О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 577
Гр.София, 07.11.2016 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на втори ноември през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от съдия Петя Хорозова
ч.т.д. № 1783/2016 год. и за да се произнесе, взе предвид:
Производството по делото е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба, подадена от Данислав Ф. Т. от [населено място], чрез пълномощника му – адв. Д., против определение № 1825/30.05.2016 г. по ч.гр.д.№ 2432/2016 г. по описа на Софийския апелативен съд, Търговско отделение, 11 състав, с което е потвърдено определение от 12.02.2016 г. по гр.д.№ 14469/2011 г. на СГС, ГО, І-5 с-в, с което е отхвърлена молба на частния жалбоподател за освобождаване от задължение за внасяне на държавна такса по депозирана от него въззивна жалба срещу решението по същото дело, в размер на 1 410.85 лв.
В частната жалба се съдържат доводи, че обжалваното определение е неправилно – постановено в нарушение на закона и необосновано. По подробно изложени съображения се моли същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което молбата по чл.83 ал.2 ГПК да бъде уважена.
В отделно изложение жалбоподателят се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, тъй като въззивният съд е разрешил правни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, а именно: Налице ли са предпоставките на чл.83 ал.2 ГПК, когато молителят и неговият съпруг имат месечен доход, по-нисък от двойния размер на минималната работна заплата и единствен имот, който може да се ползва като жилище; Следва ли да се приеме, че единственият жилищен имот на молителя в производството по чл.83 ал.2 ГПК, който е обект на принудително изпълнение, може да му послужи, за да си набави средства за заплащане на държавна такса и разноски по делото.
Насрещната страна – РАЙФАЙЗЕНБАНК/БЪЛГАРИЯ/ ЕАД [населено място] не е депозирала писмен отговор против частната жалба.
Съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като съобрази данните по делото и доводите във връзка с предмета на спора, приема следното:
Частната касационна жалба е процесуално допустима. Тя е подадена от легитимирана страна, в срока за обжалване по чл.275 ал.1 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт на въззивен съд по смисъла на чл.274 ал.3 т.1 ГПК вр. т.5 от ТР № 1 от 17.07.2001 г. на ВКС, което не е загубило правно значение и при действието на ГПК /2007 г./.
За да остави без уважение частната жалба на Данислав Т., съставът на Софийския апелативен съд е приел, че молителят притежава недвижими имоти на достатъчна стойност, обезпечаващи възможността му да заплати дължимата държавна такса. Според подадената от него декларация, той е женен, семейството му е двучленно, не притежава недвижимо имущество, банкови влогове и МПС, получава пенсия в размер на 196 лв., доходи от аренда на земеделски земи – 170 лв. годишно, а съпругата му получава трудово възнаграждение от 380 лв. Молителят е с установена от ТЕЛК нетрудоспособност – 88 %. От служебно изисканите от СГС доказателства обаче е видно, че Данислав Т. притежава недвижими имоти – ид.ч. от земеделски земи /над 30 дка/ и многофамилна жилищна сграда с площ от 101 кв.м. в [населено място]. Молителят и съпругата му са отчуждили множество недвижими имоти, както и са се отказали от вещни права върху апартамент в [населено място] с площ от 65 кв.м., а твърденията в частната жалба, че имотите се притежават в съсобственост или са ипотекирани, както и че върху тях е насочено принудително изпълнение, са недоказани. С оглед изложените обстоятелства съдът е счел, че предпоставките на чл.83 ал.2 ГПК за освобождаване на молителя от задължението му за внасяне на държавна такса по въззивната жалба не са налице.
Съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение намира, че не се установяват предпоставките за допускане на касационно обжалване на определението на САС по чл.280 ал.1, вр. чл.274 ал.3 ГПК.
Формулираните от частния жалбоподател въпроси, с които се аргументира достъпът до касация, касаят изцяло правилността на обжалваното определение по смисъла на чл.281 т.3 ГПК, т.к. изискват съобразяване на конкретни факти и обстоятелства, при това, приети от решаващия състав на въззивния съд за недоказани. Следователно им липсва основна характеристика, съобразно указанията на ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, т.1, за да може по тях да се произнесе ВКС: да са правни, т.е. да са свързани с тълкуването и приложението на абстрактна правна норма, и да са обусловили решаващата воля на съда, но не и правилността й. Освен че въпросите не удовлетворяват общия селективен критерий `на чл.280 ал.1 ГПК, в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК не е обосновано и наличието на допълнителния критерий на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, а е пресъздаден само текстът на закона. Приложимата процесуалноправна норма изисква кумулативно установяване на общото и поне едно от изброените в нея факултативни основания, за да се допусне жалбата до разглеждане по същество.
По изложените съображения, достъпът до касация на определението на Софийския апелативен съд следва да бъде отказан. Така мотивиран, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 1825/30.05.2016 г. по ч.гр.д.№ 2432/2016 г. на Софийския апелативен съд, ТО, 11 състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: