2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 581
гр. София, 07.05.2013 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи февруари през две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 1216 по описа за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. Т. Р., П. Х. В., М. А. Р. и И. И. В. срещу решение № 4163/12.06.2012 г., постановено по въззивно гр. дело № 6588/2011 г. на Софийския градски съд (СГС). С него, като е потвърдено решение от 06.01.2011 г. по гр. дело № 36851/2009 г. на Софийския районен съд, е обявен за относително недействителен по отношение на ищцата И. А. Е. – по иска й с правно основание чл. 135 от ЗЗД, договорът за продажба на наследство от 27.03.2009 г., по силата на който жалбоподателката М. Т.Р. е продала на жалбоподателките П. Х. В. и М. А. Р. цялото наследство, получено от нейната майка П. И. Т., починала на 31.05.2000 г.; в тежест на жалбоподателите са възложени и разноските по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Ответницата по касационната жалба – ищцата И. А. Е. в отговора си излага становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата; претендира присъждане на разноските, направени пред касационната инстанция по делото.
В изложението на жалбоподателите по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени следните две формулировки: 1) „дали необсъждането на всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност биха довели до други крайни изводи”; и 2) „с оглед събраните по делото доказателства, правилно ли е приложен материалноправният закон, за да се достигне до крайния извод”. Тези две формулировки не съдържат конкретни материалноправни или процесуалноправни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, но уточнени и конкретизирани от съда, съгласно т. 1, изр. 3 – in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, – с оглед и останалото съдържание на изложението на жалбоподателите, те се свеждат до процесуалноправния въпрос за задължението на съда да обсъди в тяхната съвкупност всички събрани по делото доказателства, които са от значение за оборване на презумпцията за знание по чл. 135, ал. 2 от ЗЗД и за добросъвестността на третите лица по чл. 135, ал. 1, изр. 3 от ЗЗД. Касаторите поддържат в изложението си и че обжалваното въззивно решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС, изразена в определение № 1151/20.08.2009 г. по гр. дело № 404/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, което е постановено по реда на чл. 288 от ГПК. Поддържат също, че поставеният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, т.е. възпроизвеждат съдържанието на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, но без да излагат каквато и да било аргументация за наличието на това допълнително основание за допускане на касационно обжалване.
За да уважи предявения по делото иск по чл. 135 от ЗЗД, въззивният съд е приел следното: Ищцата е кредитор на жалбоподателката М. Т. Р. по парично вземане за сумата 218 300 лв., представляваща паричната равностойност на дела на ищцата от недвижим имот, ведно със законната лихва и разноските, които тази жалбоподателка е осъдена да заплати на ищцата с влязло в сила на 23.10.2008 г., съдебно решение от 29.06.2007 г. по гр. дело № 1023/2006 г. на СГС. Вземането на ищцата е възникнало преди сключването на 27.03.2009 г. на атакувания по делото процесен договор за продажба на наследство, с който жалбоподателката М. Т. Р. се е разпоредила в полза на жалбоподателките П. Х. В. и М. А. Р. с цялото наследство, оставено й от майка й П. И. Т., починала на 31.05.2000 г., срещу сумата 25 810 лв., която, съгласно вписаното в договора, продавачката е заявила, че е получила от приобретателките изцяло много преди подписването на договора. С продажбата на това наследство жалбоподателката М. Т. Р. е намалила актива на имуществото си, тъй като съгласно нотариално заверена декларация-опис на наследствените имоти от 27.03.2009 г., в наследството са включени имуществени права върху два недвижими имота, поради което процесният договор уврежда правата на ищцата-кредитор по смисъла на чл. 135, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД да се удовлетвори от имуществото на жалбоподателката-длъжник. Последната към датата 27.03.2009 г. на сключване на процесния договор за продажба на наследство е била получила – на 10.03.2009 г. – покана за доброволно изпълнение на паричното си задължение към ищцата (възлизащо тогава на сумата 243 847.49 лв., включваща главница, законна лихва и разноски), с оглед което въззивният съд е приел, че е налице и знание у жалбоподателката-длъжник по смисъла на чл. 135, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД, че с процесния договор уврежда ищцата-кредитор. Жалбоподателките-приобретателки П. Х. В. и М. А. Р. са дъщери на жалбоподателката-длъжник М. Тодорова Р., поради което съгласно чл. 135, ал. 2 от ЗЗД знанието им за увреждането на ищцата-кредитор се предполага до оборването на тази законова презумпция, тежестта за което лежи върху ответниците по иска. В тази връзка въззивният съд е обсъдил представения по делото, предварителен договор за продажба на наследствени права, с посочена в него дата на сключване 15.10.2005 г., съгласно съдържанието на който, жалбоподателката-длъжник М. Тодорова Р. се е задължила да сключи в петгодишен срок от 15.10.2005 г., окончателен договор за продажба на наследството, получено от майка й П. И. Т., и да прехвърли на приобретателите по предварителния договор следните идеални части от наследството – на жалбоподателите И. И. В. и П. Х. В. – по ? идеална част, а на жалбоподателката М. А. Р. – ? идеална част, като в предварителния договор е вписано и че служи за разписка за заплащането на сумата 25 000 лв., платена на жалбоподателката-длъжник М. Т. Р. при подписването му. Въззивният съд е намерил за основателен довода на ищцата, че съгласно чл. 181, ал. 1 от ГПК този предварителен договор няма достоверна дата по отношение на нея, която е трето за този частен документ лице, поради което е приел, че не може да бъде прието за доказано той да е съставен преди датата на сключването на процесния окончателен договор за продажба на наследство, както и че не сочи липса на знание у жалбоподателките-приобретатели по сделката за увреждането на ищцата-кредитор. СГС е приел, че презумпцията за знание не е оборена и посредством събраните по делото и обсъдени от него гласни доказателства – показанията на свидетелите Ц. Д. Г.-Т. и Н. А. Т., съответно – майка и баща на жалбоподателя И. И. В., и – свекърва и свекър на жалбоподателката П. Х. В., доколкото предвид разпоредбата на чл. 172 от ГПК, изложеното от тези заинтересовани свидетели не се подкрепя от никое друго доказателство по делото. Въззивният съд е приел също, че жалбоподателят И. И. В., който е съпруг на жалбоподателката-приобретател П. Х. В. към датата на сключването на процесния договор за продажба на наследство, по силата на изричната разпоредба на чл. 19 от СК (отм.) е придобил в съпружеска имуществена общност с нея, намиращите се в продаденото наследство имоти, но тъй като този жалбоподател не е страна по атакуваната по делото сделка, по отношение на него, по аргумент от чл. 135, ал. 1, изр. от ЗЗД не се изисква знание за увреждането на ищцата-кредитор, както и знание за сделката въобще. По същите съображения – тъй като жалбоподателят И. И. В. черпи права по силата на изричната разпоредба на чл. 19 от СК (отм.), а не въз основа на възмездно придобиване на правата, предмет на атакуваната сделка, от съпругата си, СГС е приел и че този жалбоподател не попада в изключението по чл. 135, ал. 1, изр. 3 от ЗЗД, поради което не е необходимо да се изследва дали той е добросъвестно лице по смисъла на тази разпоредба.
Видно от горното, въззивният съд е обсъдил в тяхната съвкупност, всички събрани по делото доказателства, от които са установени обстоятелствата, релевантни за целия фактически състав на относителната недействителност по чл. 135 от ЗЗД, включително – писмените и гласните доказателства, събрани по делото с оглед оборване на презумпцията за знание по чл. 135, ал. 2 от ЗЗД и по повод твърдяната по делото добросъвестност на касатора И. И. В. по смисъла на чл. 135, ал. 1, изр. 3 от ЗЗД. По този начин въззивният съд е разрешил изведения в изложението на жалбоподателите процесуалноправен въпрос в пълно съответствие с обилната и еднозначна задължителна (формирана по реда на чл. 290 от ГПК) практика на ВКС по тълкуването и приложението на чл. 135 от ЗЗД, и конкретно – на чл. 135, ал. 2 от ЗЗД и чл. 135, ал. 1, изр. 3 от ЗЗД, които стоят в основата на постановката на този процесуалноправен въпрос. Приетото в мотивите към обжалваното въззивно решение по никакъв начин не противоречи на посоченото от касаторите, определение № 1151/20.08.2009 г. по гр. дело № 404/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. Освен това, това определение е постановено по реда на чл. 288 от ГПК и не формира съдебна практика по смисъла на т. 1 и т. 2 на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Разрешаването с въззивното решение на изведения от страна на касаторите процесуалноправен въпрос, в съответствие с трайно установената задължителна практика на ВКС, изключва наличието и на наведеното допълнително основание по т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване в случая; още повече, че (както вече беше посочено) жалбоподателите не излагат каквато и да било аргументация, изведеният от тях процесуалноправен въпрос да е от значение за точното прилагане на процесуалния или материалния закон, както и за развитието на правото. Изразеното от страна на касаторите, несъгласие с изводите на въззивния съд, който е приел, че с ангажираните от тях писмени и гласни доказателства по делото, презумпцията за знание по чл. 135, ал. 2 от ЗЗД не е оборена, както и че жалбоподателят И. И. В. не е трето добросъвестно лице по смисъла на чл. 135, ал. 1, изр. 3 от ЗЗД, също не представлява основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, а би могло да обуслови наличие на някое от касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните обаче не са и не могат да бъдат предмет на разглеждане в настоящото производство по чл. 288 от ГПК.
В заключение – касационното обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да се допуска, тъй като не са налице, наведените от жалбоподателите основания за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Предвид крайния изход на спора по делото, на основание чл. 78, ал. 1 и чл. 81 от ГПК, жалбоподателите-ответници дължат и следва да бъдат осъдени да заплатят на ищцата, претендираните и направени от нея разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за защита в производството пред касационната съдебна инстанция, а именно – сумата 1 200 лв.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 4163/12.06.2012 г., постановено по въззивно гр. дело № 6588/2011 г. на Софийския градски съд;
ОСЪЖДА М. Т. Р., П. Х. В., М. А. Р. и И. И. В. да заплатят на И. А. Е. сумата 1 200 лв. (хиляда и двеста лева) – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.