2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 582
гр. София, 07.05. 2013 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети февруари през две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 1120 по описа за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца [фирма], представлявано от едноличния собственик на капитала Р. П. М., чрез упълномощения по делото адв. Л. В., и по касационна жалба на ответниците – етажни собственици в етажна собственост „Вила А.”, [населено място], [улица], вх. „А” и вх. „Б”, представлявани от управителя [фирма], представлявано от управителите П. И. А. и Д. Г. С., чрез упълномощената по делото адв. М. Тодорова, срещу решение № 46/29.02.2012 г., постановено по въззивно гр. дело № 853/2011 г. на Добричкия окръжен съд; както и по частна „касационна” жалба на ответниците срещу определение № 343/29.05.2012 г., постановено по същото въззивно гр. дело.
С обжалваното въззивно решение е обезсилено решение № 75/29.08.2011 г. по гр. дело № 232/2010 г. на Каварненския районен съд – в частта му, постановена по предявения срещу [фирма] – в лично качество, иск по чл. 40, ал. 1 от ЗУЕС, и производството по делото е прекратено в тази му част. Първоинстанционното решение е потвърдено в останалата му част, с която по предявения от [фирма] срещу етажните собственици, иск по чл. 40, ал. 1 от ЗУЕС, са отменени решенията на общото събрание на етажната собственост (ОС на ЕС) от 13.04.2010 г. за управление на общите части на сградата и дворното място, приемане на правилник за вътрешния ред, назначаване на орган на управление и подписване на индивидуални договори за поддържане и управление по смисъла на чл. 2 от ЗУЕС.
Ищецът обжалва въззивното решение в частта му, с която първоинстанционното решение е частично обезсилено и производството по делото е частично прекратено; а ответниците обжалват въззивното решение в останалата му част, с която предявеният иск е уважен срещу тях. Двете касационни жалби са подадени в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и са процесуално допустими. И в двете касационни жалби се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на съответната обжалвана част от въззивното решение.
В отговорите и на двете насрещни страни по делото се излагат становища и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване по жалбата на противната страна, като в отговора на ответниците се излагат и доводи за неоснователност на жалбата на ищеца.
С обжалваното определение № 343/29.05.2012 г., въззивният съд е оставил без уважение искането на [фирма] – в лично качество и като представител на етажните собственици, за допълване на въззивното решение в частта му за разноските за първоинстанционното и за въззивното производства по делото.
Частната жалба на ответниците срещу това определение е подадена в срок от процесуално легитимирани за това лица и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. В нея се излагат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваното определение.
В отговора на частната жалба, ищецът поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по нея, като излага и съображения за неоснователност на жалбата.
Двете страни претендират и пред настоящата инстанция присъждане на разноските по делото.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК към касационната жалба на ищеца, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните три правни въпроса: 1) кой представлява ЕС, след като е отменено решение на ОС, с което е избран управител; 2) допустимо ли е предявяване на иск за отмяна на решение на ОС на ЕС, не само против ЕС, но и против лицето/лицата, свикало и провело ОС; и 3) има ли право ищецът да предяви иск за отмяна на решение на ОС на ЕС и против етажните собственици.
Ищецът поддържа, че тези правни въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, решавани са противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, като с това навежда и трите допълнителни основания по т. 1, т. 2 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Същевременно ищецът поддържа в изложението си, че липсва практика на съдилищата и на ВКС по сходни спорове и по сходни въпроси, като от друга страна представя (в препис) определение № 62/26.01.2012 г. по частно гр.д. № 713/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, което е постановено по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК към касационната жалба на ответниците, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните седем правни въпроса: 1) кой е пасивно легитимиран – етажната собственост или етажните собственици, представлявани от избрания управител, по предявен от етажен собственик иск по чл. 40 от ЗУЕС за отмяна на решения на общото събрание; 2) следва ли при предявен такъв иск да се приложи нормата на чл. 127, ал. 1, т. 2 от ГПК, като бъде задължен ищецът да индивидуализира с имена и адреси етажните собственици; 3) следва ли съдът да изисква доказателства, установяващи наличието на законно представителство в тези случаи; 4) ако се приеме, че етажните собственици не следва да се посочват и индивидуализират в исковата молба и при уважаване на иска по чл. 40 от ЗУЕС съдът осъди етажната собственост да заплати направените по делото разноски, как ще се изпълни принудително съдебното решение в тази му част, след като етажната собственост е неперсонифицирана и не е правосубектна; 5) когато се атакува решение на общото събрание за избор на форма на управление и на представляващ (управител), не следва ли по реда на чл. 29, ал. 4 от ГПК да бъде назначен особен представител, поради противоречие в интересите на представителя и представлявания; 6) ако етажен собственик – юридическо лице е бил уведомен за общото събрание по реда на чл. 13 от ЗУЕС и по адреса на управлението му, като е бил представляван на общото събрание от пълномощник с пълномощно, в което изрично са определени правомощията му по всяка точка от предварително обявения дневен ред, може ли да се приеме, че е била спазена процедурата по свикване на общото събрание; и 7) когато етажният собственик не е направил възражение за нередовно уведомяване за общото събрание и е участвал в провеждането му и във вземането на решения, не е ли налице злоупотреба с право, ако в исковата си молба за отмяна на решенията на общото събрание той твърди, че спрямо него е опорочена процедурата по свикване на общото събрание.
Ответниците поддържат, че всички тези правни въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, като с това навеждат допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК. По отношение на първия изведен от тях правен въпрос, ответниците навеждат и допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по т. 2 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като поддържат, че този въпрос е решаван противоречиво от съдилищата и в тази връзка сочат и представят (в преписи) определение № 62/26.01.2012 г. по частно гр.д. № 713/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, определение № 294/24.06.2011 г. по частно гр.д. № 209/2011 г. на І-во гр. отд. на ВКС, определение № 314/22.07.2009 г. по частно гр.д. № 287/2009 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС, които са постановени по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК, както и определение № 505/25.10.2011 г. по частно гр.д. № 449/2011 г. на І-во гр. отд. на ВКС, което е постановено по реда на чл. 274, ал. 2 от ГПК.
За да обезсили първоинстанционното решение и прекрати производството по делото в посочената по-горе част – по отношение на ответното [фирма] – в лично качество, въззивният съд е изложил ясни мотиви към обжалваното решение, че ответници по спора, при условията на обикновено другарство, са етажните собственици, представлявани, съгласно чл. 23, т. 5 от ЗУЕС, от управителя, който добива представителна власт от момента на избора му, която продължава до изтичане на мандата, отзоваване или отмяна решението на общото събрание. Приел е в тази връзка, че пасивно легитимиран ответник в настоящия процес се явява „етажната собственост”, представлявана от [фирма], но не и последното в лично качество, както и че като го е конституирал в лично качество като ответник, първоинстанционният съд е постановил недопустимо решение по отношение на това дружество. За да потвърди първоинстанцинното решение в останалата му част, с която са отменени решенията на ОС от 13.04.2010 г., въззивният съд е намерил за основателни два от посочените в исковата молба доводи за незаконосъобразност, а именно – че по отношение на ищеца не е била спазена процедурата по свикване на ОС, както и че са били нарушени изискванията за провеждане на ОС при изискуемия се от закона кворум.
Трите правни въпроса, формулирани от страна на ищеца и първите два от правните въпроси, формулирани от страна на ответниците, са разрешени от въззивния съд в пълно съответствие с представените от двете страни, четири определения на ВКС, между които също няма противоречие. В тях еднозначно е прието следното: Ако не е създадено сдружение на етажните собственици по чл. 25 от ЗУЕС (както в случая), етажната собственост не е персонифицирана. Ответници в производството по иск с правно основание чл. 40 от ЗУЕС за отмяна на решение на ОС са етажните собственици, които не са предявили иска. Съгласно чл. 41, във вр. с чл. 23, т. 5 от ЗУЕС, те се представляват от председателя на управителния съвет на ЕС, респ. – от управителя, или от упълномощено от него лице. Това процесуално представителство е изрично предвидено в закона, с цел улесняване на процедурата по движение на делата, за да не бъде призоваван всеки един етажен собственик поотделно. Поради това и законът не изисква иска за отмяна на решение на ОС да бъде насочен срещу всеки от етажните собственици, поради което непосочването на техните имена и адреси в исковата молба не представлява нередовност на същата; за да се приеме, че тя отговаря на изискванията на чл. 127, ал. 1, т. 2 от ГПК, достатъчно е да се посочат името и адреса за призоваване на председателя на управителния съвет на ЕС (управителя). Непрецизното посочване в исковата молба или в жалби на страните, респ. – в съдебния акт на „етажната собственост”, вместо „етажните собственици”, също не съставлява порок, след като страната по делото (ответниците) са ясни. Съгласно чл. 23, ал. 5 от ЗУЕС, участието на всеки един от етажните собственици в съдебното производство, в което те се представляват от управителя (или от упълномощено от него лице), е предоставено на тяхната лична преценка и желание, което следва да бъде изрично заявено пред съда за всеки конкретен случай.
Настоящият състав на ВКС изцяло споделя, така формираната по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК, практика на ВКС, която е задължителна за първоинстанционните и въззивните съдилища. В допълнение – по отношение правните въпроси във връзка с представителството, следва да се посочи, че съгласно чл. 40, ал. 3 от ЗУЕС, исковата молба за отмяна на решение на ОС, включително когато то е за избор на управител, не спира изпълнението му, освен ако съдът не постанови друго. В случая ищецът е искал спиране изпълнението на атакуваните решения, но съдът не се е произнесъл по това искане. Решението на първоинстанционния съд, с което е постановена отмяната на атакуваните решения на ОС от 13.04.2010 г., не е влязло в сила, тъй като е обжалвано пред въззивния съд, а решението на последния – също, тъй като е обжалвано пред ВКС. Поради това, и в случая представителната власт на избрания управител [фирма] по отношение на ответниците – етажни собственици, не е отпаднала, както е приел и въззивният съд.
По горните съображения, тъй като трите правни въпроса, формулирани от страна на ищеца и първите два от правните въпроси, формулирани от страна на ответниците, са разрешени от въззивния съд в пълно съответствие със задължителната практика на ВКС, то не са налице наведените от страните допълнителни основания по т. 1, т. 2 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение по тези правни въпроси.
Също предвид и гореизложеното, третият и петият от правните въпроси, формулирани от страна на ответниците, изобщо не са стояли за разрешаване и не са разрешени от въззивния съд. Както беше посочено, в случая едното от атакуваните по делото решения на ОС, обективирани в протокола от 13.04.2010 г., е именно за избора на управителя [фирма] (за което е представено и актуално извлечение от търговския регистър), като спиране на това решение на ОС не е постановено, поради което не е било необходимо съдът да изисква други доказателства за законната представителна власт на [фирма] по отношение на ответниците – етажни собственици. Между тях – представител и представлявани по делото – не е налице противоречие в интересите по смисъла на чл. 29, ал. 4 от ГПК, поради което не е стоял и въпросът за назначаване на особен представител по реда на тази разпоредба.
Пред въззивния съд по никакъв начин е стоял за разрешаване, поради което не е обсъждан в мотивите към обжалваното въззивно решение, и четвъртият изведен от ответниците правен въпрос – относно принудителното изпълнение на съдебното решение в частта му относно разноските.
По горните съображения, касационното обжалване не следва да се допуска и по третия, четвъртия и петия правни въпроси, формулирани от страна на ответниците, тъй като тези правни въпроси не са обуславящи правните изводи на въззивния съд и не са от значение за изхода на спора по делото, респ. – не представляват общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение.
Както беше посочено и по-горе, въззивният съд е уважил предявения по делото иск за отмяна на решенията на ОС от 13.04.2010 г. на две различни основания – неспазване по отношение на ищеца на процедурата по свикването на ОС и липса на изискуемия се от закона кворум за провеждането на ОС, като всяко едно от тези две основания, само по себе си обуславя крайния извод на въззивния съд за незаконосъобразността атакуваните решения на ОС, респ. – за уважаването на иска. Последните два (шести и седми) правни въпроси, изведени от страна на ответниците, са свързани само с едното от тези две основания, а именно – с редовността на уведомяването на ищеца за ОС, като във връзка с другото основание – липсата на кворум, от страна на ответниците не е формулиран правен въпрос. При това положение, независимо от това как въззивният съд е разрешил тези два правни въпроса, респ. – независимо как те биха били разрешени в касационното производство, това не би променило крайния изход на спора, след като ответниците не са поставили правен въпрос по отношение на едното основание, на които е уважен иска срещу тях. Поради това, и тези два правни въпроса (шести и седми), изведени от страна на ответниците, не представляват общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение.
В заключение – касационното обжалване на въззивното решение на окръжния съд не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от страните общи, респ. допълнителни основания за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
В предмета на тълкувателно дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС е включен въпросът, по кой ред се обжалва определението на въззивния съд за изменение или допълване на въззивното решение в частта за разноските – по реда на чл. 274, ал. 2 от ГПК или по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 от ГПК. По това тълкувателно дело към настоящия момент не е постановено тълкувателно решение. Подадената в случая от ответниците частна „касационна” жалба с вх. № 3726/18.06.2012 г. е срещу определение № 343/29.05.2012 г. на въззивния съд, което е постановено именно по реда на чл. 248 от ГПК. Тази частна жалба не би могла да бъде разгледана от настоящия съдебен състав, преди ОСГТК на ВКС да се произнесе с тълкувателно решение по кой съдопроизводствен ред тя да бъде разгледана. С оглед на това, производството по настоящото дело – в частта му по подадената частна жалба, както и по претенциите на страните за присъждане на разноските по делото (произнасянето по които е обусловено от произнасянето по частната жалба), следва да се спре на основание чл. 229, ал. 1, т. 4, във вр. с чл. 292 от ГПК, до постановяването на тълкувателно решение по посоченото тълкувателно дело.
Мотивиран от всичко гореизложено, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 46/29.02.2012 г., постановено по въззивно гр. дело № 853/2011 г. на Добричкия окръжен съд;
СПИРА производството по гр. дело № 1120/2012 г. по описа на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение, – в останалата му част – по частната жалба с вх. № 3726/18.06.2012 г. срещу определение № 343/29.05.2012 г. по същото въззивно гр. дело № 853/2011 г. на Добричкия окръжен съд, както и по претенциите на страните за присъждане на разноските по делото, до постановяване на тълкувателно решение по тълкувателно дело № 6/2012 г. на Общото събрание на Гражданската и Търговската колегии на Върховния касационен съд;
Определението – в частта му, с която частично се спира производството по делото, подлежи на обжалване с частна жалба пред друг състав на Върховния касационен съд в едноседмичен срок от съобщаването на определението с връчване и на препис от него, а в останалата му част същото не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.