9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 579
София, 28.06.2016г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на втори юни две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 2033/2016 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. Е. Б., подадена чрез процесуалния му представител адв.Г. от АК [населено място], срещу въззивно решение № 36 от 18.02.2016г. на Шуменски окръжен съд, постановено по в.гр.д.№ 16/2016 год., с което е потвърдено решение № 226 от 09.11.2015г. по гр.д.№ 238/2015г. на Великопреславски районен съд, в частта, с която са отхвърлени предявените от Д. Е. Байрям с [ЕГН] от [населено място] река, Шуменска обл., [улица] срещу Териториално поделение “Държавно горско стопанство „В.” на „Североизточно държавно предприятие” ДП- [населено място], представлявано от директора Х. А., искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1, 2 и 3 от КТ – за признаване за незаконно уволнението й, извършено със заповед №9/23.01.2015г. на директора на ТП „Д. „В.”” на „СДП” ДП [населено място], за възстановяване на предишната й работа – „лесничей” в Териториално поделение „Държавно горско стопанство В.” на „Североизточно държавно предприятие” ДП [населено място] и за заплащане на сумата 4320лв., представляваща обезщетение за времето, през което е останала без работа в резултат на уволнението, и Д. Е. Б. е осъдена да заплати на Териториално поделение “Държавно горско стопанство „В.” на „Североизточно държавно предприятие” ДП- [населено място] сторени деловодни разноски пред въззивната инстанция в размер на 550лв.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на решението – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част и уважаване на исковете изцяло. Към жалбата е приложено изложение на основания за допускане на касационното обжалване.
Ответната страна Териториално поделение “Държавно горско стопанство „В.” на „Североизточно държавно предприятие” ДП- [населено място], в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в представен писмен отговор чрез адвокат И. К., изразява становище, че не са налице предпоставки по чл.280 ГПК за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждането на сумата 600лв.- разноски, сторени в настоящото производство.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното:
Предявените искове са с правно основание чл.344 ал.1 т.1, т.2 и т.3 от КТ.
За да потвърди първоинстанционното решение, в частта, с която тези искове са отхвърлени, въззивният съд е приел за установено, че съгласно трудов договор №64 от 05.12.201Зг., считано от 09.12.201Зг. Д. Е. Б. е встъпила в трудово правоотношение с ответника на длъжността “лесничей”, като договорът бил сключен на основание чл.68, ал.1,т.4 вр. с чл.70, ал.1 от КТ. Предизвестие №4/16.12.2014г. за прекратяване на трудовото й правоотношение на основание чл.328,ал.1,т.8 от КТ, съгласно отразяването върху разписката за доставяне на същото, е било връчено на ищцата при отказ. Със заповед №9/23.01.2015г., връчена на ищцата на 23.01.2015г. също при отказ, удостоверен с подписи на двама свидетели, трудовото й правоотношение било прекратено на основание чл.328, ал.1, т.8 от КТ във връзка с решение №68/26.03.2014г. на ВГРС по гр.д.№623/201Зг. Като причина за прекратяване трудовия договор е посочено, че заеманата от служителя длъжност следва да бъде освободена за възстановяване на незаконно уволнен работник или служител, заемал преди това същата длъжност, съгласно определение №319/21.11.2014г. на ВКС и влизане в сила на решение №68/26.03.2014г. на ВПРС.
Счел е за установено и това, че уволнението на И. Е. К., извършено със заповед №153/19.11.201Зг. на директора на ТП”Държавно горско стопанство В.” към “Североизточно държавно предприятие”ДП, било отменено и същият бил възстановен на заеманата от него длъжност „лесничей” с решение №68/26.03.2014г. по гр.д.№623/201Зг., потвърдено с решение от 23.06.2014г. по в.гр.д.№282/2014г. на Ш.. Последното е било обжалвано от работодателя пред ВКС, но с определение от 24.11.2014г. образуваното касационно производство е било прекратено, поради оттегляне на касационната жалба. Определението на ВКС влязло в сила на 12.12.2014. С молба №2545/12.12.2014г. И. К. сезирал работодателя с искане за възстановяването му на работа и на 16.12.2014г. било подписано допълнително споразумение между него и работодателя.
При така установената фактическа обстановка, съдът е приел, че тежестта да установи правомерността на осъщественото уволнение, с оглед своевременно изтъкнатите с исковата молба нарушения, лежи върху работодателя; че установяването на законосъобразността на уволнението предполага доказването на визирания в процесната заповед фактически състав – чл.328, ал.1, т.8 от КТ, даващ възможност да бъде прекратен трудовия договор с работник или служител с предизвестие в сроковете по чл.326, ал.2 поради необходимост да бъде освободена заеманата от работника или служителя длъжност за възстановяване на незаконно уволнен работник или служител; че предпоставките за възникване на това основание са: възстановяване на незаконно уволнен работник или служител на предишната длъжност; явяване на възстановения работник за заемане на длъжността и длъжността е заета от лице, с което е сключен трудов договор след уволнението на възстановения работник; че в процесния случай е установено наличието и на трите предпоставки, тъй като И. Е. К., заемащ длъжността „лесничей” при ответника е бил уволнен със заповед №153/19.11.201Зг., връчена му на 20.11.201 Зг., на 05.12.201Зг. е бил сключен трудов договор с ищцата за заемане на освободената от К. длъжност „лесничей”; че уволнението на К. е било отменено и същият е бил възстановен на заеманата от него длъжност „лесничей” и съответно е отправил искане за възстановяването му до работодателя от 12.12.2014г., а на 16.12.2014г. между К. и работодателя е сключено допълнително споразумение, като е посочено, че работникът се възстановява на длъжността „лесничей”, съгласно съдебно решение №68/26.03.2014г. на ВПРС.
Съдът е счел за неоснователно възражението, че уволнението се явявало незаконосъобразно, тъй като до ищцата не било достигнало предизвестие за прекратяване на трудовия й договор. В тази връзка е посочил, че уволнението на всички основания визирани в чл. 323 КТ се извършва след отправяне на писмено предизвестие в сроковете по чл. 326, ал. 2 КТ. Предизвестието се отправя с цел да бъде отработено, но при липса на интерес или възможност за ефективно отработване, работодателят може да прекрати трудовия договор преди да изтече срокът на предизвестието, като в този случай дължи обезщетение на основание чл. 220, ал. 1 КТ за неспазения срок на предизвестието. Неотправянето на предизвестие не води до незаконност на уволнението и не е основание за отмяната му. То създава само облигационно правоотношение – задължение за работодателя да изплати обезщетението по чл. 220, ал. 1 КТ.
Счел е за неоснователно и твърдението на ищцата, че не е установено надлежно в процеса заповедта да й е била връчена при отказ на 23.01.2015г., удостоверен с подписа на двама свидетели, съответно, че волеизявлението за прекратяване на трудовото правоотношение не било достигнало до нея. В подкрепа на този си извод е посочил, че в КТ се съдържа уредба касателно връчване на заповедта за уволнение при дисциплинарно уволнение, като липсва такава за останалите случаи; че липсата на такава изрично предвидена процедура в случаите на прекратяване по чл.328 от КТ и липсата на препращане към правилата на ГПК дава възможност за удостоверяване на връчването с всички доказателствени средства /решение №209 от 13.04.2011 г. по гр.д.N°1105/2010г., ІV ГО/. Предвид това и съобразявайки събраните по делото доказателства – показанията на свидетелите С.Ж. и И.Н., е счел за установено, че процесната заповед е била връчена на ищцата, но същата е отказала да я получи, което обстоятелство е удостоверено с подписите на посочените лица. Приел е също, че няма законово изискване отказът на лицето да получи заповедта да се е осъществил едновременно пред двамата свидетели, а в случая самата ищца в исковата молба заявява, че е получила заповедта по пощата на 24.01.2015г. Предвид последното е приел, че твърдението, че волеизявлението на работодателя за прекратяване на трудовото правоотношение не било достигнало до нея, е абсолютно несъстоятелно.
За неоснователно е приел и възражението за липса на основание за прилагане хипотезата на чл.328, ал.1,т.8 от КТ, тъй като К. не се явил да заеме длъжността си в срока по чл.435, ал.1 от КТ, а е сторил това преди срока , както и че работодателят действал в нарушение на чл.8, ал.1 от КТ. Съдът е приел, че сочените възражения не са били депозирани своевременно – нито с исковата молба, нито дори до приключване на устните състезания в първа инстанция, поради което се явяват преклудирани. За пълнота на изложението е посочил, че дори да се приеме обратното /обстоятелство, което не споделя/, то същите се явяват неоснователни, защото действително, при възстановяване на работника или служителя на предишната му работа, той може да я заеме, ако в двуседмичен срок от получаване на съобщението за възстановяване се яви на работа, освен ако този срок не бъде спазен по уважителни причини -чл.345, ал.1 КТ, но същият може да стори това и преди да получи такова съобщение, доколкото този срок /считано от получаване на съобщението за възстановяване/ е предвиден в полза на работника, с оглед невъзможността винаги да се установи момента на узнаване постановяването на окончателния акт. Позовавайки се на константната практика е приел, че при липса на съобщение по чл.345, ал.1 КТ не тече срок за явяване на работа, респективно счита се, че последният започва да тече от момента на изявяване воля от страна на работника или служителя да се върне отново на работа при положителен резултат от провеждане на иска по чл.344, ал.1,т.2 КТ. В случая производството по делото е приключило не с решение, а с определение за прекратяване, което е било съобщено на работника на 04.12.2014г. и съответно по отношение на него определението е влязло в сила на 12.12.2014; на тази дата последният е подал молба за възстановяване на предишната му работа, като не знаел кога определението ще влезе в сила и по отношение на работодателя; че със сключване на допълнителното споразумение за възстановяване на К. на работа на 16.12.2014г., което е станало след влизане в сила на решението за възстановяване , последният на практика е заявил воля за заемане на работата. Приел е и това, че не би могло да се приеме и че работодателят е действал в нарушение на чл.8, ал.1 от КТ, тъй като оттеглил касационната си жалба и сключил допълнително споразумение без влязъл в сила съдебен акт. Право на страната в едно производство е да оттегли касационната си жалба, още повече че в случая, както решението на първоинстанциния съд, така и на въззивната инстанция са в смисъл, че уволнението на К. е незаконосъобразно и същият следва да бъде възстановен на предишната му работа. Що се отнася до допълнителното споразумение от 16.12.2014г., то същото е сключено след влизане в сила на решението за признаване уволнението на К. за незаконосъобразно.
Предвид изложеното, съдът е обосновал извод, че уволнението, извършено с атакуваната заповед на основание чл.328, ал.1, т.8 от КТ се явява законосъобразно, поради което заявените претенции с правно основание чл.344, ал.1, т.1, 2 и 3 от КТ се явяват неоснователни.
При тези мотиви на въззивния съд не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните :
Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Същевременно касаторът следва да обоснове и наличието на поддържаната специфична предпоставка – дали правният въпрос е решен в противоречие със задължителната за съдилищата практика – чл.280 ал.1 т.1 ГПК, като в този случай следва да се позове на конкретни съдебни актове от обхвата на тази практика / Постановления на Пленума или Тълкувателни решения на ВКС, решения по чл.290 ГПК, определения по чл.274 ал.3 ГПК/ и обоснове в какво се състои твърдяното противоречие; дали правният въпрос се разрешава противоречиво от съдилищата – чл.280 ал.1 т.2 ГПК, в който случай следва да се позове на влезли в сила съдебни актове от обхвата на казуалната практика и обоснове твърдяното противоречие; дали разрешеният от съда правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото – чл.280 ал.1 т.3 ГПК, като в този случай касаторът следва да обоснове тезата си относно това до какъв принос за точното прилагане на закона и развитие на правото би довело произнасянето на ВКС по неговата жалба. Основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, и то, когато тази промяна се налага поради неточното тълкуване на дадена правна норма, довело до тази практика; или когато се налага осъвременяване на съдебната практика поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия.
В случая касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК.
В изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 т.1 ГПК, тъй като съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпроса: „За да се счете надлежно връчването на заповед за прекратяване на трудово правоотношение, в случаите когато тя се връчва на работника при условия на отказ от негова страна, удостоверен с подписите на свидетели, необходимо ли е свидетелите да са присъствали непосредствено в момента на връчването на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение от връчителя и да са формирали собствени, преки възприятия, за да могат валидно да удостоверят с подписите си обстоятелствата по връчване на заповедта, достигането на ясно и конкретно волеизявление на работодателя за прекратяване на трудовото провоотношение до работника?“ Позовава се на Решение № 48 от 28.02.2013г. на ВКС по гр. д. № 265/2012 г., IV г. о., ГК, и на Решение № 386 от 31.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1309/2010 г., IV г. о., ГК. Обосновава довода се за наличие на противоречиво разрешаване на правния въпрос с твърдението, че съдът непрецизно е анализирал показанията на свидетелите Ж. и Н. и следствие на това е формирал грешни фактически и правни изводи, че волеизявлението за прекратяване на трудовото правоотношение е достигнало до нея на 23.01.2014г.
Така формулираният от касатора правен въпрос е включен в предмета на спора, но не е обусловил решаващата воля на въззивния съд, обективирана в решението, поради което отсъства общата предпоставка по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК. Това е така защото какъвто и отговор да бъде даден на въпроса, не би обосновал различни крайни изводи с оглед на обстоятелството, че съдът е приел за безспорно с оглед събраните доказателства и изявлението на самата ищца, направено в исковата молба, че препис от уволнителната заповед същата е получила по пощата на 24.01.2015г. На следващо място след анализ на доказателствата съдът е обосновал и извод, че по делото е безспорно установено, че волеизявлението му е достигнало до адресата още на 23.01.2014г. несъгласието на касатора с анализа на доказателствата и формираните фактически и правни изводи след последния е касационно оплакване по чл.281 ГПК, което подлежи на преценка само ако касационното обжалване бъде допуснато, но същото не може да обоснове извод за наличие на общо основание по смисъла на закона. Изложеното е достатъчно за да се приеме, че не е налице поддържаното основание за допускане на касационното обжалване във връзка с този въпрос .
За пълнота на изложението следва да се посочи, че във връзка с този въпрос не е установено и наличието на поддържаното допълнително основание по чл.280 т.1 ГПК. С решенията, на които се позовава касаторът, се дават принципни разяснения по въпроса как се удостоверява връчване на заповед при отказ, но не се съдържа правно разрешение на конкретно поставения от касатора въпрос. Въззивният съд не се отклонил от тези общи принципни разрешения, а доколкото в тези актове не съдържа отговор на конкретно поставения въпрос, то същите са неотносими и не могат да обосноват извод за наличие на противоречие в поддържания в изложението смисъл.
В изложението си касаторът поддържа, че основанието по чл.280 т.1 ГПК е налице и във връзка с въпроса :” От кой момент следва да се счита прекратено трудовото правоотношение, когато се дължи предизвестие в сроковете по чл. 326, ал.2 от КТ, но срокът на предизвестието няма да бъде спазен?” Позовава се на Решение № 873 от 18.01.2011 на ВКС по гр.д. 1757/2009г. IV г.о., ГК ,Решение № 22 от 4.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 3146/2013 г., III г. о., ГК, както и на решение № 11 от 10.01.1972г. по гр.д. № 1343/1972г., III ГО на ВС и Решение № 573 от 30.10.2009г. на ВКС по гр.д. № 5163/2008г., II ГО. За да обоснове наличието на поддържаното основание твърди, че в процесния случай не е установено по несъмнен начин, че волеизявлението на работодателя е достигнало до знанието й, както и, че съдът превратно е тълкувал събраните в тази връзка доказателства.
Поставеният въпрос е правно разрешен от съда и обуславя решаващите му изводи, но не се установява отклонение от правните разрешения по въпроса, дадени с приложените решения. Доводите на касатора за противоречиво разрешаване на правния въпрос са привързани към становището му за допуснати от съда процесуални нарушения при анализа на доказателствата, но същите по естеството си са касационни основания по чл.281 ГПК и са ирелевантни за производството по чл.288 ГПК.
В изложението си касаторът поддържа, че е налице и основанието по чл.280 т.3 ГПК по въпросите:” Налице ли е основание за прилагане на чл. 328, ал.1, т.8 от КТ, в случаите когато към момента на извършване на уволнение на това основание, незаконно уволнения и в последствие възстановен работник, вече фактически е възстановен на заеманата от него преди уволнението длъжност и изпълнява трудовите си задължения?” и „А следва ли работодателят да упражни правото си по чл. 328, ал.1, т.8 от КТ темпорално преди фактическото възстановяване на незаконно уволнения работник?”
Така поставените въпроси не съставляват общо основание по смисъла на чл.280 ГПК тъй като не обуславят решаващите изводи на съда. Последният в решението си е приел, че възраженията на ищцата, направени в тази насока, са преклудирани и не подлежат на обсъждане. Изложените за пълнота на изложението доводи, че дори и да бяха своевременно наведени, тези възражения са неоснователни, не влияят върху решаващия извод, че като преклудирани същите са извън предмета на делото и не подлежат на преценка при формиране на крайните изводи по спора. При отсъствие на обща предпоставка съдът не дължи произнасяне по въпроса налице ли е или не поддържаното допълнително основание. Въпреки това следва да се посочи, че касаторът не е изложил съображения защо счита, че произнасянето на ВКС ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
В обобщение не са налице поддържаните от касатора предпоставки за допускане на касационното обжалване.
Предвид изхода на делото разноски за касатора не се следват. Основателно е искането на ответника по касация за присъждане на сторените в настоящото производство разноски. Видно от представения договор за правна помощ ответникът по касационната жалба е заплатил адвокатско възнаграждение в размер 600лв. Същото обаче е уговорено и заплатено за изготвяне на отговор по касационната жалба и за процесуално представителство без да е упоменато каква част от общия размер за кое действие на представителя се дължи. Настоящият състав приема, че за всяко от двете действия се дължи по равно или по 300лв. Предвид изложеното и с оглед изхода на делото, касаторът следва да се осъди да заплати на ответната страна деловодни разноски в размер 300лв.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 36 от 18.02.2016г. на Шуменски окръжен съд, постановено по в.гр.д.№ 16/2016 год.
ОСЪЖДА Д. Е. Б. с [ЕГН] от [населено място] река, Шуменска обл., [улица] да заплати на Териториално поделение “Държавно горско стопанство „В.” на „Североизточно държавно предприятие” ДП- [населено място], представлявано от директора Х. А. А., със седалище [населено място], [улица] ЕИК 2016174120076, сумата от 300 лева, представляваща разноски, сторени пред касационната инстанция.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: