7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 579
[населено място], 22.11.2017 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и трети октомври през две хиляди и седемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №1530 по описа за 2017г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Красен Д. С. и С. А. Д. срещу решение №35/24.02.2017г. по в.гр.д. №688/2016г. на Пловдивски апелативен съд, трети граждански състав. С него е потвърдено решение №1357 от 27.10.2016г. по гр.д.№3311/2015г. на Пловдивски окръжен съд, с което е отхвърлен предявеният от Красен Д. С. и С. А. Д. срещу Р. И. Г. иск за сумата 100 000 лева – частична претенция от 132 000 лева, представляващи неустойка за виновно неизпълнение по чл.3 от договор за изработка, сключен между страните на 05.08.2015г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 22.12.2015г. до окончателното й заплащане.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е постановено при съществени процесуални нарушения, изразяващи се в необсъждане на приобщения доказателствен материал обективно и в съответствие с принципа за еднакво приложение на закона спрямо страните, постановено е при изготвен непълен доклад по чл.146 ал.1 т.3,4 и 5 от ГПК, а именно при липса на посочени от съда обстоятелства, които се признават и тези, които не се нуждаят от доказване, както и при неправилно разпределение на доказателствената тежест. Касаторите твърдят, че решението е необосновано, тъй като направените от съда правни изводи противоречат на възприетата и установена от доказателствата фактическа обстановка. Също излагат доводи, че решението е неправилно, защото при преценката за действителност на уговорката в чл.3 от договора за изработка съдът е смесил правните понятия за нищожност на клаузата поради противоречие с добрите нрави – чл.26 ал.1 пр.3 от ЗЗД със задължението за намаляване на неустойката поради прекомерност съгласно чл.92 ал.2 от ЗЗД.
Допускането на касационното обжалване е обосновано в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК с твърдението, че въззивният съд се е произнесъл по следните процесуалноправни и материалноправни въпроси от значение за изхода на спора: 1. Длъжен ли е въззивният съд да прецени всички правно релевантни факти, от които произтича изводът за незначително неизпълнение на договора за изработка, макар че е налице неточно изпълнение по време и по количество, за нищожността на клаузата за неустойка поради нарушение на добрите нрави? 2. При извършване на преценка за нищожност на клаузата за неустойка поради накърняване на добрите нрави достатъчно ли е да е налице прекомерност и несъответствие с евентуалните вреди или е необходимо да се вземе предвид действителната обща воля на страните, формирана от всичките им уговорки, целта на неустойката да обезпечи изпълнението по договора и останалите уговорки? Налице ли е прекомерност на неустойката ако нейният размер е определен на база три пъти цената по договора? 3. Към кой момент следва да бъде преценена прекомерността на неустойката – към момента на сключването на договора или към момента на неизпълнението, реализирано в следващ момент? 4. Когато договорената неустойка е по търговска сделка, за която е неприложима нормата на чл.309 от ТЗ, защото една от страните не е търговец, то тогава за тази сделка е приложима нормата на чл.92 ал.2 от ЗЗД, определяща възможността за намаляване на прекомерния размер на договорената неустойка с оглед незначителното неизпълнение и това обстоятелство не изключва ли хипотезата на нищожност на клаузата по чл.26 ал.1 пр.3 от ЗЗД, когато нарушението на добрите нрави е съзряно единствено в нейната прекомерност и несъответствие с настъпилите вреди? Жалбоподателите твърдят, че първият въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №217/09.06.2011г. по гр.д.№761/2010г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение №388/17.10.2011г. по гр.д.№1975/2010г. на ВКС, ІV г.о. Твърдят, че вторият и третият въпроси са решени в противоречие със задължителните разяснения в т.3 от ТР№1/2009 от 15.06.2010г. по тълк. д. №1/2009г. на ОСТК на ВКС, с практиката на ВКС, формирана с решение №65 от 14.04.2009г. по т.д. №589/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №119 от 22.03.2011г. по гр.д. №485/2010г. на ВКС, ГК, І г.о., решение №777 от 26.01.2015г. по т.д. №1962/2014г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., решение №88 от 22.06.2010г. по т.д. №911/2009г. на ВКС, ТК, І т.о. и решение №4 от 25.02.2009г. по т.д. №395/2008г. на ВКС, ТК, І т.о. Считат също, че произнасянето на ВКС по последния поставен въпрос ще бъде от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, тъй като правилното приложение на закона предпоставя, че при сделки, за които не се прилага разпоредбата на чл.309 от ТЗ, прекомерността следва първо да се преценява в хипотезата на чл.92 ал.2 от ЗЗД и след това да се провери дали се касае за нищожна сделка, нарушаваща критерия за съблюдаване на добрите нрави.
Ответницата по касация Р. И. Г. изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Поддържа, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно, както и че въззивният съд правилно е възприел доказаната по делото фактическа обстановка, като е обсъдил в тяхната съвкупност всички събрани по делото доказателства и е направил обосновани изводи.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е приел, че неустойката за изпълнителя е договорена без да е съобразена с вида и обема на неизпълнението и е дължима дори при незначително неизпълнение, а също е уговорена без да се държи сметка за възможния и предвидим обем на евентуалните вреди от неизпълнението. С оглед на което е приел за правилен извода на Пловдивски окръжен съд, че неустойката е уговорена в нарушение на добрите нрави и извън присъщата й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основанията по чл.280 ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване.
Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР№1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. По същия въпрос е формирана и задължителната съдебна практика на ВКС, обективирана в постановени по реда на чл.290 от ГПК решения /решение № 212/01.02.2012г. по т.д. №1106/2010г. на ВКС, ТК, II отделение, решение № 202/21.12.2013г. по т.д. №866/2012г. на ВКС, ТК, I отделение, решение № 76/12.06. 2012г. по т.д. №377/2011г. на ВКС, ТК, II отделение, решение № 581/30.09.2010 г. по гр.д. №1019/2009г. на ВКС, ГК, III отделение и др./, с които е прието, че задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, което произтича от характера на въззивното производство, а фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението, като изпълнението на посочените задължения – за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. В случая процесуалният въпрос е поставен във връзка с оплакването, че въззивният съд не е изложил в мотивите на решението защо приема, че уговореният размер на неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, относими към възникването на вземане за неустойка в полза на ищците, като при това е обсъдил всички възражения и оплаквания във въззивната им жалба. Наред с това е изтъкнал и съображения, защо счита, че неустойката е уговорена извън присъщите й функции. Следователно въпросът за задължението на съда да обсъди и прецени всички факти и доказателства по делото, както и да мотивира своя акт, като обсъди всички доводи на страните, не е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС.
Поставеният от касационните жалбоподатели втори и четвърти въпрос са от значение за изхода на спора, но по отношение на тях също не е налице допълнителната предпоставка за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. В т.3 на ТР №1/09г. на ОСТК на ВКС са дадени задължителни разяснения, че нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като преценката за нищожност се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. В мотивите на тълкувателното решение са дадени принципни критерии, приложими при преценката за нищожност на клаузата за неустойка поради накърняване на добрите нрави, като: естеството на задълженията, изпълнението на които е обезпечено с неустойка – парични или непарични и размерът им; наличието или липсата на други способи за обезпечение; видът на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и видът на неизпълнение на задължението – съществено или за незначителна част; съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението вреди. В тълкувателното решение изрично е посочено, че прекомерността на неустойката не я прави a priori нищожна и че прекомерността се преценява към момента на неизпълнение на договора, чрез съпоставяне с настъпилите от неизпълнението вреди. В решение №223/19.04.2016г. по т.д.№3633/14г. на ВКС, ТК, І т.о, се приема, че въпросът за накърняването на добрите нрави по отношение на уговорена неустойка следва да бъде решен чрез комплексна преценка не само на съдържанието на договорната клауза, но и при отчитане на други фактори, като свободата на договаряне, равнопоставеността между страните, функциите на неустойката, както и възможността неизправният длъжник сам да ограничи размера на неизпълнението, за да не се превърне неустойката в средство за неоснователно обогатяване
За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е счел за основателни доводите на ответницата Р. И. Г. за нищожност на неустоечната клауза на чл.3 от сключения между страните договор, поради противоречието й с добрите нрави. Преценявайки договорните задължения на всяка една от страните, решаващият състав на Пловдивски апелативен съд е изразил становище, че уговорената неустойка е договорена без да е съобразена с вида и обема на неизпълнението, както и без да се държи сметка за възможния и предвидим обем на вредите от неизпълнението. Следователно произнасяйки се по основателността на иска по чл.92 ал.1 от ЗЗД след извършена самостоятелна преценка на ангажираните по делото доказателства, като е обсъдил доводите на страните относно валидността на уговорената неустойка и е направил преценка дали в този си размер, към момента на сключване на договора, същата излиза извън присъщите й обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции, въззивният съд е постановил обжалваното решение в съответствие със задължителните постановки в т.3 на ТР №1/2010г. на ОСТК на ВКС, както и със задължителната практика в цитираните от касатора решения по чл.290 от ГПК.
Поставеният в изложението въпрос дали е прекомерна неустойка, определена в трикратен размер на уговореното възнаграждение, не отговаря на общия селективен критерий по чл. 280 ал.1 от ГПК. Изводите на съда по този въпрос не са обусловени само от тълкуване на разпоредбата на чл.92 от ЗЗД, а се основават на преценка на съдържанието на процесния договор за изработка, а също и на преценка на останалите установени по делото обстоятелства, които са специфични за спора. Правилността на изводите, до които съдът е достигнал, анализирайки съдържанието на договора, не се обхваща от приложното поле на касационното обжалване. Според задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, въпросите, които имат значение за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, са относими към касационните основания по чл.281 т.3 от ГПК и не подлежат на проверка в стадия за селекция на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК.
Четвъртият правен въпрос не съответства на мотивите на въззивния съд. За да прецени клаузата на неустойка за нищожна, съдът не я е съпоставил с размера на настъпилите вреди, а с очакваните вреди от неизпълнението към момента на сключване на договора. Наред с това следва да се отбележи, че по въпроса относно предпоставките, при които съдът може да намали уговорената неустойка е налице задължителна практика на ВКС, формирана с решение №88 от 22.06.2010г. по т. д. №911/2009г. на ВКС, ТК, I т.о. и решение №12 от 21.03.2011г. по т. д. №1056/2009г. на ВКС, ТК, I т.о. В посочените решения се приема, че невъзможността да се намали неустойката е само по отношение на търговци. Когато обаче се сключи абсолютна търговска сделка, по която страните или една от тях не е търговец, какъвто е и настоящият случай, нетърговецът може да се позове на прекомерност и да иска намаляване на неустойката по общия ред, т. е. по реда на ЗЗД. Прекомерната неустойка поначало е действително задължение, което може само да бъде намалявано, без обаче да отпада изцяло, като тя не се намалява по право или служебно от съда, а само ако правото на намаляване бъде упражнено от длъжника. В случая в отговора на исковата молба ответницата не е поискала намаляване на неустойката поради прекомерност, а е изтъкнала прекомерността като довод за твърдяното от нея противоречие с добрите нрави. Но дори и да бяха въведени едновременно възражения за нищожност и за намаляване на неустойката поради прекомерност, тъй като неустойката подлежи на намаляване поради прекомерност само ако произтича от валидна договорна клауза, съдът първо следва да извърши преценка дали клаузата за неустойка не накърнява добрите нрави.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №35/24.02.2017г. по в.гр.д. №688/2016г. на Пловдивски апелативен съд.
ОСЪЖДА КРАСЕН Д. С. [ЕГН], с адрес [населено място], [улица] С. А. Д. [ЕГН], с адрес [населено място], [улица], ет.1, ап.1 да заплатят на Р. И. Г. ЕГН [ЕГН], с адрес [населено място] 4339, [община], обл. П., ул.”25 – та” №9, на основание чл.78 ал.3 от ГПК адвокатско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 3500 лева /три хиляди и петстотин лева /.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.