О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 577
[населено място], 20.11.2017 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и трети октомври през две хиляди и седемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №1539 по описа за 2017г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] /н./, [населено място], срещу решение №16/27.02.2017г. по в.т.д. №2/2017г. на Бургаски апелативен съд, ТО, в частта, с която е потвърдено решение от 10.11.2016г., постановено по т.д.№53/2016г. на Ямболски окръжен съд, в частта, в която е определена за начална дата на неплатежоспособността на [фирма], [населено място], датата 31.12.2015г.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно и незаконосъобразно, а също и че е постановено при нарушение на материалния и процесуалния закон. Твърди се, че въззивният съд неправилно е определил началната дата на неплатежоспособността на ответното дружество, като е приел, че същата е 31.12.2015г. Касаторът поддържа, че съдът е достигнал горните изводи без да анализира в цялост и пълнота икономическото състояние на дружеството и без да обсъди различните финансови показатели и тяхното съотношение. Прави оплаквания, че съдът не е обсъдил стойностите и движението на коефициентите на ликвидност на дружеството – длъжник, както и че неправилно са преценени от страна на апелативния съд направените след 2013г. плащания от страна на длъжника.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК касаторът поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалния въпрос относно задължението на съда да обсъди поотделно и в съвкупност всички събрани
доказателства по делото в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №43 от 04.06.2014г. по т.д.№213/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. Също твърди, че въззивното решение съдържа произнасяне по следните значими за изхода на делото правни въпроси: „Как следва да се преценява съотношението на актив и пасив, формиращо стойностите на коефициентите за обща и бърза ликвидност и достатъчно ли е да се приеме платежоспособност към даден момент само с оглед формалното покриване на референтните стойности, в случай, че останалите коефициенти, структурата на активите на длъжника и общото му икономическо състояние сочат на неплатежоспособност? Как следва да се преценяват плащания, извършени от длъжника, при преценка на датата на неплатежоспособност?“ Жалбоподателят твърди, че тези въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС, формирана с решение №32 от 17.06.2013г. по т.д. №685/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №71 от 30.04.2015г. по т.д. №4254/2013г. на ВКС, ТК, І т.о. и решение №164 от 30.11.2016г. по т.д. №284/2016г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. Счита също, че произнасянето на ВКС по тези въпроси ще бъде от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, тъй като въпросите са свързани с проблема с изкривяването на показателите на ликвидност на търговско дружество в хипотезата на усвояване на банкови кредити на значителна стойност.
Ответникът по касация [фирма], [населено място], не изразява становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е изложил доводи, че началната дата на неплатежоспособността на [фирма], [населено място], следва да бъде определена при съобразяване с общото икономическо състояние на длъжника и момента на спиране на обслужването на задълженията му, а не от конкретно извършено или неизвършено плащане по вземане на отделен кредитор. Изложил е съображения, че последното плащане към кредитора [фирма] в размер на 54 000 лева е извършено на 23.04.2014г., но след тази дата дружеството не е преустановило плащанията си, като е покрило изискуеми задължения към кредитори общо в размер на 2 127 403 лева, от които в рамките на принудително изпълнение са преведени по сметка на К. АД /н./ суми в размер на 1 429 704 лева, а останалите плащания са извършени от дружеството по банков път и в брой. Поради това е приел, че началната дата на неплатежоспособност следва да бъде определена към 31.12.2015г.
Настоящият състав на ВКС намира, че са налице основанията по чл.280 ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване.
Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР№1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. По същия въпрос е формирана и задължителната съдебна практика на ВКС, обективирана в постановени по реда на чл.290 от ГПК решения /решение № 212/01.02.2012г. по т.д. №1106/2010г. на ВКС, ТК, II отделение, решение № 202/21.12.2013г. по т.д. №866/2012г. на ВКС, ТК, I отделение, решение № 76/12.06. 2012г. по т.д. №377/2011г. на ВКС, ТК, II отделение, решение № 581/30.09.2010 г. по гр.д. №1019/2009г. на ВКС, ГК, III отделение и др./, с които е прието, че задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, което произтича от характера на въззивното производство, а фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението, като изпълнението на посочените задължения – за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. В случая процесуалният въпрос е поставен във връзка с оплакването, че въззивният съд не е анализирал в детайли заключението на съдебно – счетоводната експертиза, както и релевантните за икономическото състояние на дружеството финансови показатели. Това твърдение не съответства на данните по делото. Въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, относно икономическото състояние на дружеството – длъжник, включително обстойно е обсъдил констатациите в заключението на вещото лице. При това въззивният съд е обсъдил всички възражения и оплаквания във въззивните жалби на двете страни. Следователно въпросът за задължението на съда да обсъди и прецени всички факти и доказателства по делото, както и да мотивира своя акт, като обсъди всички доводи на страните, не е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС.
Първият от формулираните от касатора материалноправни въпроси е свързан с предмета на спора, доколкото за да определи началната дата на неплатежоспособност на дружеството – длъжник, въззивният съд е обсъждал коефициентите за ликвидност за периода от 2012г. до 2015г. Този въпрос обаче не е обуславящ правните изводи на решаващия състав. Въпросът би бил релевантен в случай, че съдът се бе позовал на коефициентите на обща, съответно бърза ликвидност, които са в норма, но останалите два коефициента на незабавна и абсолютна ликвидност са под базовите за отрасъла стойности. В случая обаче въззивният съд е съобразил данните от заключението на съдебно – счетоводната експертиза, съгласно което коефициентите за незабавна, бърза и абсолютна ликвидност към 31.12.2014г. са в норма. Поради това не е и налице противоречие с цитираната от касатора задължителна практика на ВКС, формирана с решение №32 от 17.06.2013г. по т.д. №685/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №71 от 30.04.2015г. по т.д. №4254/2013г. на ВКС, ТК, І т.о. и решение №164 от 30.11.2016г. по т.д. №284/2016г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., доколкото същата касае хипотезите, в които въпреки превишението на краткотрайните активи над краткосрочните задължения, обуславящо висок коефициент на обща ликвидност, търговецът има ниски коефициенти на незабавна или абсолютна ликвидност, поради което е необходимо да се провери действителната ликвидност на всички елементи от краткотрайните активи, участващи при формирането му.
Обуславящ за изхода на спора е вторият въпрос, тъй като изводът за началната дата на неплатежоспособността, въззивният съд е обосновал и с довода, че до 31.12.2015г. дружеството не е спряло плащанията, а е успявало да покрие част от своите задължения – 1 058 788,92 лева по банков път и 87 753,69 лева в брой. По този въпрос обаче касаторът не обосновава допълнителните предпоставки по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 от ГПК, като не е посочил задължителна практика на ВКС, с която постановеното въззивно решение е в противоречие, нито е представил влезли в сила решения на първоинстанционни съдилища, въззивни съдилища или решения на Върховния касационен съд, постановени по реда на отменения ГПК по същия правен въпрос.
Не е налице и допълнителната предпоставка за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. По въпроса, следва ли началната дата на неплатежоспособността да се определя в зависимост от конкретно извършено или неизвършено плащане по вземането на определен кредитор и кое именно „спиране на плащанията” е израз на трайно и обективно състояние на неплатежоспособност, ВКС се е произнесъл в редица решения по чл.290 ГПК – решение № 33 / 07.09.2010г. по т.д. № 915 / 2009г. на ВКС,ТК, II т.о., решение № 115/25.06.2010г. по т.д. № 169/2010г. на ВКС, ТК, II т.о., решение №90/20.07.2012г. по т.д. №1152/2011г. на ВКС, ТК, I т.о., решение №44/04.07.2012г. по т.д. №983/2011г. на ВКС, ТК, I т.о., решение №202/10.01.2014г. по т.д. №1453/2013г. на ВКС, II т.о. и други. В тях е застъпено становището, че началната дата на неплатежоспособността се определя въз основа преценката на цялостното икономическо състояние на предприятието – длъжник, посредством коефициентите на ликвидност, събираемост и финансова автономност / задлъжнялост, чрез които се установява началния момент на обективната трайна неспособност на длъжника да погасява своите краткосрочни / текущи задължения с краткотрайните /текущи/ активи, като спирането на плащанията към отделен кредитор, съответно датата на последното извършено плащане към кредитор/и сами по себе си, без изследване на причините за тях, не са достатъчна база за определяне на икономическото състояние на длъжника. Това е пряко изводимо и от разпоредбата на чл.608 ал.3 от ТЗ, предвиждаща, че неплатежоспособността може да е налице и когато длъжникът е платил или е в състояние да плати частично или изцяло само вземанията на отделни кредитори. Влошаването на икономическото състояние на търговеца, имащо траен характер, може да настъпи плавно или рязко. Последната хипотеза намира проявление и в случаите, когато в един и същ момент се падежират значима част от дългосрочните дотогава задължения на длъжника /вкл. когато са само към един кредитор/, които се трансформират в краткосрочни, но само ако това води до обективна невъзможност предприятието да поеме своите краткосрочни задължения с наличните краткотрайни активи, която се установява чрез визираните по-горе икономически показатели, а не следва от простия факт на спиране на плащането, респ. на извършване на плащане /вкл. последно в темпорално отношение плащане/ към конкретен кредитор, независимо, че в някои случаи началната дата на неплатежоспособност може фактически да съвпадне с очертаните моменти. / В този смисъл решение №44/04.07.2012г. по т.д. №983/2011г. на ВКС, ТК, I т.о./ Отчитайки не само наличието на извършени плащания в процесния период, но и цялостното икономическо състояние на предприятието – длъжник, посредством анализа на коефициентите на ликвидност, събираемост и финансова автономност, въззивният съд е съобразил изцяло задължителната практика на ВКС. Преценката на конкретните данни от заключението на съдебно – счетоводната експертиза в тази връзка е дейност на въззивния съд по обсъждане на доказателствата и не подлежи на проверка в производството по чл.288 от ГПК.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 от ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №16/27.02.2017г. по в.т.д. №2/2017г. на Бургаски апелативен съд, ТО.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.