч. от апартамента за сумата от 15 000 лв. В договора е отразено, че това е действителната продажна цена, приложено е платежно нареждане, от което се установява, че същата е преведена по банковата сметка на продавача. На същата дата пред същия нотариус Т. К. С. е подписала декларация, че е съгласна съдлъжникът по кредита П. З. Р. изцяло да го погаси. Подписано е и споразумение между бившите съпрузи, според което Р. е следвало да погаси ипотечния кредит в срок до 10.01.2014 г. Съдът е установил тези данни, като е съобразил твърденията на страните и събраните писмени доказателства, показанията на свидетеля Л. П., както и изслушаната съдебно-техническа експертиза, според която пазарната стойност на 1/4 ид.ч. от процесния апартамент възлиза на 22 859 лв.
Въззивният съд е посочил, че спорният въпрос по делото е дали уговореното и извършено плащане по договора за покупко-продажба от 17.12.2013 г. се припокрива с действителната продажна цена по сключения между бившите съпрузи договор. Като е изследвал събраните доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка съдът е достигнал до извода, че възражението за привидност на уговорената цена по сключения договор е основателно, а купувачът се задължил да престира на продавачката заплащане на договорената сума от 15 000 лв., но и да погаси изцяло ипотечния кредит, по който страните по настоящото дело били солидарни длъжници. Този извод е обоснован със съображения във връзка с целта на споразумението от 17.12.2013 г., данните от показанията на свидетеля П., допустими съгласно чл. 165, ал. 2 ГПК, както и данните от заключението на приетата СТЕ. Съдът е посочил, че сключеният в действителност между страните договор представлява смесен възмезден договор с елементи на продажба и погасяване на задължението на С. във вътрешните отношения между солидарните длъжници. Ето защо споразумението от 17.12.2013 г. е породило погасителен ефект по отношение на задължението на ответната страна по договора за кредит във вътрешните отношения с ищеца. Тези мотиви са обусловили извода за неоснователност на предявените установителни искове за признаване дължимостта на вземането на ищеца, представляващо заплатена припадаща част на съдлъжник по договора за кредит и за обезщетение за забава.
Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материално-правен или процесуално-правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие с практиката на ВКС, да е решаван противоречиво от съдилищата или да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Съгласно дадените задължителни указания за тълкуване на закона, съдържащи се в т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС формулираният въпрос следва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. К. съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Поставените от касатора процесуално-правни въпроси се отнасят до правомощията на въззивния съд . Действията на СГС са изцяло съобразени с трайната и последователна практика на ВКС, обективирана в решение № 59/14.04.2015 гр.д. № 4190/14, ВКС, IV г.о., решени №212/01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010, ВКС, II т.о., определение № 383/16.08.2016 по ч.т.д. № 1312/16, I т.о., решение № 114/15.05.2010 г. по гр.д. № 4232/08, IV г.о., решение № 331/04.07.2011 г. по гр.д. № 1649/10, IV г.о., решение № 157/08.11.2011 г. по т.д. № 823/10, II т.о., решение № 36/24.03.2014 г. по т.д. № 2366/13, II т.о., решение № 283/14.11.2014 г. по гр.д. № 1640/14, IV г.о., решение № 126/09.05.2011 г. по гр.д. № 421/09, IV г.о., решение № 217/09.06.2011 г. по гр.д. № 761/10, IV г.о., решение № 237/24.06.2010 г. по гр.д. № 826/09, IVг.о., решение № 161/04.10.2016 г. по т.д. № 2220/15, II т.о., решение № 392/10.01.20162 г. по гр.д. № 891/10, I г.о., решение № 22/29.06.2017 г. по гр.д. № 2113/16 г., I г.о. и др., и не е налице претендираното противоречие. Съдът се е произнесъл като е решил повторно материално-правния спор в пределите, в които е сезиран с подадената въззивна жалба. Взел е предвид релевираните от въззивника оплаквания срещу неправилността на първоинстанционното решение. Достигнал е до собствени фактически и правни изводи, като е извършил обоснована преценка на събраните доказателства във връзка с твърденията и доводите на страните и аргументирано е мотивирал крайното си разрешение. С изпълнението на посочените задълженията за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните, както и за излагане на мотиви, е гарантирана правилността на въззивния съдебен акт и правото на защита на страните в процеса. Поради изложеното не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване . Отделно от това доводите на касатора са общи и не конкретизирани ,както и не визират конкретни правни изводи на съда. Следва да се подчертае, че наличието на трайна и последователна практика на касационната инстанция по поставените въпроси изключва приложението на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Освен това касаторът не е изложил никакви конкретни съображения защо счита, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
С оглед изхода на настоящото производство и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати направените и доказани от ответника разноски за настоящата инстанция в размер на 500 лв. и представляваща адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 5911/14.08.2017 г., постановено по в.гр.д. № 9328/2015 г. по описа на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА П. З. Р., ЕГН [ЕГН] да заплати на Т. К. С.,ЕГН [ЕГН] разноски за настоящата инстанция в размер на 500 лв. /петстотин лева/, представляваща адвокатско възнаграждение.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: