О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 579
София, 09.07.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на пети юли две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №494/2019 година.
Производството е по чл.288, вр. чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, вх.№10340/04.6.2018 г., подадена от адвокат Ж. Ж. – процесуален представител на ответниците по исковата молба С. П. Н. и Ц. Г. Н., и двамата от [населено място], против въззивно решение №1014/26.4.2018 г. по гр.д.№5160/2017 г. по описа на Софийския апелативен съд, ГО, седми състав, с което е потвърдено решение №4811/03.7.2017 г. по гр.д.№13422/2014 г. по описа на Софийския градски съд, I ГО, 8 състав, с което е уважен иск с правно основание чл.135, ал.1 ЗЗД и което е обявен за недействителен спрямо ищеца М. Л. П., Брачен договор от 08.04.2010г., том І, акт №83, вх.рег. № 918 при нотариус с рег. № *** при Нотариалната камара, вписан в А. с вх. № 13919, парт.№ 96138-140, том ІV, №166, вх.р. № 13824/14.04.2010г., сключен между ответниците С. П. Н. и Ц. Г. Н., в частта по отношение на чл.2 от същия договор, съдържаща съгласие за безвъзмездно прехвърляне на 1/2 идеална част от правото на собственост върху следните придобити по време на брака недвижими имоти, подробно изброени в диспозитива на решението.
Въззивната инстанция е приела, че „Предявената искова претенция е конститутивен отменителен иск по чл.135 ЗЗД, с който кредиторът иска да бъдат обявени за недействителни спрямо него действията на длъжника, с които го уврежда. В случая се иска обявяване на относителна недействителност на чл.2 от брачен договор от 8.04.2010г., сключен между длъжника-ответницата С. П. Н. и съпруга й Ц. Г. Н., в частта му, с която Н. е прехвърлила на съпруга си правото на собственост върху 1/2 ид.ч. от три недвижими имота. Вземането на ищеца е възникнало преди разпореждането, поради което приложима е разпоредбата на чл.135, ал.1 ЗЗД. Следва да се разгледа качеството на кредитор на ищците, увреждащото действие за кредиторите, както и субективната страна-знанието за увреждане на длъжника и другата страна по договора. По отношение на вземането на кредитора, въззивният съд приема, че същото се установява от обсъдените по-горе споразумение от 10.07.2009г., заповед за изпълнение по чл.417 ГПК и изпълнителен лист по същата, по който е образувано изп. дело. Неоснователни са наведените твърдения, че образуваното изп. дело е прекратено, тъй като от обсъдените доказателства се установи, че същото е преобразувано под нов номер при друг ЧСИ.
Не се спори между страните, че вземането не е удовлетворено. Възраженията, че не е налице задължение на ответницата С. П. Н., тъй като е погасено по давност, е несъстоятелно, тъй като съгласно съдебната практика в производството по иск по чл.135 ЗЗД не следва да се проверява съществуването на вземането и не е необходимо същото да е установено с влязло в сила решение. В решение №328/23.04.2010г по гр.д.№ 879/2009г, III Г.О. е прието, че страната, поискала отмяна по чл.135 ЗЗД, има задача да установи само качеството си на кредитор като материална предпоставка, а не да провежда пълно и главно доказване на правата си, от които черпи правен интерес. Съгласно решене №649/6.10.2010г по гр.д.№754/2009г, IV Г.О., кредитор по смисъла на чл.135 ЗЗД е всяко лице, титуляр на парично или непарично вземане по отношение на ответника. Правото на кредитора да иска обявяването за недействителни спрямо него на увреждащите актове на длъжника е предпоставено при наличието на действително вземане, което може да не е изискуемо или ликвидно. Според решение №552 /15.07.2010г по гр.д.№171/2009г IV Г.О., в производството по Павловия иск съдът изхожда от положението, че вземането съществува, ако то произтича от твърдените факти. Единствено ако вземането е отречено с влязло в сила решение, това обстоятелство следва да се съобрази в настоящето производство. В тази връзка възражението, че вземането е погасено по давност не следва да се разглежда в настоящето производство.
По отношение на знанието-субективният елемент, тъй като клаузата касае безвъзмездно прехвърляне, то знанието на ответника за увреждането е ирелевантно съгласно разпоредбата на чл.135, ал.1, изр. 2 от ЗЗД. По делото се установи и че вземането на кредитора е възникнало преди датата на извършването на увреждащото действие от страна на длъжника, поради което се явява безпредметно да се обсъжда и съотнася датата на сключване на договора с други действия по уведомяване на длъжника за задължението му с връчване на поканата за доброволно изпълнение в производството по чл.417 ГПК. Знанието на длъжника за увреждане е съзнание, че с извършеното действие кредиторът ще бъде ощетен или че длъжникът създава или увеличава неплатежоспособността си, или предприетото действие ще затрудни удовлетворяването на кредитора. Според решение №639/6.10.2010г по гр.д.№754/2009г, IV Г.О. длъжникът знае за увреждането, когато знае, че има кредитор и действието му уврежда правото на кредитора. /В този смисъл са и решение №45/1.06.2011г. по гр.д.№450/2010г, III Г.О., решение №200/17.03.2010г. по гр.д.№1417/2009г, III Г.О./ Знанието на третото лице-съдоговорител на длъжника, за увреждането на кредитора, тъй като увреждането произтича от двустранна възмездна сделка, се изразява в знание, че контрахентът му има дългове и че с извършената сделка длъжникът уврежда кредитора си. Законът въвежда презумпция за знание на третото лице, което се намира в определена родствена връзка /съпруг, низходящ, възходящ, брат или сестра/ с длъжника. По отношение наличието на родствена връзка между страните по прехвърлителната сделка, съдът счита, че това обстоятелство не е оспорено в сроковете за писмен отговор на исковата молба от страна на ответниците по иска, за да се разглежда същото.
Увреждането на кредитора се установява, тъй като е извършено разпореждане с имущество и е намалена възможността на кредитора да се удовлетвори. Когато се атакува безвъзмездна сделка на длъжника, увреждането е налице поради самия факт на извършването й. Възраженията, че са налични други имоти на ответницата са неоснователни, тъй като цялото имущество на длъжника служи за удовлетворяване на кредитора и същият може да насочи претенцията си по свой избор към всеки имот. Няма основание да се приеме, че не е налице увреждане. Приемане на противното би означавало при недобросъвестност на длъжника като неплаща свой дълг, да му се предостави възможност за избор срещу кое от притежаваните имущества да насочи принудителното изпълнение. Съществуването на друго имущество предполага разполагането с инструмент за изпълнение на дълга, който не е използван от длъжника, поради което и кредиторът не следва да е задължен да установява цялостното финансово състояние на длъжника и само, когато длъжникът не разполага с друго имущество или същото е недостатъчно, да упражни правото си по чл.135 ЗЗД. Изследването на състоянието на длъжниковото имушество би имало значение в хипотезата на чл.135, ал.3 ЗЗД, ако разпоредителното действие е извършено преди възникване на вземането, поради което длъжникът и лицето, с което той е договарял, са се споразумели да увредят кредитора, т.е. да намалят или затруднят общото обезпечение на кредитора. В този случай състоянието на длъжниковото имущество би представлявало факт от значение за доказване на намерението за увреждане, но това е състоянието към момента на извършеното атакувано действие, а не към момента на предявяване на Павловия иск. С решение №639/6.10.2010г по гр.д.№754/2009г, IV Г.О. е прието, че увреждащо за кредитора действие е всеки правен и фактически акт, с който се засягат права, които биха осуетили или затруднили осъществяването на правата на кредитора спрямо длъжника. В същия смисъл е и решение №45/1.06.2011г по гр.д.№450/2010г на III Г.О. Поради това възражението, че със заключението по съдебно-икономическата експертиза се установява наличието на друго имущество е неоснователно. С извършеното безвъзмездно действие е затруднено удовлетворяването на кредиторите.
С оглед установяване на всички необходими предпоставки за уважаване на исковата претенция по чл.135 ЗЗД, то следва същата да се счете за основателна и доказана и да се обяви за недействителен на основание чл.135, ал.1 ЗЗД спрямо М. Л. П. Брачен договор от 8.04.2010г, том І, акт №83, вх.рег. № 918 при нотариус с рег. № *** при Нотариалната камара, вписан в А. с вх. № 13919, парт.№ 96138-140, том ІV, №166, вх.р. № 13824/14.04.2010г., сключен между ответниците С. П. Н. и Ц. Г. Н., в частта по отношение на чл.2 от същия договор, съдържаща съгласие за безвъзмездно прехвърляне на 1/2 идеална част от правото на собственост върху процесните, придобити по време на брака недвижими имоти.“
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.т.1 и 3 ГПК.
Поставя се въпрос за качеството „кредитор“ по Павловия иск и в тази връзка дали след като съдът не е длъжен да изследва съществуването на вземането, може да се допусне такъв иск да се предяви за прекратено или погасено по давност вземане ? По този въпрос като основание за допускане се сочи чл.280, ал.1, т.1 ГПК и се сочи практика на ВКС.
Поставя се и въпрос: „Във връзка с качеството „кредитор“ по Павлов иск това, че съдът не изследва съществуването на вземането и дали то е действително, означава ли, че Павлов иск може да се предявява за прекратено и дори погасено по давност вземане ? Този въпрос се поставя на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Моли се за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Ответникът по касация М. Л. П., посредством процесуалния си представител адвокат Б. е депозирал отговор по смисъла на чл.287 ГПК. Претендират се разноски за касационното производство.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационната жалба, изложението за допускане на въззивното решение до касационното обжалване и отговорът на ответника по касация намира, че е налице въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване, а касационната жалба е подадена в законния срок, поради което тя е процесуално допустима.
Въззивното решение обаче не следва да бъде допуснато до касационно обжалване последните съображения:
По естеството си и двата въпроса визират твърдението на ответниците по исковата молба за предявяване и разглеждане на иск при погасено по давност вземане.
На този въпрос въззивната инстанция е дала правилен отговор, позовавайки се на посочените в решението си два съдебни акта на върховната съдебна инстанция, постановени по чл.290 ГПК – решение №328/23.4.2010 г. по гр.д.№879/2009 г., III г.о. и решение №552/15.7.2010 г. по гр.д.№171/2009 г., IV г.о.
Във второто от тях е прието, че „Искът по чл. 135 ЗЗД има за предмет потестативното право на кредитора да обяви за недействителна по отношение на себе си сделка (или друго действие), с която длъжникът го уврежда. Това право възниква за кредитора, когато сделката (или действието) е увреждаща и е безвъзмездна или е възмездна, но длъжникът и третото лице са знаели за увреждането, както и когато увреждащата сделка (или друго действие) е извършена преди възникването на вземането, но тя е предназначена от длъжника и третото лице да увреди кредитора. Ако Павловият иск е съединен обективно с иска за вземането, предмет на делото наред с потестативното право са и правоотношенията, които легитимират ищеца като кредитор. В този случай съдът ще съобрази в решението по Павловия иск дали вземането съществува, както и в решението по иска за вземането – правната промяна. Кредиторът обаче може да предяви само Павловия иск, без да предяви вземането си или да предяви вземането си в друго производство. В този случай правоотношенията, от които произтича вземането не стават предмет на делото по Павловия иск и съдът не може да преценява дали съществуват правоотношенията, които легитимират ищеца като кредитор. Той нито може да спре производството по Павловия иск, за да изчака решението по предявения иск за вземането, нито може да задължи ищеца да предяви вземането си с иск. Тези отношения може да бъдат преценявани в производството по делото, чийто предмет са. В производството по Павловия иск съдът изхожда от положението, че вземането съществува, ако то произтича от твърдените факти. Той може да приеме обратното, ако вземането е отречено със сила на пресъдено нещо.“
Доколкото в настоящия случай предмет на спора е само Павловия иск, всички въпроси по съществото на сделката, включително и този за погасяването на вземането по давност не следва да се разглеждат.
С оглед изхода от спора касационните жалбоподатели следва да заплатят на ответника по касация деловодни разноски в размер на 500 лева.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №1014/26.4.2018 г. по гр.д.№5160/2017 г. по описа на Софийския апелативен съд, ГО, седми състав.
ОСЪЖДА С. П. Н., ЕГН – [ЕГН], и Ц. Г. Н., ЕГН – [ЕГН], и двамата от [населено място], [улица], ет.2, ап.4, да заплатят та М. П., ЕГН – [ЕГН], от [населено място] [улица], деловодни разноски в размер на 500/петстотин/ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: