Определение по гр.д. на ВКС , І-во гражданско отделение стр.6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 579
София, 17.12. 2019 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на 20.11.2019 година в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теодора Гроздева
ЧЛЕНОВЕ: Владимир Йорданов
Ваня Атанасова
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр.дело № 2612 /2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството e oбразувано по касационна жалба на П. П. П., П. Д. П., П. Д. П. и В. П. П. и отделна (наречена „допълнителна“) касационна жалба на П. П. П. срещу въззивно решение от 25.06.2018 г. по възз. гр. д. № 872 /2019 г. на Софийски градски съд, г.о., с което е потвърдено решение от 07.06.2017 г. по гр.д. № 18688 /2014 г. на Софийски районен съд, с което е допусната делба на два УПИ в [населено място], област В. и на апартамент в [населено място], индивидуализирани в решението.
Насрещната страна Й. З. Б. е подал писмено становище, озаглавено „молба„, с което оспорва доводите в касационните жалби.
Насрещната страна З. З. Б. не е подал отговор на касационните жалби.
Жалбата е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение по иск за съдебна делба, за което съгласно чл.280,ал.3 ГПК не съществува ограничение за касационно обжалване.
Обжалваното решение е постановено по три въззивни жалби, въззивният съд е изложил мотиви по наведените с тях доводи за неправилност.
Въззивният съд е приел въззивната жалба на П. П. П., П. Д. П., П. Д. П. и В. П. П. за неоснователна поради следното (стр.22 и следващите от мотивите): Оспорването на произхода на Т. Х. Б. от общите наследодатели е неоснователно. То представлява оспорване на произход по смисъла на чл.343 ГПК. При оспорването на произход тежестта е върху лицето, чийто произход се оспорва, което следва да докаже по правилото на чл.154,ал.1 ГПК своя произход. Съгласно чл.53 от Закона за лицата (нататък и ЗЛ) от 1907 г. (отм. през 1979 г.) законно произхождение се доказва с акта за раждане, вписан в книгите за гражданско състояние, Безспорно е установено, че не е съставен акт за раждане на Т. Х. Б. през 1927 г., когато се твърди, че тя е родена, поради което съгласно чл.54 ЗЛ от 1907 г. (отм.) е достатъчно непрекъснато ползване от званието законно дете, което е предвидено в чл.54 и чл.55 ЗЛ от 1907 г. (отм.).
Въззивният съд е приел, че при приложението на разпоредбата на чл.55 ЗЛ от 1907 г. (отм.) първоинстанционният съд правилно се е позовал на приетото в решение № 168 от 26.05.2011 г. по гр.д. № 705 /2010 г. на ВКС, I г.о., постановено в производство по чл.290 ГПК тълкуване на разпоредбата и е изложил съображения за това, че в съответствие с приетото в решението, по делото е доказано, че са налице четирите елемента от фактическия състав на чл.55 от ЗЛС (отм.). тъй като по делото са установени всички събития, посочени в разпоредбата, установяващи произход и родство между Т. Х. Б. и Л. и Х. Б.: Т. Х. Б. е посочена с имената на бащата Х. Б. в представените по делото писмени документи: кръщелно свидетелство от 08.08.1931 г., в които е посочена като родена от православните родители Х. Б. и Л. П., свидетелство за завършен курс на първоначалното училище от 1936 /1937 г. в което е била посочена с имената на бащата – Т. Х. Б., регистър за преброяване на населението на район С.. С тези имена е известна в обществото до омъжването си през 1952 г., когато е приела името на съпруга си – Б.. Обстоятелството, че кръщелното свидетелство не е вписано в регистъра за ражданията в храма „Св. С.“ за 1931 г. не означава, че документът е неистински, а и той не е единственият документ, на който съдът основава извода си.. От събраните по делото доказателства се установява, че Т. Х. Б. е била отгледана от семейство Б., които са се грижели за нейното издържане, възпитание и настаняване, живяла е в дома и е била част от домакинството на Б., които приживе не са оспорвали произхода и, т.е. имали са я за свое законно дете. От събраните по делото доказателства се установява и че Т. Х. Б. е била признавана в обществото и семейството като дете на бащата , което не се опровергава от воденото след повече от 40 години от омъжването и гражданско дело (от 1993 г.) по иск за оспорване на произхода и, предявен от А. Б., което е приключило с обезсилване на решението, като е прието, че А. Б. не разполага с легитимация да оспорва произхода на Т. Х. Б.. Свидетелските показания по това дело не могат да бъдат приети по настоящото. Свидетелските показания събрани по настоящото дело не са за непосредствени възприятия, поради което не следва да бъдат кредитирани. По делото няма и медицински данни, че Т. Х. Б. не е могла да бъде родена от посочените в писмените документи баща и майка.
Във връзка с доводи за неправилното приложение на разпоредбите на чл.53 – чл.55 ЗЛ от 1907 г. (отм.) в изложението за допускане на касационно обжалване са изведени правни въпроси, за които се твърди, че осъществяват основания по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК:
1. Когато за едно дете няма съставен акт за раждане, но в акта за църковно кръщение е записано с името на бащата, какви фактически установявания могат да отрекат приложението на чл.55 ЗЛ от 1907 г. (отм.) – само такива, които обосновават, че по медицински показатели и биологични причини то не може да произхожда от сочените за негови родители или са допустими и други установявания и съответни доказателства за тях, от които следва извод за липсата на законен произход на детето от родителите?
2. При прилагането на доказателственото правило как се разпределя доказателствената тежест и с какви доказателства следва да се установи наличието на последните два елемента от състава на нормата и допустимо ли е да се установяват със свидетелски показания?
3. При прилагане на нормите на чл.53 – чл.55 ЗЛ от 1907 г. (отм.) когато е установено, че едно дете, за което няма съставен акт за раждане, е носило името на дадени родители, какво е значението на събраните непротиворечиви гласни и писмени доказателства, сочещи данни, че то не е рождено дете на родителите в семейството и не е осиновявано от тях, а е оставено и прието за отглеждане?
4. Може ли да се приложи чл.55 ЗЛ от 1907 г. (отм.), за което не са доказани последните две предпоставки по чл.55,ал.2 ЗЛ (отм.) – признаване от семейството и обществото за законно дете на дадени родители.
Жалбоподателите твърдят, че въпросите са разрешени противоречие с решение № 168 от 26.05.2011 г. по гр.д. № 705 /2010 г. на ВКС, I г.о., на което се е позовал въззивният съд и с решения № 500 от 01.07.2004 г. по гр.д. № 19 /2004 г. на ВКС, I г.о. и № 675 от 22.12.2009 г. по гр.д. № 359 /2009 г. на ВКС, II г.о., (които не са представили по делото).
Въпросите не са обуславящи.
Първият въпрос не е обуславящ, защото видно от изложеното за мотивите му, въззивният съд не е приел, че по делото са събрани доказателства за това, че Т. Х. Б. не произхожда от лицата, които са посочени в събраните писмените доказателства за негови баща и майка, но поради липсата на акт за раждане в съответствие с установената практика, на която се е позовал, е изследвал и обосновано е приел, че със събраните по делото доказателства е доказано осъществяването на фактическия състав на чл.55 от ЗЛ от 1907 г. (отм.) – че тя се е ползвала от званието законно дете, по смисъла на тази разпоредба, което съгласно чл.54 от ЗЛ от 1907 г. (отм.) е достатъчно за доказване на законно произхождение.
Вторият въпрос не е обуславящ, защото въпросът за произхода не е разрешен при прилагане на последиците от непроведено доказване от страната, която носи доказателствената тежест (щеше да е обуславящ, ако въззивният съд беше приел, че тежестта е на оспорващите произхода жалбоподатели, които не са провели пълно и главно доказване на оспорването си), както и поради това, че въззивният съд не е приел, че някои от събраните по делото доказателства за произхода на Т. Х. Б. са недопустими или неотносими, а е приел, че всички събрани по делото доказателства, които следва да се кредитират, подкрепят проведеното от наследниците на Т. Х. Б. доказване на произхода и.
Третият въпрос не е обуславящ, защото се основава на твърдения за факти, които не са приети за установени от въззивния съд, който не е приел, че от събраните гласни и писмени доказателства се установява непротиворечиви, че Т. Х. Б. не е рождено дете на родителите в семейството, а както беше посочено, е приел, че липсва акт за нейното раждане, но по делото са събрани писмени доказателства, в които Х. Б. и Л. П. са сочени за нейни родители, както и че със събраните по делото доказателства е доказано осъществяването на фактическия състав на чл.55 от ЗЛ от 1907 г. (отм.) – че тя се е ползвала от званието законно дете, с което законният и произход е доказан. Поради което съдът не е следвало да обсъжда дали е следвало да бъде осиновена, или оставена и приета за отглеждане.
Четвъртият въпрос не е обуславящ, защото се основава на твърдения за факти, които не са приети за установени от въззивния съд, който не е приел, че последните две предпоставки, предвидени в разпоредбата на чл.55,ал.2 ЗЛ (отм.) – признаване от семейството и обществото за законно дете на дадени родители не са доказани, а обратното – че са доказани.
Към това може да се добави и че не е налице и противоречие, а е налице съответствие на приетото от въззивния съд с приетото в решението на ВКС, на което въззивният съд се е позовал (по гр.д. № 705 /2010 г. на ВКС, I г.о.), нито е налице противоречие с другите две посочени решения на ВКС, с които е прието, че в делбеното производство е допустимо да се оспорва произход, че тежестта на доказване е за съделителите, които основават правата си на наследяване от лицето, чиито произход е бил оспорен, че акт за раждане и свидетелство за Свято кръщение са преки доказателства за произход и че при установяване по делото по категоричен начин, че акт за раждане не може да бъде представен, тъй като не се съхранява в архивата от актове за раждане, са допустими и гласни доказателства за установяване на произхода на едно лице.
Поради наличие на разрешение и съответствието с него не са налице предпоставките по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Жалбоподателите твърдят и че въззивното решение е очевидно неправилно – основание по чл.280,ал.2 ГПК.
Това е отделно основание за допускане на касационно обжалване, такава форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален или явна необоснованост.
Като аргументи за очевидна неправилност жалбоподателите сочат явна необоснованост на изводите на въззивния съд, че З. Б. е приела наследството на нейната майка М. М. и че защитното възражение на ответниците (касационни жалбоподатели), че са придобили двата УПИ чрез давностно владение, което те са предявили с писмена молба от 30.01.2015 г., е преклудирано, тъй като е предявено след приключването на проведено по делото съдебно заседание на 16.01.2015 г.
В конкретния случай при запознаване със съдебното решение настоящият състав не установи то да е постановено в явно нарушение на материалния или процесуалния закон, нито извън тези закони, нито да е явно необосновано (фактическите изводи на съда да не съответстват на обсъдените от него доказателства). Въззивният съд е изложил последователни мотиви за извода си, че З. Б. е направила действителен отказ от наследството на своя баща, но е приела мълчаливо наследството на своята майка Д. П. (л.17 от мотивите), а от това следва и че всякакви въпроси за значението на по-късен отказ от наследство са без значение.
Въззивният съд е изложил последователни мотиви и за неоснователност на довода на жалбоподателите за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение с отказа да приеме за разглеждане възражението им за придобивна давност като преклудирано (л.27 от мотивите), тъй като то е подадено след първото редовно съдебно заседание по делото. Видно от приложеното първоинстанционно дело фактическите изводи на въззивния съд са обосновани: жалбоподателите (ответници по иска) са подали отговор на 01.08.2014 г. (л.88 – л.91), в който не е направено възражение за придобивна давност, докладът по делото е от 03.10.2014 г. , на 16.01.2015 г. е проведено заседание по делото (л.238 – л.240), а ответниците са направили възражението за придобивна давност както твърдят с писмена молба от 30.01.2015 г. (л.244- л.246), първоинстанционният съд го е докладвал в следващото съдебно заседание на 22.04.2015 г. (л.322 – л.326), но го е приел за преклудирано.
За втория въпрос се твърди и че е разрешен в противоречие с т.4. ТР № 1 /2013 г. на ОСГТК на ВКС, това представлява обосновка по чл.280,ал.1,т.1 ГПК. Такова противоречие не е осъществено, тъй като в посочената т.4 е прието, че възраженията на ответника срещу предявения иск се преклудират с изтичането на срока за отговор на исковата молба по чл.131,ал.1 ГПК, това се отнася и до възраженията за погасителна и придобивна давност.
Поради изложеното не са осъществени основания по чл.280,ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване.
С оглед изхода от това производство жалбоподателите нямат право на разноски, ответниците не претендират разноски и не са представили списъци и доказателства за направени разноски, поради което разноски не следва да се присъждат.
Воден от изложеното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение от 25.06.2018 г. по възз. гр. д. № 872 /2019 г. на Софийски градски съд, г.о..
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.