О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 580
гр. София, 17.11.2017 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на шести ноември през две хиляди и седемнадесета, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Генковска ч.т.д. № 2033 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.396, ал.2 ГПК.
Подадена е частна жалба от [фирма], чрез адв. В. Й. против определение № 3957/28.11.2016г. по ч.гр.д. № 5500/2016г. на Софийски апелативен съд, ГК, 10-ти състав, поправено на осн. чл.247 ГПК с определение № 4121/09.12.2016г., в частта, с която след частична отмяна на определение № 26053/04.11.2016г. по ч.гр.д. № 13508/2016г. на СГС, ГО, II-д състав е допуснато обезпечение на бъдещия иск с правно осн.чл.79, ал.1 вр. чл.99 ЗЗД от [фирма] срещу частния касатор за сумата от 87595,48 лв., ведно с дължимата се мораторна лихва, чрез обезпечителната мярка „ВЪЗБРАНА“ върху следните недвижими имоти, собственост на бъдещия ответник: склад-монолитна масивна двуетажна сграда, без сутерен, с разгърната застроена площ от 254 кв.м.; склад-монолитна масивна едноетажна сграда, без сутерен, с разгърната застроена площ 295 кв.м. и източната част от ремонтна работилница-монолитна, масивна едноетажна сграда, със застроена площ на частта от 84 кв.м., като всичките сгради се намират в УПИ 682, квартал 4а. по плана на [населено място], местност [улица], целият с площ от 39990 кв.м., съгласно нотариален акт № 169, том I, peг. № 2507, дело № 156/2002 г. по описа на нотариус, вписан под № 041 в регистъра на НК с район на действие-Софийски районен съд, при условията на парична гаранция в размер на 8759лв.
В частната касационна жалба се излагат съображения за неправилност на обжалваното определение. Частният касатор счита, че към молбата за допускане на обезпечение не са били представени убедителни писмени доказателства, позволяващи да се направи извод за допустимост и вероятна основателност на бъдещия иск. Договорът за факторинг е с краен срок на действие 04.01.2014г., а процесната фактура е от 10.03.2015г. Същата е била анулирана с кредитно известие от 26.03.2015г., тъй като доставката не е била осъществена, поради което не съществува задължение за заплащане на продажна цена на доставчика, явяващ се страна по договора за факторинг. Не е налице и обезпечителна нужда за молителя. Иска се отмяна на обжалваното определение и отхвърляне на молбата за допускане на обезпечение.
Ответникът по частната касационна жалба [фирма] в депозирания писмен отговор оспорва основателността на същата.
Настоящият състав на ВКС, Търговска колегия, І отделение, намира следното:
Частната жалба е постъпила в срока по чл.275, ал.1 ГПК, подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт по чл.396, ал.2 ГПК.
С обжалвания съдебен акт въззивният съд е приел, че производството пред СГС е било инициирано от [фирма] по молба с правно осн. чл.390 ГПК за обезпечаване на бъдещи искове с правно осн. чл.79, ал.1 във вр. с чл.99 ЗЗД в размер на 87 595, 48 лв. и чл.86 ЗЗД. САС е обсъдил събраните писмени доказателства относно наличието на договор за факторинг от 04.09.2012г., с който [фирма] е прехвърлило на фактора всички свои налични и бъдещи вземания по търговски фактури с отложено плащане, издадени срещу платците, посочени в приложенията към договора, вкл. и срещу ответника по бъдещия иск. Въззивният съд е съобразил процесната фактура от 10.03.2015г. за сумата от 118 067,48лв., подписана от доставчика и бъдещия ответник, удостоверяваща доставка на стоки и уведомяване на платеца, че плащането следва да се извърши на фактора. Изрично САС е преценил наличието на уведомление от доставчика до фактора за издадената от първия посочена по-горе фактура и прехвърлянето и на това вземане. По отношение на длъжника е било прието, че последният писмено е признал на фактора за уведомяването за цесията и за дължимостта на вземането към фактора. Решаващият съд е заключил, че евентуално анулиране впоследствие на фактурата не освобождава длъжника от плащане. Счел е, че е налице обезпечителна нужда за молителя и като подходяща обезпечителна мярка се явява налагането на възбрана върху трите постройки, не и върху дворното място. САС е приел, че обезпечението следва да се допусне при условията на заплащане от молителя на гаранция в размер на 8759 лв.
След преценка на доводите на касатора в частната касационна жалба и изложението към нея, ВКС намира, че въззивното определение не следва да се допуска до касационно обжалване.
На основание чл. 396, ал.2 вр. чл.280, ал.1 ГПК преди да пристъпи към разглеждане на частната касационна жалба по същество, ВКС се произнася дали са налице изчерпателно изброените от законодателя общо и допълнителни основания за допускането й до касационен контрол. В настоящия случай частният касатор се позовава на нищожност, евент. недопустимост на обжалваното определение, а по отношение на правилността му формулира следните правни въпроси: 1/ Длъжен ли е въззивният съд при постановяване на акта си да изложи собствени фактически и правни изводи по съществото на спора?; 2/ Допустимо ли е обезпечение на бъдещ иск на правото на вземане по договор за факторинг за молителя – фактор /кредитна институция/ срещу задължението за плащане на определена гаранция от молителя, когато са налице едновременно или поотделно : 1/ хипотеза на прекратяване на договора за факторинг преди датата на процесната доставка и/или 2/ в хипотезата, при която е налице анулиране с кредитно известие на фактурата за вземането за продажната цена, която е предмет на цедиране по договора за факторинг, т.е. при наличие на обстоятелства, които възпрепятстват възникване на субективното право на бъдещия ищец?
Въведен е допълнителен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК / ред. до ДВ бр.86/2017г./ поради противоречие на даденото с обжалваното въззивно определение разрешение по първи въпрос със съдебната практика, обективирана в т.19 от ТР №1/04.01.2001г. по т.д. № 1/2000г. на ОСГТК на ВКС и Решение № 17/23.07.2014г. по гр.д. № 811/2012г. на ВКС, II т.о., Решение № 73/21.08.2015г. по гр.д. № 4704/2014г. на ВКС, IV г.о., Решение № 134/30.12.2013г. по гр.д. № 34/2013г. на ВКС, II т.о., Решение № 218/03.11.2016г. по гр.д. № 2217/2016г. на ВКС, III г.о. и по втори въпрос– със съдебната практика, обективирана в Определение № 275/13.05.2014г. по ч.гр.д. № 2450/2014г. на ВКС, I г.о. Втори въпрос се обосновава и с осъществяване на допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице нищожност или недопустимост на обжалваното определение. Произнасянето в диспозитива на съдебния акт е в рамките на заявеното по молбата на осн. чл.390 ГПК, постановеното от първоинстанционния съд и предмета на частната жалба пред САС. Видно от мотивите съответствието на обезпечителната мярка на обезпечителната нужда на молителя е преценявано само спрямо цената на главния иск – 87 595,48лв., затова и е допуснато обезпечение само чрез налагане на възбрана върху три постройки, но не и по отношение на дворното място.
Първият правен въпрос е въведен с довод за необсъждане от въззивния съд на клаузи от договора за факторинг и на писмото-отговор, изходящо от частния касатор, по повод нотариална покана от фактора за плащане, в който отговор се правят възражения за неосъществяване на доставката и анулиране на фактурата. В съответствие с цитираната в изложението съдебна практика САС е обсъдил представените с молбата за допускане на обезпечение писмени доказателства от молителя. В резултат на анализа им, съответстващ на характера на обезпечителното производството – само въз основа на тях и твърденията по молбата да се прецени вероятно основателен ли е бъдещият иск, въззивната инстанция е мотивирала извода си, че е налице вземане в полза на фактора срещу длъжника въз основа на договора за факторинг и извършена доставка по процесната фактура, която приема за осъществена предвид изричното признание на длъжника, че дължи на фактора плащане точно по тази фактура. Следователно обуславяща изхода от правния спор не е липсата на обсъждане на сочените от частния касатор доказателства.
Вторият въпрос също не попада в приложното поле по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като апелативният съд не е изложил мотиви, че е налице хипотеза на прекратяване на договора за факторинг и/или на обстоятелства, които възпрепятстват възникване на субективното право на бъдещия ищец, поради неосъществена доставка между контрахента на фактора и длъжника-ответник по бъдещия иск. Както бе посочено по-горе изводите на САС са в друга насока, а проверка за тяхната обоснованост и материална законосъобразност не може да се извърши във фазата по допускане на касационно обжалване. Още повече, че пълна преценка на доказателствата, твърденията и възраженията на страните ще се осъществи в исковото производство. Именно поради съществуващата вероятност, а не сигурност на този етап, в основателността на бъдещия иск обезпечението се допуска и при условията на парична гаранция.
Неосъществяването на условието по чл.280, ал.1 ГПК обуславя извод за недопускане на касационно обжалване на частната касационна жалба.
Водим от което, състав на Върховен касационен съд, Първо отделение на ТК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение №3957/28.11.2016г. по ч.гр.д. № 5500/2016г. на Софийски апелативен съд, ГК, 10-ти състав, поправено на осн. чл.247 ГПК с определение № 4121/09.12.2016г., в обжалваната част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: