О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 575
гр. София 05.07.2019 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд – четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 01 юли през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр.дело № 288 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ищеца Н. С. Т.,чрез адв. Д. А. срещу решение № 180/09.10.2017 г. по в.гр.дело № 362/2017 г. на Пловдивския апелативен съд в частта, с която е отменено решение № 92 от 23.03.2017 г. , изменено в частта за разноските с определение от 18.05.2017 г. по гр.дело № 121/2016 г. на Старозагорския окръжен съд в частта, с която е уважен предявен от Н. С. Т. от [населено място] срещу Прокуратура на РБългария иск с правно основание чл.2,т.3 ЗОДОВ над 500 лв. до присъдените 2000 лв., обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл.131,т.12,пр.2, вр.чл.129 НК, заедно със законната лихва, считано от 27.11.2014 г. до окончателното изплащане и в частта, с която Прокуратура на РБългария е осъдена да заплати на адв.Д. А. сумата от 380 лв. разноски по делото за адвокатско възнаграждение и вместо отменената част е отхвърлен предявения от Н. С. Т. срещу Прокуратура на РБългария иск с правно основание чл.2,т.3 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в размер над 500 лв. до 2000 лв. и в частта на въззивното решение, с което е потвърдено решението от 23.03.2017 г. по гр.дело № 121/2016 г. на Старозагорския окръжен съд в отхвърлената част на иска с правно основание чл.2,т.3 ЗОДОВ за сумата 25001 лв. обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл.325,ал.2,пр.2,вр.ал.1 НК, ведно със законната лихва, считано от 27.01.2016 г. до окончателното изплащане на сумата, както и в отхвърлената част на иска с правно основание чл.2,т.3 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл.131,т.12,пр.2,вр.чл.129 НК над сумата 2000 лв. до пълния претендиран размер от 10 000 лв..
Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, необоснованост и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение в обжалваните части и се постанови друго, с което предявените искове се уважат в пълен размер.
В изложението са формулирани въпросите: 1.относно преценката на съда на всички относими за определяне на вредите и присъждане на справедлив размер на обезщетението обстоятелства и какви са критериите за определянето му, решен в противоречие с практиката на ВКС, 2.дължи ли се обезщетение в случаите на частично оправдаване на подсъдимия, който е осъден по основния състав на чл.325,ал.1 НК, но е оправдан по квалифицирания състав на чл.325,ал.2 НК, решен в противоречие с практиката на ВКС и който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, 3.от кой момент следва да се присъдят вредите – от момента на образуване на наказателното обвинение против определено лице, или от момента на повдигане на обвинение, въпреки, че преди това наказателното производство вече е образувано против него, решен в противоречие с практиката на ВКС и който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, 4. относно задължението на въззивния съд да основе решението на установените по делото обстоятелства, решен в противоречие с практиката на ВКС, 5. за съответствието на мотивите на въззивното решение с изискването за съдържанието на съдебното решение и за съдържанието на мотивите съгласно чл.235 и чл.236, ал.2 ГПК и следва ли въззивният съд да изложи мотиви, с които да се произнесе по всички наведени във въззивната жалба оплаквания, решен в противоречие с практиката на ВКС и който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, 6. за задължението на въззивния съд да определи правилна квалификация на спорното право, да обсъди всички твърдения, възражения и оплаквания на въззивника и да изложи мотиви по тях, решен в противоречие с практиката на ВКС и който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. 7. за задължението на въззивната инстанция за постановяване на решението в съответствие с правилата на тежестта на доказване, решен в противоречие с практиката на ВКС и който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. В изложението са мотивирани доводи за очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната част. В раздел втори от изложението са поставени правни въпроси, които са с идентично съдържание с въпросите в раздел I –ви както следва: въпрос 1-ви от раздел II е с идентично съдържание с въпрос 2-ри от раздел I, въпрос 2-ри от раздел II е с идентично съдържание с въпрос 3 от раздел I, въпрос 3-ти от раздел II е с идентично съдържание с въпрос 5 и 6 от раздел I, въпрос 4-ти от раздел II е с идентично съдържание с въпрос 7 от раздел I.
Ответникът по касационната жалба Прокуратура на РБългария не е изразил становище по жалбата.
С определение № 241/10.07.2018 г. производството по настоящото дело е спряно до постановяване на решение по конституционно дело № 10/2018 г. на Конституционния съд на РБългария. По посоченото конституционно дело е постановено решение № 15/06.11.2018 г. Решението е обнародвано в Д.в.бр.95/16.11.2018 г. Като взема предвид изложеното съдът намира, че производството по делото следва да се възобнови.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че касационната жалба е подадена от легитимирана страна в срока по чл. 283 ГПК срещу въззивно решение, което в обжалваната част подлежи на касационно обжалване и е процесуално допустима.
Въззивният съд се е произнесъл по предявени искове с пр.осн.чл. чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ.
Прието е, че предявените от Н. Т. против Прокуратура на РБългария искове са с правно основание чл.2,ал.1,т.3 от ЗОДОВ за заплащане на обезщетение в размер на 10 000лв. за претърпени неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл.131,т.12,пр.2 във връзка с чл.129 от НК по ДП №149/2012г. по описа на РУП-Гълъбово, Пр.№312/2012г. на Районна прокуратура-Гълъбово, производството по което е било прекратено, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 27.11.2014г., както и за заплащане на обезщетение в размер на 25001лв. за неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл.325,ал.2,предл.второ вр. ал.1 от НК по ДП№149/2012г. по описа на РУП Гълъбово, Пр.№312/2012г. на Районна прокуратура Гълъбово, по което бил признат за невиновен и оправдан по НОХД №268/2014г. по описа на Районен съд Гълъбово, ведно със законната лихва от 27.01.2016г. до окончателното й заплащане.
Съдът е приел за безспорно установена между страните фактическата обстановка както следва: въз основа на Постановление от 25.06.2012г. по преписка №312/2012г. на РП-Гълъбово е образувано ДП №149/2012г. по описа на РУП Гълъбово срещу ищеца Н. Т. за престъпление по чл.325,ал.2,пр.второ вр. ал.1 от НК за това, че на 07.05.2012г. в [населено място] извършил непристойни действия, грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към обществото, като разбил стъкло на прозорец на търговски павилион, отправил обиди и закани към Й. И. С. и П. С. К. и нанесъл побой на К., като деянието по своето съдържание се отличава с изключителен цинизъм и дързост. С Постановление от 28.07.2014г. на РП-Гълъбово са дадени указания за привличане на Т. като обвиняем за престъплението, за което е образувано досъдебното производство и по чл.131,ал.1,т.12,пр.второ вр. чл.129 от НК /за причинена по хулигански подбуди средна телесна повреда на П. С. К./. С Постановление от 07.08.2014г. Т. е привлечен като обвиняем за посоченото престъпление по чл.325,ал.2,пр.второ вр. ал.1 от НК, както и за престъпление по чл.131,т.12,предл.2 вр. чл.129 от НК за това, че на 07.05.2012г. в [населено място] по хулигански подбуди причинил средна телесна повреда на П. С. К., изразяваща се в трайно затруднение движението на десен горен крайник, и спрямо него е взета мярка за неотклонение „подписка“. С влязло в сила Постановление от 17.11.2014г. на РП-Гълъбово е прекратено частично наказателното производство досежно обвинението в извършване на престъпление по чл.131,ал.1,т.12,пр.второ вр. чл.129 от НК на основание чл.24,ал.1,т.1 от НПК, поради това, че такова деяние не е извършено от Т., поради установеното в хода на разследването самонараняване на св.К. при физическото съприкосновение с обв.Т.. На 02.12.2014г. е внесен обвинителен акт в съда против Т. за престъплението по чл.325,ал.2,пр.второ вр. ал.1 от НК, по който е образувано НОХД №268/2014г. по описа на Районен съд-Гълъбово С постановена по това дело Присъда №1 от 11.01.2016г., влязла в сила на 27.01.2016г., Т. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл.325,ал.1 от НК и на основание чл.78а от НК е освободен от наказателна отговорност, като му е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 1000лв., както и е признат за невинен в това да е осъществил горното деяние при условията на изключителен цинизъм или дързост и е оправдан по повдигнатото му обвинение по чл.325,ал.2 от НК.
От правна страна с оглед на установените факти по делото съдът е приел, че иска по чл.2,ал.1,т.3 от ЗОДОВ за заплащане на обезщетение в размер на 25001лв. за неимуществени вреди, претърпени от ищеца вследствие на незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл.325,ал.2,предл.второ вр. ал.1 от НК, по което е оправдан с влязлата в сила присъда по НОХД №268/2014г. на РС-Гълъбово е неоснователен. Приел е също, че с посочената присъда ищецът е признат за виновен в извършването на това престъпление, за което му е наложено и административно наказание, че с нея той е оправдан единствено относно квалифициращите белези на същото, като е приложен основния състав на чл.325,ал.1 от НК. Посочил е, че престъпното деяние се характеризира с обективни и субективни за него признаци, съвкупно формиращи основен престъпен състав на даден вид престъпление. Прието е, че квалифициращите признаци само допълват този състав като утежняващи обстоятелства, обосноваващи и по-тежко по вид и размер наказание. Прието е също, че те имат отношение единствено към обема на наказателната отговорност, но не формират самостоятелен престъпен състав. Формиран е извод, че правомощие на наказателния съд е при неустановеност на квалифициращите признаци да приложи основния състав на престъплението, за което е и повдигнато обвинението, че така е процедирано и в случая. Съдът е посочил, че ищецът Т. е бил привлечен като обвиняем и му е повдигнато обвинение за квалифициран по чл.325,ал.2,предл.2 от НК състав на хулиганство по чл.325,ал.1 от НК. Приел е, че с влязлата в сила присъда той е признат за виновен в извършването на това престъпление по основния състав, че са отречени само квалифициращите му признаци, за които е оправдан. С оглед на това е изведен извод, че действията на прокуратурата по повдигането на обвинение в извършването на това престъпление не са незаконни, предвид наличието на осъдителна присъда по него, при което според съда не е налице основание за ангажиране на отговорността й по чл.2,ал.1,т.3 от ЗОДОВ. Преценен е за правилен извода на първоинстанционния съд за неоснователност на иска и в тази част решението е потвърдено.
Въззивният съд е приел за установено, че наказателното производство, водено срещу Т. за престъпление по чл.131,ал.1,т.12,предл.второ вр. чл.129 от НК е прекратено на основание чл.24,ал.1,т.1 от НПК, поради това, че деянието не е извършено от него. Приел е също, че поради това е налице хипотезата на чл.2,ал.1,т.3 от ЗОДОВ на незаконното обвинение в извършване на това престъпление, в която прокуратурата дължи обезщетение за претърпените вследствие на същото вреди.
Съдът е приел, че наказателното преследване по обвинение в извършено престъпление само по себе си е достатъчен обективен факт, обосноваващ негативно въздействие върху преследвания, свързано най-малкото и обичайно с притеснения от изхода на производството, тревога, потиснатост, накърняване на моралните и нравствени ценности, както и социалното му общуване, за каквито изживявания и причинно-следствената им връзка с наказателното производство не е необходимо да се събират нарочни доказателства. Посочил е, че такива в случая са и ангажирани от ищеца посредством показанията на свидетелите Я. Н. и Г. В., според които, след като разбрал за заведеното срещу него дело той станал по-затворен и необщителен, не искал да излиза, бил притеснен и се страхувал да не бъде осъден.
Според въззивния съд провеждане на пълно и главно доказване е наложително само при твърдения за болки и страдания, които са извън обичайните за лице в такова положение и са специфични, с оглед личността на увредения, неговата среда или обществено положение и други конкретни обстоятелства, като те имат отношение към размера на дължимото обезщетение. Посочил е, че подобни обстоятелства не са изложени в исковата молба. Преценено е за неоснователно становището във въззивната жалба на ищеца, че е претърпял вреди над обичайните, поради това, че факта на незаконното обвинение се е разчул, от което той изпитвал неудобство, както и, че обвинението станало причина да преустанови работата си в чужбина, да се завърне в страната, за да се явява на делата, при което останал без работа и пари и приемал леки успокоителни. Възприети са показанията на свидетеля Н., според които, всички съседи разбрали за делата и хората казвали, че бил хулиган, давайки отрицателни мнения за него. Прието е, че се касае за обичаен отзвук в средата на преследвания, отразил се на неговото общуване, а не за публично оповестяване сред по-широк обществен кръг, каквото, с оглед и на личността и положението на същия, да обосновава извънреден психически дискомфорт. Прието е също, че не е установено прекъсването на работата в чужбина да е заради образуваното спрямо ищеца наказателно производство, а и то би имало отношение към евентуални имуществени вреди, каквито не се претендират. Посочил е, че не е установено какво е било естеството на работата на Т., за да се приеме за компрометирана вследствие наказателното преследване негова кариера и професионален авторитет, което да е въздействало със значителен интензитет негативно на психиката му. Прието е, че липсват доказателства оставането му без работа след неговото завръщане в страната да се дължи именно на обвинението в извършване на средна телесна повреда. Според съда обстоятелството, че, според св.В. Т. е приемал „валидол“, само потвърждава неговото притеснение, но не сочи на съществено засягане на психиката и болестни изменения на същата, за да се приеме здравословното му състояние да се е влошило по причина на воденото досъдебно производство. Формиран е извод, че не е установено той да е претърпял вреди извън обичайните естествено съпътстващи наказателно преследвания, които да обосновават по-голям размер обезщетение.
Въз основа на установените конкретни обстоятелства и като е съобразил принципа на справедливостта по чл.52 от ЗЗД въззивният съд е приел, че от една страна наказателното преследване е за тежко по смисъла на чл.93,т.7 от ДР на НК престъпление, а от друга, че наказателното производство по обвинението в извършване на престъпление по чл.131,ал.1,т.12,предл.второ вр. чл.129 от НК е продължило едва около четири месеца от 07.08.2014г., когато е привлечен като обвиняем, до 17.11.2014г., когато е прекратено с влязло в сила прокурорско постановление, а не почти четири години, каквито са били твърденията на ответника във въззивното производство и както е приел въззивния съд, доколкото този период касае наказателното производство по обвинението в извършване на престъпление по чл.325 от НК; Съобразени са и обстоятелствата, че наказателното производство е прекратено без да е бил внасян обвинителен акт в съда за това престъпление; спрямо ищеца е била взета най-леката мярка за неотклонение „подписка“; че той е претърпял обичайните за лице в такова положение негативи, че не е установено съществено засягане на личната, професионална, социална, емоционална сфера, което да обосновава значителен интензитет на търпените душевни болки и страдания и специфични вреди. С оглед на това е изведен извод, че дължимото на същия обезщетение за неимуществени вреди следва да се определи в размер на 500лв., до който иска според въззивния съд е правилно уважен от окръжния съд. Прието е, че в тази част обжалваното решение следва да се потвърди, а в частта относно присъденото обезщетение над 500лв. до 2000лв. следва да се отмени като неправилно с отхвърляне на иска в тази му част. Прието е също, че за останалата отхвърлителна част до пълния предявен размер от 10000лв. първоинстанционното решение следва да се потвърди.
По правните въпроси:
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.2,пр.3 ГПК на въззивното решение на Пловдивския апелативен съд. Очевидна неправилност е въведено с новата разпоредба на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК основание за допускане на касационен контрол, без допускането на такъв да е обусловено от обосноваване на общата и допълнителните предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem“ до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extra legem“, т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. В настоящият случай не е налице очевидна неправилност на обжалваното решение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.
Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия въпрос от изложението.
С т.II от ППВС № 4/23.12.1968 г. е застъпено становището, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, че понятието справедливост не е абстрактно понятие, че то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението.
С решение № 223/04.07.2011 г. по гр.дело № 295/2010 г. на IV г.о., постановено по чл.290 ГПК е прието, че съгласно раздел ІІ-ри от Постановление № 4 от 23.12.1968 година на Пленума на Върховния съд, размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост след преценка на конкретните обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, настъпило влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания и др. От значение са и редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди.
Прието е , че според чл. 4 ЗОДОВ, държавата и общините дължат обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице, че в т. 11 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2004 г. на ВКС по тълк. гр. д. № 3/2004 г., ОСГК се приема, че обезщетението се определя с оглед особеностите на всеки конкретен случай и при наличие на причинна връзка с незаконните актове на правозащитните органи. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление, съдът следва да прецени характера на обвинението, осъществени ли са спрямо обвинения мерки на принуда, продължителността на наказателното преследване, данните за личността на подсъдимия с оглед доколко повдигнатото обвинение за деяние, което лицето не е извършило се е отразило негативно на физическото здраве, психиката му, на контактите и социалния му живот, на положението му в обществото, работата, в т.ч. върху възможностите за професионални изяви и развитие в служебен план, както и всички обстоятелства, имащи отношение към претърпените морални страдания, преценявани с оглед конкретиката на случая. В същата насока е разрешението на правния въпрос в цитираното от жалбоподателя решение № 832/10.12.2010 г. по гр.дело № 593/2010 г. на ВКС, IV г.о. по чл.290 ГПК.
Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с посочената практика на ВС и ВКС. В случая съдът е преценил всички относими към спора доказателства и всички конкретно установени обстоятелства, касаещи претърпените от ищеца неимуществени вреди. Съобразил е, че наказателното производство срещу ищеца е по обвинение в извършване на престъпление, което е тежко по смисъла на чл.93,т.7 НК, периода на наказателното производство – около четири месеца, че не е внасян обвинителен акт в съда за това престъпление, взетата най-лека мярка за неотклонение „подписка”, че ищецът е претърпял обичайните за лице в такова положение негативи, като е съобразено, че не е установено съществено засягане на личната, професионална, социална и емоционална сфера, което да обосновава значителен интензитет на претърпените болки и страдания.Правните изводи на съда относно определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са съобразени с посочената практика на ВС и ВКС.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втория въпрос от изложението.
С т. 11 от т.решение № 3/22.04.2004 г. по т.дело № 3 на ОСГК на ВКС е прието, че обезщетение за вреди се дължи и в случай на частично оправдаване при доказана причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди. Обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост – чл. 52 ЗЗД като се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които е осъден деецът съпоставени с тези, за които е оправдан. Обезщетението за неимуществени вреди се определя с оглед особеностите на всеки конкретен случай и при наличие на причинна връзка с незаконните актове на правозащитните органи. Правните изводи на въззивния съд за неоснователност на иска за присъждане на неимуществени вреди, претърпени от ищеца вследствие на незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл.325,ал.2,пр.1 НК, по което е оправдан с влязла в сила присъда не са в противоречие с посочената практика на ВКС. Както се посочи по-горе в случая въззивният съд е приел, че с влязла в сила присъда ищецът е признат за виновен в извършване на престъпление по чл.325,ал.1 НК, като на основание чл.78 а НК го е освободил от наказателна отговорност и му е наложено административно наказание глоба. Със същата присъда ищецът е признат за невиновен и е оправдан по повдигнатото обвинение по чл.325,ал.2,пр.2 НК. Не са в отклонение изводите на съда, че ищецът е оправдан само относно квалифициращите признаци на престъплението по чл.325 НК, а е признат за виновен по основния състав на чл.325,ал.1 НК, че квалифициращите признаци само допълват основния състав като утежняващи обстоятелства, които обосновават по-тежко по вид и размер наказание – т.е. съдът е приел, че не е налице оправдаване на ищеца по повдигнато обвинение за едно или няколко изпълнителни деяния по смисъла на т.11 от т.решение № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС с оглед на което Прокуратура на РБългария не следва да носи отговорност за незаконно обвинение относно деянието или деянията, за които лицето е било оправдано. Като взема предвид изложеното съдът преценява, че не е установено соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл280,ал.1,т.1 ГПК по този правен въпрос.
По същият правен въпрос не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК, тъй като въпросът касае приложение разпоредбите на чл.4 ЗОДОВ и чл.52 ЗЗД, които са ясни и пълни и не следва да се тълкуват. По приложението им е установена трайна и обилна съдебна практика, която не се нуждае от осъвременяване, поради липса на данни за промени в законодателството и обществените условия.
Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по третия въпрос от изложението.
С решение № 300/22.10.2015 г. по гр.дело № 527/2015 г. на ВКС, IV г.о.о, постановено по чл.290 ГПК е прието, че досъдебното производство се провежда по дела от общ характер, като в него се включва разследване и действия на прокурора след приключване на разследването – чл. 191 и 192 НПК. Съгласно чл. 207, ал. 1 НПК, досъдебно производство се образува, когато са налице законен повод и достатъчно данни за извършено престъпление, като началото му се слага с постановление на прокурора (чл. 212, ал.1 НПК). Когато се съберат достатъчно доказателства за виновността на определено лице в извършване на престъпление от общ характер (и не са налице някои от основанията за прекратяване на наказателното производство), разследващият орган привлича лицето като обвиняем със съставяне на постановление, както определя чл. 219, ал. 1 НПК. Когато наказателното производство е образувано срещу определено лице, а впоследствие лицето е оправдано, е осъществен съставът на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. първо ЗОДОВ. При тълкуване на изискването на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ (вредите, причинени на граждани от правозащитните органи, да са от „обвинение в извършване на престъпление”), следва да се има предвид, че лицето, срещу което е образувано досъдебно производство, може да търпи вреди от проведеното срещу него наказателно преследване и в случаите, когато производството е прекратено, без поради някаква причина да е привлечено като обвиняем със съставяне на постановление от разследващия орган, но не и в случаите, когато е участвало в отделни действия в разследване, без да има качеството на лице, срещу което е образувано досъдебно производство. Правният въпрос въззивния съд не е разрешил в противоречие с тази практика на ВКС с оглед приетите за установени конкретни факти по делото относно периода от време, през който е продължило наказателното производство по повдигнатото обвинение срещу ищеца по чл.131,ал.1,т.12,пр.2,вр.чл.129 НК, което е било прекратено с Постановление на Районна прокуратура Гълъбово. Въззивният съд се е произнесъл по различна хипотеза от тази в цитираното решение на състав на ВКС, постановено по чл.290 ГПК и поради това е извел и различни правни изводи.
По същият въпрос не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК, тъй като жалбоподателят не е обосновал допълнителното основание, т.е. не е посочил какво е значението на “поставения” правен въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Точното прилагане на закона, по смисъла на цитираната разпоредба, е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато касаторът не сочи, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, на каквато липсва позоваване.Развитие на правото е налице, когато произнасянето по конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. По поставените въпроси,касаещи приложението на нормата на чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ и чл.52 ЗЗД не е налице непълнота или неяснота в правната уредба, не се налага изоставяне на едно тълкуване на закона,за да се възприеме друго и съществува последователна и многобройна задължителна съдебна практика.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по четвъртия въпрос от изложението. С цитираното от жалбоподателя решение № 358/18.06.2010 г. по гр.дело № 1183/2009 г. на ВКС, III г.о. по чл.290 ГПК е разрешен различен от поставения правен въпрос. Съдебният състав е разрешил правния въпрос: по прилагането на процесуалния институт на чл. 131 от ГПК вр. чл. 133 от ГПК, по въпроса допуска ли въззивния съд процесуално нарушение, ако при интерпретация на фактите по делото направи извод, че не е противоправно това поведение, при което се отстраняват създадени от етажен собственик пречки за съсобствениците в етажна собственост , с цената на същото такова поведение, при положение, че в отговора на исковата молба и в срока по чл. 131 от ГПК ответниците оспорват единствено качеството си на извършители на действието. С оглед на посоченото съдът намира, че не е установена сочената предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този въпрос.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по пети и шести въпроси от изложението, които са със сходно съдържание.
С решение № 217/09.06.2011 г. по гр.дело № 761/2010 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.290 ГПК е прието, че съобразно изискванията на чл.12 ГПК и чл.235 ГПК съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото.
С решение № 415/25.01.2012 г. по гр.дело № 1332/2010 г. на ВКС, I г.о. по чл.290 ГПК е прието, че при условията на ограничения въззив, съдът се произнася за правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, както и служебно по валидността на решението изцяло и по допустимостта му в обжалваната част, а също и за спазването на императивни разпоредби на материалния закон. Въззивният съд и при действието на ГПК от 2007г. е съд по съществото на спора, което значи, че извършва самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция доказателствен материал и по вътрешно убеждение и според разпореденото в закона прави своите фактически и правни изводи, за да достигне до свое собствено решение, което намира отражение и в мотивите на съдебния му акт. Съгласно чл.272 ГПК, когато потвърждава първоинстанционното решение, въззивният съд е длъжен да мотивира своето решение, като при мотивировката може да препрати и към мотивите на първоинстанционния съд. Тази възможност следва да се използва само когато има съвпадение на фактическите и правни констатации, а не само на крайния резултат от решаващата дейност и последната е еднаква по обем и при двете инстанции, защото не са били посочени нови факти и не са били представени нови доказателства пред въззивния съд. В този случай, макар и да препраща към мотивите на първоинстанционното решение, въззивният съд изготвя собствени мотиви, като прави свои мотивите на първата инстанция, с които обосновава изводите си по съществото на спора. Не може въззивният съд само формално да препрати към мотивите на първоинстанционното решение.
Въззивният съд е разрешил правния въпрос в съответствие с посочената практика на ВКС. С решението съд