О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 579
гр. София, 12.10.2017 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, второ отделение в закрито заседание на 27 септември, две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
като изслуша докладваното от съдия Боян Балевски търговско дело №1647/17 г. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от страна на И. П. К. [ЕГН] , приподписана от процесуалния му пълномощник, срещу решение №357 от 15.02.2017 г. на САС по т.д. №1970/2016 г., с което е потвърдено първоинстанционното решение № 5949, постановено на 18.12.2015 г. по т.д. № 46/2015 г. на ОС-Благоевград. С последното е отхвърлена молбата на касатора за откриване на производство по несъстоятелност на ответника [фирма] ЕИК[ЕИК] на основание неплатежоспособност.
В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилно приложение на материалния закон и необоснованост.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се сочи, че са налице всичките основания, уредени в чл.280 ал.1,т.т.1-3 ГПК.
По касационната жалба е постъпило писмено становище от страна на ответното дружество в насока, че не са налице основанията по чл.280 ал.1 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение , като констатира, че решението е въззивно и подлежи на касационно обжалване намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок.
За да постанови обжалваното решение, с което е приел, че не е налице твърдяното от молителя по чл. 625 ТЗ негово вземане срещу [фирма], основано на посочената от последния абсолютна търговска сделка: запис на заповед за сумата от 1 000 000 евро, изд. на 23.04.2014 г. от страна на ответното търговско дружество , въззивният съд, се е позовал на установеното със заключенията на единична и тройна графологични експертизи обстоятелство, че подписът за издател на ценната книга и авалист по менителничното задължение , не е положен от управителя на [фирма] И. Р., а от трето неизвестно лице. На основание чл.272 ГПК в останалата част относно фактическата обстановка и правните съображения е препратил към мотивите на първоинстанционното съдебно решение. В последното са изложени съображения, че съгласно разпоредбите на чл.564 и чл.565 ТЗ , относно формата и съдържанието на записа на заповед следва да се приложи закона на мястото на подписване, а относно задължението на платеца този на мястото на плащане-в случая и в двете хипотези- Закона за менителниците на Р.. Съдът е тълкувал разпоредбите на чл.83 ал.1 от Закона за менителниците на Р. във вр.с чл.89 ал.1 във вр.с чл.23 от същия и чл.78 от Закона за договорите, за да приеме,че подписът на издателя на ценна книга е предпоставка за възникване на задължение по нея. Счел е, също така, че процесният случай не попада в уредената в чл.91 ал.1 от Закона за менителниците хипотеза, когато подписът на издателя не е положен с ръката на издателя, но от друго лице от името на издателя или по негово нареждане, тъй като тези обстоятелства не се установяват по конкретния спор. В случая , самото задължение по записа на заповед, изобщо не е било осчетоводено от ответното дружество. Според съда, не е налице и хипотезата в ал.2 на посочената разпоредба от кипърския закон, която се отнася само до случаите на положен печат, без подпис на издателя, но не и при наличен подпис на трето неизвестно лице, което не е управител на дружеството-издател, нито е лице , упълномощено от страна на последния. По изложените съображения е направен извод за липсата на качеството кредитор по търговска сделка на молителя и молбата за откриване на производство по несъстоятелност е отхвърлена като неоснователна.
В изложение на основанията за допускане до касационно обжалване от страна на касатора се сочат за обуславящи изхода по спора правни въпроси, следните такива: длъжен ли е въззивният съд да установи служебно, съгласно чл.43 ал.1 КМЧП съдържанието на чуждото право, приложимо към случая или е достатъчно да препрати към мотивите на първоинстанционния съд по чл.272 ГПК, какво е съдържанието на конкретните правни разпоредби на чл.91 ал.1 и 2 от Закона за менителниците на Р., както и на чл.95 ал.2, чл.34 и 35 от същия и приложими ли са те към настоящия спор, кой е приложимия закон в случая, според това, кое е мястото на плащане, при положение, че в записа на заповед е посочен домашния адрес на поемателя.
По първия въпрос: с препращането към мотивите на първоинстанционния съд , съгласно чл.272 ГПК въззивният съд изразява съгласието си с фактическите констатации и правните съображения и изводи по съдържанието и приложението на закона. Ето защо, след като първоинстанционният съд е установил съдържанието на чуждото право и го е приложил, а въззивният съд е препратил към мотивите на това решение относно правните изводи, то на практика това действие представлява установяване и прилагане на приложимото чуждо право и от страна на въззивната инстанция. Съгласно задължителната практика на ВКС, формирана по реда на чл.290 ГПК /Р №271/08.02.2017 г. по гр.д. №1368/2016 г. на ІV г.о. на ВКС/, въззивният съд ползва обосновката на първоинстанционното решение относно всички или конкретно посочени фактически и/или правни изводи и така осъществява правораздавателната си дейност. Следователно този въпрос не е обуславящ изхода по спора, доколкото се основава на нарушение на чл. 43 ал.1 КМЧП, каквото нарушение в случая не е налице .
Въпросът за съдържанието на конкретните правни норми в разпоредбите на чл.91 ал.1 и 2 от Закона за менителниците на Р., както и на чл.95 ал.2, чл.34 и 35 от същия и тяхното приложение към конкретния настоящ спор е от значение при евентуално оплакване за материалноправна незаконосъобразност, която е основание за касиране , а не за допускане на касация / срв. чл. 281 т.3 ГПК и чл.280 ал.1 ГПК.
Въпросът, кой е приложимият закон или кое е мястото на плащане в конкретния казус, при положение, че според касатора, това задължение като парично е носимо и при положение, че в записа на заповед е посочен домашния адрес на поемателя, се повдига за пръв път в производството по касация и не е обуславящ, доколкото съдилищата по същество не са се занимавали с него. Въпросът касае материалната законосъобразност на обжалвания акт, а не е правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, тъй като не се отнася до тълкуване на определена разпоредба, с оглед намиране на съдържащата се в нея правна норма. Самият въпрос не е коректно зададен: чл.536 ал.4 във вр. с ал.3 ТЗ свързва определянето на мястото на плащане/ при липса на изрично посочване в самата ценна книга/ с мястото на издаване, а при липса на последното –с мястото посочено до името на издателя, а не на поемателя.
С оглед изложеното при липса на правни въпроси от значение за спора и необосноваване наличие на някой от допълнителните критерии за дискреция по чл.280 ал.1 ГПК не следва да се допуска касационно обжалване.
Водим от изложеното настоящият състав на ВКС, Второ т.о. на ТК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение решение №357 от 15.02.2017 г. на САС по т.д. №1970/2016 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.