О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 583
гр. София 30.06.2016 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 27 юни през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 1069 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ответника Прокуратура на РБългария, чрез прокурор в Апелативна прокуратура [населено място] А. В. срещу решение № 2338/30.11.2015 г. по гр.дело № 2963/2015 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение от 29.12.2014 г. по гр.дело № 2753/2014 г. на Софийски градски съд, с което е осъден жалбоподателя да заплати на ищеца М. В. Б. на основание чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ сумата в размер на 7000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, заедно със законната лихва, считано от 04.12.2012 г. до окончателното изплащане.
Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон и съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. В жалбата са мотивирани доводи за завишен размер на присъденото обезщетение за претърпени неимуществени вреди, че присъденото обезщетение е в нарушение на принципа за справедливост, визиран в чл.52 ЗЗД.
В изложението са формулирани правните въпроси: 1. за определяне на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 ЗЗД, решен в противоречие с практиката на ВС – т.II от ППВС № 4/23.12.1968 г., 2. за наличието на пряка причинна връзка между причинените неимуществени вреди и увреждането, решен в противоречие с практиката на ВКС – т.3 и т.11 от т.решение № 3/22.04.2005 г. по т.гр.дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, 3. за задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди, решен в противоречие с практиката на ВКС – т.19 от т.решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, 4. за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД решаван противоречиво от съдилищата. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК.
Ответникът по касационната жалба М. В. Б., чрез адв.И. А. в писмен отговор е изразил становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по същество.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че касационната жалба е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
С обжалваното въззивно решение съдът се е произнесъл по предявени обективно съединени искове с пр.осн.чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ и чл.86 ЗЗД.
Въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение в частта,с която искът е уважен до сумата 500лв. не е обжалвано от ответника в същата част е влязло в сила. Прието е, че със сила на пресъдено нещо между страните е установено основанието, на което се дължи обезщетение за неимуществени вреди и правопораждащите отговорността на ответника факти. Посочил е, че с оглед направените в жалбите оплаквания, спорен е само въпросът за размера на дължимото обезщетение .
Прието е, че за установяване на обема на претърпените неимуществени вреди по делото са ангажирани писмени доказателства – копия от постановлението за привличане на ищеца като обвиняем и от присъдата, с която същия е оправдан, че са събрани и гласни доказателства- показанията на свидетеля П. А., както и писмените доказателства по приложеното НОХД №279/2011г. по описа на военен съд- София.
Въз основа на показанията на разпитания свидетел е прието за установено, че при образуване на наказателното дело в дома на ищеца е бил извършен показен обиск, че всички призовки във връзка с повдигнатото обвинение се изпращали чрез поделението и всички военнослужещи в него знаели,че М. Б. е обвиняем по това дело. Прието е, че според показанията на разпитания свидетел ищецът е бил познат като отговорен човек и добър офицер, че наказателното преследване против него разклатило професионалния му авторитет, довело до възникване на недоверие спрямо него, че имало опасност и да му отнемат достъпа до класифицирана информация, което от своя страна щяло да доведе и до уволнението му. В личен план ищецът преживял тежко воденото наказателно производство, налагало се отговаря на неудобни въпроси на своите близки.
Като е обсъдил събраните по делото доказателства съдът е приел за установено по делото, че от момента на образуване на наказателното производство против ищеца до влизане в сила на оправдателната присъда е изминал период от една година, че ищецът е търпял силни притеснения и терзания във връзка с повдигнатото му обвинение. Съобразено е и обстоятелството, че същия е военнослужещ и обвинението е свързано с неговата работа, че това води не само до страх, че ще изгуби работата си, но и до евентуална отговорност, която е значително по-тежка от тази на гражданските лица. Формиран е извод, че са настъпили неблагоприятни последици за ищеца, изразяващи се в уронване на доброто му име и авторитет, душевни страдания и дискомфорт от създадените неудобства от семеен и социален характер.
Съдът е съобразил и обстоятелството,че периода, за който е приключило делото на три инстанции е общо една година – т.е., че не е неоправдано дълъг. Посочил е, че по делото не се твърдят други конкретни негативни последици, че по отношение на обвиняемия не е била взета мярка за неотклонение, която да е ограничила сериозно неговата лична сфера.
С оглед на приетите за установени неимуществени вреди съдът е преценил, че сумата в размер на 7000лв. справедливо ще обезщетени ищеца за тези вреди. Посочил е, че върху същата се дължи законна лихва ,считано от датата на влизане в сила на оправдателната присъда до окончателното й изплащане.
При тези съображения въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в уважената част на иска за сумата 7000 лв. обезщетение за неимуществени вреди. В отхвърлената част на иска решението не е обжалвано и е влязло в сила.
По правните въпроси:
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия правен въпрос от изложението.
С т.II от ППВС № 4/23.12.1968 г. е прието, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, че понятието справедливост не е абстрактно понятие, че то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с тази практика на ВС. В случая съдът е преценил всички относими към спора доказателства и всички конкретно установени обстоятелства, касаещи претърпените от ищеца М. Б. неимуществени вреди. Съобразил е периода от време на проведеното наказателно производство – общо една година, преживяните притеснения и страх, че ще изгуби работата си, че ищецът е военнослужещ и обвинението е свързано с работата му, че е уронено доброто му име и авторитет, преживяните неудобства от семеен и социален характер, както и обстоятелството, че по отношение на ищеца не е взета мярка за неотклонение, която да ограничи сериозно личната му сфера. Правните изводи на съда относно определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са съобразени с посочената практика на ВС.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втория въпрос от изложението.
С т. решение № 3/22.04.2005 г. по т.гр.дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС – т.3 е застъпено становището, че държавата отговаря за всички вреди, пряка и непосредствена последица от увреждането – чл.4 ЗОДОВ, че отговорността е обективна и не е обвързана от наличието или липсата на вина у длъжностното лице, пряк причинител на вредите. Прието е, че елемент от фактическия състав на отговорността на държавата е установяване незаконосъобразността на акта, действието или бездействието на държавния орган – т.е. ако изобщо не са регламентирани в закона или ако противоречат на материално правно и процесуални норми. Според същото тълкувателно решение държавата не отговаря за вреди, ако увреждането е причинено по изключителна вина на пострадалия, че в този случай се изследва доколко поведението на пострадалия е в причинно следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат от незаконното действие на държавния орган и доколко го освобождава от отговорност. Прието е, че ако единствен каузален фактор е поведението на пострадалия, държавният орган не отговаря, а ако само е допринесъл обезщетението се намалява с оглед особеностите на всеки конкретен случай. С т.11 от същото решение е прието, че държавата отговаря за вредите, пряка и непосредствена последица от увреждането, че обезщетение за неимуществени вреди се дължи при наличие на причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди. Застъпено е становището, че в случаите на частично оправдаване се вземат предвид всички обстоятелства – броят на деянията, за които е постановена оправдателна присъда, тежестта на извършените деяния, за които е осъден дееца, съпоставени с тези, за които е оправдан, причинна връзка между незаконността на всяко едно от обвиненията, за които деецът впоследствие е признат за невиновен и причинените вреди – болки и страдания, преценени с оглед общия критерий за справедливост.
Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с цитираната практика на ВКС. Въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение е обжалвано от ответника в уважената част на иска над сумата 500 лв. обезщетение за неимуществени вреди и е направил извода, че със сила на пресъдено нещо между страните е установено основанието, на което се дължи обезщетение за неимуществени вреди и правопораждащите отговорността вреди, включително и наличието на пряка причинна връзка между причинените неимуществени вреди и действията на длъжностни лица – прокурори от Прокуратурата на РБългария като правозащитен орган, които са повдигнали и поддържали обвинение срещу ищеца. С оглед на това съдът преценява за неустановена предпоставката по чл.280,ал.1,т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд по този правен въпрос.
Не се установява предпоставката за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по третия правен въпрос от изложението.
С т.19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС е прието, че дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата като без да представлява нейно повторение, я продължава, че има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор за разлика от втората инстанция по отменената процесуална уредба, която е контролноотменителна и дейността й е проверяваща по отношение законосъобразността на правните и фактически изводи на първоинстанционния съд. Прието е, че при въззивното обжалване, проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат от дейността на този съд, която е решаваща по същество, че при въззивното производство съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора, че достига до свое собствено решение по отношение на иска като извършва в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. Прието е, че въззивната инстанция трябва да изготви собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността й като решаваща. Въззивният съд е разрешил правният въпрос по същият начин. В настоящият случай съдът е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото, включително и пред първата инстанция доказателства и е извел свои фактически и правни изводи по спорния между страните въпрос относно размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди. Изложени са и мотиви досежно наличието на причинна връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените неимуществени вреди на ищеца. Решението е мотивирано, което е израз на дейността на въззивния съд като решаваща.
Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по четвъртия правен въпрос от изложението.
С решение № 209/03.07.2012 г. по гр.дело № 1405/2011 г. на ВКС, III г.о., постановено по чл.290 ГПК е прието, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, че съгласно т. ІІ от ППВС № 4 от 23.12.1968 год. понятието „справедливост” не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението, че с оглед това разбиране, при определяне на този размер съдът следва да вземе предвид всички обстоятелства, които имат отношение към твърдяните от ищеца неимуществени вреди. Възприето е разрешението в решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК, според които справедливостта като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател, че в този смисъл справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, с оглед спецификата на фактическия състав на чл.2,ал.1,т.2 ЗОДОВ , от който произтича отговорността на държавата. В същата насока е разрешението на правния въпрос в решение № 785/02.03.2011 г. по гр.дело № 556/2010 г. на ВКС, III г.о., решение № 191/24.11.2014 г. по гр.дело № 1836/2014 г. на ВКС, III г.о., постановени по чл.290 ГПК. Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с тази практика на ВКС.
С въззивното решение при определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди съдът е извършил преценка на всички установени обстоятелства, при които е получено увреждането, периода на наказателното производство. Съобразени са и всички събрани по делото доказателства, които са от значение за реално претърпените от ищеца неимуществени вреди. Следователно по този правен въпрос не се установява соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК.
По поставения правен въпрос не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК, тъй като жалбоподателят не е представил влезли в сила решения на първоинстанционен съд, на въззивен съд или решение на ВКС, постановено по реда на ГПК/отм./, с които е разрешен същият правен въпрос. С оглед на посоченото не е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК по този правен въпрос.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.2 ГПК по въпросите, поставени от жалбоподателя Прокуратура на РБългария.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 2338/30.11.2015 г., постановено по гр.дело № 2963/2015 г. на Софийски апелативен съд по касационна жалба вх. № 17156/23.12.2015 г., подадена от Прокуратура на РБългария, чрез прокурор в Софийска апелативна прокуратура А. В..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: