3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 58
гр. София,31.01.2013 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и осми януари през две хиляди и тринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ РАЙКОВСКА
ЧЛЕНОВЕ: ТОТКА КАЛЧЕВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното от съдия Костадинка Недкова т. д. N 845 по описа за 2012г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] [населено място], срещу решение от 03.04.2012г. по т.д. № 1/2012г. на Шуменски окръжен съд, с което е отменено решение № Т-00-568 от 15.11.2011г. по т.д. № 338/2011г. на Шуменски районен съд в отхвърлителната му част по предявените срещу него положителни установителни искове по чл.422 от ГПК вр. чл.266, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД и е признато за установено по отношение на касатора, че дължи на [фирма] сумата от 14 281,20 лева – част от дължимо възнаграждение за изработени врати по договор за изработка от 12.12.2008г. /разликата от 9 158,40 лева до пълния предявен размер от 23 439,60 лева/, ведно със законна лихва върху тази сума, считано от 12.11.2010г., и е осъден да заплати разноски по делото.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Допускането на касационното обжалване е обосновано с твърдението, че въззивното решение съдържа произнасяне по значимия за изхода на делото процесуалноправен въпрос относно съдържанието на задължението на съда за разпределение на доказателствената тежест – да даде указания само относно обстоятелствата, които подлежат на доказване от съответната страна или трябва да посочи и конкретните доказателства, с които следва да бъдат доказани тези обстоятелства и може ли това да бъде основание да допускане от въззивния съд на доказателства, възможността за представянето, на които е преклудирана, ако първоинстанционният съд е разпределил доказателствената тежест. Касаторът се позовава на допълнителния критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като сочи, че формулираният от него въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, тъй като по него липсва произнасяне на ВКС.
Ответникът по жалбата, [фирма], не депозира отговор по нея.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, с което е признато по отношение на касатора /ответник по исковете/, че дължи и частта от претендираното възнаграждение, за която първата инстанция е отхвърлила иска, въззивният съд е приел, след преценка на събрания в първоинстанционното производство доказателствен материал – фактура, експедиционна бележка и свидетелски показания, и допуснатата и приета от него по искане на ищеца съдебно- техническа експертиза, че ответникът по касацията е изработил и доставил всички договорени врати /входни и вътрешни/ на строителния обект на касатора-възложител по сключения по между им договор за изработка. Допускането на експертизата по реда на чл.266, ал.3 ГПК е обосновано от окръжния съд с извършено от районния съд съществено процесуално нарушение – неизпълнение на задължението на съда по чл.146, ал.2 ГПК да укаже на ищеца в доклада по делото, че не сочи доказателства относно съдържащото се в исковата молба твърдение, че изработените от него врати са монтирани в построената от ответника по исковете сграда. Застъпено е становището, че приемане на изпълнението от страна на възложителя е налице винаги, когато фактическото получаване на изработеното се придружава от изрично или мълчаливо изразено волеизявление на поръчващия, че счита работата за съобразена с уговореното между страните. Въз основа на това, решаващият състав е извел извода, че след като ответникът по иска е получил изработените врати без всякакви резерви и е установил фактическата си власт върху тях, то предвид презумпцията на чл. 264, ал. 3 ЗЗД, той е одобрил и приел извършената работа, поради което дължи заплащане на договореното възнаграждение, на основание чл. 266, ал.1 ЗЗД.
Формулираният от касатора процесуален въпрос, свързан с обхвата на указанията на съда относно разпределението на доказателствената тежест- дали включва и указания относно конкретните доказателства, с които следва да се установят подлежащите на доказване факти, не е обуславящ изхода на делото, тъй като въззивният съд, не се е позовал на нарушение на разпоредбата относно разпределението на доказателствената тежест по чл.146, ал. 1, т.5 ГПК, а на неизпълнение на друго задължение на първата инстанция – по чл. 146, ал.2 ГПК – за указване на страната, за кои, твърдяни от нея факти, не сочи доказателства. В случая липсва позоваване на окръжния съд на необходимост от даване на указания в доклада по делото, какви точно конкретни доказателства следва да бъдат ангажирани от ищеца във връзка с наведените в исковата молба обстоятелства.
Видно от изложеното, по отношение на поставения от касатора въпрос не е осъществена общата предпоставка по чл.280, ал.1 от ГПК за достъп до касационен контрол – въпросът да е обусловил изхода на делото. Предвид указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, това е достатъчно основание за недопускане на касационен контрол на съдебния акт.
Независимо от горното, може да се отбележе, че по отношение на поставения процесуалноправен въпрос не е доказана и бланкетно поддържаната от касатора допълнителна предпоставка по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, извеждана единствено от липсата на практика на ВКС по въпроса. Налице е трайна и непротиворечива практика на съдилищата, в която се приема, че задължението на първоинстанционния съд да укаже на страната, за кои, носеща тежестта на доказване обстоятелства, не сочи доказателства, не включва указания за конкретните доказателства, които следва да ангажира страната във връзка с наведените от нея факти. Въззивният съд не е процедирал в разрез с това становище относно пределите на задължението по чл.146, ал.2 ГПК на съда да оказва съдействие на страните. Липсва непълнота или неяснота в закона, които да следва да бъдат преодоляни по тълкувателен път, съответно няма необходимост от ново корективно тълкуване на разпоредбата на чл.146, ал.2 ГПК, поради промяна на законодателството или обществените условия, поради което не се доказва и наведеното от касатора допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
С оглед изложеното, касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.
Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 03.04.2012г. по т.д. № 1/2012г. на Шуменски окръжен съд,
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.