7
7
Определение по т. д. № 922/12 г., ВКС, ТК, І-во отд.
Определение по т. д. № 922/12 на ВКС, ТК, І-во отд. P. 1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№582
София,27.06. 2013 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, състав на първо отделение в закрито заседание на тринадесети май през две хиляди и тринадесета година в състав:
Председател: ТАНЯ РАЙКОВСКА
Членове: ТОТКА КАЛЧЕВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното от Председателя /съдията/ Т. Райковска т. д. № 922 по описа за 2012 год., и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по постъпила касационна жалба от [фирма], [населено място] срещу въззивно решение № 791/14.05.2012 г. по т. д. № 3358/2011 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 35 от 02.06.2011 г. по т. д. № 134/2009 г. на Окръжен съд Враца.
С последното са отхвърлени предявени от жалбоподателя срещу А. К. ЕАД искове, правно квалифицирани от съдилищата по чл. 43, ал. 4 от ЗОП за заплащане на сумата от 26 187 лв., съставляваща претендирани от ищеца разходи за изпълнение на договор от 27.08.2009 г., ведно със законната лихва за забава.
В касационната жалба са развити подробни съображения за порочност на обжалваното решение, поради необоснованост и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, както и за допуснати нарушения на материалния закон – чл. 43, ал. 4 ЗОП и чл. 20 ЗЗД.
Касаторът е обосновал допустимостта на касационното обжалване по приложно поле с въпроси, свързани с недопустимост на въззивното решение, сочейки че съдът не се е произнесъл по иска, с който е сезиран и не било ясно защо се приема прекратяване на договора на основание т. 17.2 от ОУ.
В изложението касаторът излага материалноправни въпроси, свързани с чл. 43, ал. 3 ЗОП, основавайки се на практика на ВКС, постановена по реда на ГПК /отм./ – за възможността да се ангажира преддоговорната отговорност по чл. 12 ЗЗД, в случай на сключен договор при проявена недобросъвестност от насрещната страна /позоваване на т. 3 на чл. 280 ГПК/. Формулира се и процесуалноправен въпрос за обосноваване на изводите от въззивния съд в обжалвания съдебен акт чрез обсъждане само на избрани от него доказателства и доказателствени средства, без да бъдат кредитирани писмените доказателства.
По делото е депозирана касационна жалба от А. К. ЕАД срещу решение № 1056/25.06.2012 г. по т. д. № 3358/2011 г. за допълване на въззивно решение № 791/14.05.2012 г. в частта за разноските.
Ответникът по основната касационната жалба в писмен отговор поддържа, че липсват основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба на [фирма], [населено място] е процесуално допустима /с оглед изискванията за редовност/ – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което исковете на [фирма] са отхвърлени, Софийски апелативен съд е приел, че между страните са съществували отношения по сключен договор от 27.08.2009 г., въз основа на проведена обществена поръчка, че този договор е прекратен на основание т. 17.2 от Общите условия, считано от 13.11.2009 г., както и че ищецът не е доказал твърдението си, че договорът е прекратен на основание чл. 43, ал. 4 ЗОП, за да се претендира обезщетение за вреди.
По отношение на основния процесуалноправен въпрос, макар и общо формулиран, свързан с твърдяна недопустимост на въззивния акт, не е налице основание за достъп до касационно обжалване. Въззивният, както и първоинстанционният съд, не са се отклонили от диспозитивното начало и е разгледан иск, който е предявен, тъй като се е произнесъл по искането на жалбоподателя, основано на прякото действие на разпоредбата на чл. 43, ал. 4 /неточно посочена като т. 3/ ЗОП за прекратяване на договор за обществена поръчка, и по искането за присъждане на направени разходи по изпълнение на договора, състоящи се в посочени в справка на стр. 16 от делото – разходи за издаване на банкова гаранция, разходи за нотариални услуги, работна заплата, вкл. и осигуровки на управителя, транспортни разходи на служебни автомобили, управлявани от управителя, телекомуникационни разходи, командировки до Русия и до К., и др.
В мотивите на съдебното решение, след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства и при съобразяване доводите на страните, в резултат на решаващата дейност на въззивния съд, е прието, че договорът е бил прекратен на договорно основание, изрично уговорено в т. 17.2 от страните – чрез едностранно предизвестие /безвиновно/, за което не се оспорва, че е достигнало до контрахента, както и че е породило правно действие, считано от 13.11.2009 г. Съдът се е произнесъл по очертания от исковата молба предмет на делото, като се е мотивирал защо счита за недоказано твърдението за приложимост на чл. 43, ал. 4 ЗОП. По този начин е обсъждал наведените от ищеца факти и твърдения, относими към предявения иск, като се е мотивирал защо приема иска за неоснователен и не е излязъл извън предмета на делото, нито се е произнесъл по непредявен иск, както счита жалбоподателя. В този смисъл са били съобразени и постановките в т. 9 на ППВС № 1/85г. касаещи последиците от нарушаване на диспозитивното начало в процеса, както и предмета на произнасяне на въззивната инстанция, съгласно указанията в ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС.
По отношение на материалноправния въпрос по т. ІІ от изложението, свързан с възможността, възползвайки се от свободата на договаряне, страните по един договор да могат да преодолеят въведена от законодателя забрана /забрана за изменение на сключен договор за обществена поръчка/ и по този начин да разширят приложното поле на изрично регламентираната забрана по чл. 43, ал. 3 ЗОП, не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Така поставен, въпросът е неотносим към конкретните факти по делото, тъй като клаузата на т. 17.2 от договора е съществувала към подписване на договора и страните не са изменяли уговорки от вече сключен договор, за да се обсъжда чл. 43, ал. 1 от ЗОП, свързан с въведената забрана за изменение на определените със закона параметри на сделката.
Дори и да се приеме, че въпросът е значим за изхода на конкретното дело, не е налице допълнителното основание по т. 2 на чл. 280 ГПК, с оглед позоваване на съдебни актове, постановени по реда на ГПК /отм./, но отнасящи се до правни спорове по повод предявени искове по чл. 26, ал. 1 ЗЗД , свързани с отношения между физически лица и търговски дружество, в които е коментирано приложението на чл. 9 ЗЗД, докато в конкретния правен спор по делото се обсъжда приложимост на нормативната уредба, свързана с обществена поръчка. За прецизност следва да се посочи, че на настоящия състав е известно, а и е достъпно чрез информационните системи, постановеното по реда на чл. 290 ГПК Решение № 162/28.01.2013 г. по т. д. № 453/2012 г. ВКС, ТК, І отделение, в което е обсъждан въпросът за приложимостта на чл. 43, ал. 1 от ЗОП и за съотношението с принципа на свободата на договаряне по чл. 9 ЗЗД.
По отношение на процесуалноправния въпрос по т. ІІІ от изложението, не може да се приеме за доказана основната предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касация. Съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, поставеният правен въпрос трябва да е конкретен и да е от значение за изхода на конкретното дело, т. е. да е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. В случая, твърдението на страната е, че съдът не е обсъдил всички доводи и възражения, както и че са били обсъждани избирателно част от доказателствата. Въпросите за задължението на съда да обсъди и прецени всички факти и доказателства по делото, съгласно изричната регламентация на процесуалния закон, както и да мотивира своя акт, не са решени в противоречие с трайно установената съдебна практика, нито са разрешени в противоречие с цитираната от жалбоподателя съдебна практика по ГПК /отм./, нито с процесуалните норми на приложимия процесуален закон.
Формираните фактически и правни изводи на съда са в резултат на конкретната преценка на допуснатите и събрани в процеса доказателствени средства, като правилността на тази преценка не може да се обсъжда в стадия по селекция на касационните жалби.
Въпросът за правилността на фактическите изводи на въззивната инстанция и за приложението на процесуалния и материалния закон въз основа на тях, не попада в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК, нито основанията за касиране могат да се квалифицират като основания за допускане на касационно обжалване. Отделно от изложеното, жалбоподателят се позовава на определение на ВКС, постановено по реда на чл. 288 ГПК. Тези определения нямат правната характеристика на съдебен акт, с който съставът на ВКС се произнася по същество на касационната жалба. Във фазата по допускане на касационно обжалване дейността на отделния състав на ВКС не е нито тълкувателна, нито решаваща, а специфична правораздавателна дейност /в този смисъл Тълкувателно решение № 2/28.09.2011 по т. д. № 2/2010 на ОСГТК на ВКС/.
По отношение на въпроса за възможността да се ангажира преддоговорната отговорност по чл. 12 от ЗЗД в хипотеза на вече сключен договор, дори и да се приеме, че съставлява правен въпрос, не е доказано основание по чл. 280, т. 3 ГПК. Разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК намира приложение в случаите, когато приложимата правна норма изисква първично определяне на нейното действително съдържание по тълкувателен ред, респективно, когато се налага изоставяне на едно тълкуване и преминаване към друго такова, а точното прилагане на закона предполага да бъде подведен конкретният фактически състав под разпоредбата, която действително по обем и съдържание го урежда. Необходимо е наличието и на допълнителен критерий – точното прилагане на закона да е от значение за развитието на правото.
По изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване по касационната жалба на [фирма], [населено място].
По жалбата на А. К. ЕАД, срещу решението в частта за разноските, жалбоподателят не е формулирал в изложението си конкретен правен въпрос, а е преразказвал изложените оплаквания в касационната жалба, свързани с процесуалните действия на въззивния съд по искането, свързано с разноските. Съгласно задължителните постановки в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е формулиран от касатора точно и ясно, като извън правомощията на ВКС е да извежда този въпрос от твърденията в жалбата и в приложението към нея. Непосочването на значим за делото правен въпрос е достатъчно, за да обоснове недопускане до касация.
Независимо от липсата на основната – обща предпоставка за достъп до касация, необходимо е да се посочи, че и поддържаните допълнителни основания по т. 1 и 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК не са налице. Във въззивната жалба на [фирма] в т. 5 /стр. 29/ се съдържа изрично оплакване, свързано с тази част от първоинстанционното решение, с която са присъдени разноски в полза на ответното дружество, като се твърди, че не са представени доказателства за реалното заплащане на сумата, както и за прекомерност на присъдените разноски, алтернативно е изразено становище и за намаляване на разноските до минимално определения в Наредба № 1/2004 г. размер. По тази част от жалбата въззивният съд не се е произнесъл с решение № 791/14.05.2012 г., поради което постановяването на обжалвания съдебен акт от 25.06.2012 г. съставлява допълване и съдържа произнасяне по въведеното оплакване, свързано с отговорността за разноските по първоинстанционния съдебен акт.
Позоваването на приложените съдебни актове: Решение № 109/26.10.2010 г. на ВКС, ТК; Решение № 29/20.06.2011 г. на ВКС, ГК; Решение № 95/11.04.2011 г. на ВКС, ГК е неточно, тъй като в тези случаи, ВКС се е произнасял по искане за допълване на касационно решение, като основанието на страната в производството е мотивирано с непроизнасяне от ВКС по всички доводи и възражения по съществото на спора. В цитираните актове не става въпрос за непроизнасяне по въведени оплаквания в депозирана жалба в частта за разноските, а постановените определения по частни дела от ВКС, приложени към изложението въвеждат съответното разграничение по повод искането за разноски.
Поради това и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 791/14.05.2012 г. по в. т. д. № 3358/2011 г. на Софийски апелативен съд, както и на решение за допълване № 1056/25.06.2012 г. по същото въззивно дело.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: