12
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№583
С..09.11.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на втори ноември две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
ч.т.дело № 1875/2016 година
Производството е по чл.274, ал.2, изр.2 ГПК.
Образувано е по частна жалба, подадена от „Б. А.н К. ІІ С.а.р.л.,” дружество с ограничена отговорност, със седалище Л., в качеството му на акционер, встъпил в производството пред първата инстанция по реда на чл.11, ал.4 от Закона за банковата несъстоятелност и по съвместна частна жалба, подадена от [фирма] /н/, ЕИК[ЕИК], чрез изпълнителните директори О. Н. Р., И. А. З., Г. П. Х. и А. М. П. и от [фирма], ЕИК[ЕИК], в качеството му на процесуален субституент на банката и в качеството му на акционер, встъпил в производството по реда на чл.11, ал.4 З., срещу определение № 172 от 06.07.2016 г. по т.д. № 3343/2015 г. на ВКС, Търговска колегия, състав на І т.о., в частта, с която са оставени без разглеждане подадените касационни жалби срещу решение № 1443 от 03.07.2015 г. по т.д.н. № 2216/2015 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, VІ-4 състав, с което, след частична отмяна на решение № 664 от 22.04.2015 г. по т.д. № 7549/2014 г. на Софийски градски съд, за начална дата на неплатежоспособността на [фирма] е определена датата 20.06.2014 г.
В частната жалба на „Б. А. К. ІІ С.а.р.л.,” дружество с ограничена отговорност, със седалище Л., депозирана чрез процесуалния пълномощник на дружеството, се поддържат доводи за незаконосъобразност и необоснованост на обжалвания съдебен акт. Твърди се, че съдебният състав на ВКС не е извършил преценка за приложимост на разпоредбите на Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи – чл.6.1 и чл.14, съответно не е съобразил дадените от ЕСПЧ тълкувания относно правото на достъп до съд и справедлив процес, при спазване на принципа на равни процесуални възможности на страните в процеса и относно начина за упражняване на това право. Частният жалбоподател счита за несъобразени и: разпоредбата на чл.1 от Протокол № 1 от Конвенцията; разпоредбата на чл.72 от Директива 2013/36 и разпоредбата на чл.47 от Х. на основни права на ЕС, гарантираща правото на достъп до съд, което би осигурило възможността на дружеството да оспори законосъобразността на изводите на съда по несъстоятелността за неплатежоспособност на К. и съответно би било единственото средство за защита на правото на собственост на дружеството върху акциите му в банката.
Подробни фактически и правни съображения са изложени в частната жалба, с искане за отмяна на атакуваното определение и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия. Направено е и отделно мотивирано искане за отправяне на преюдициално запитване до С. по въпроси, формулирани в молба вх. № 7891/05.08.2016 г.
В съвместната частна жалба на [фирма], представлявана от изпълнителните директори и на [фирма], депозирана чрез процесуалния им пълномощник, се поддържат доводи за материална незаконосъобразност и необоснованост на атакуваното определение на ВКС, І т.о. Твърди се, че при произнасяне по въпроса относно правото на касационна жалба на встъпилите в производството по З. акционери в К. и на банката, представлявана от изпълнителните й директори, касационният състав не е изпълнил задължението си да приложи правото на ЕС – чл.72 от Директива 2013/36/ЕС, във вр. с чл.21, във вр. с чл.47 и чл.51.1 от Х. за основните права в ЕС, във вр. с чл.4.3, ал.2, чл.6.3 и чл. 19.1, ал.2 от Д.. Според частните жалбоподатели тези разпоредби дават по-големи и директно черпени от Съюзното право правни гаранции за осъществяване правото им на достъп до съд, равенство в процеса и недискриминирана ефективна съдебна защита на законните им права и интереси, от гаранциите, които им предоставя Конституцията – чл.6, чл.56, чл.120 и др. Считат, че след като в постановеното Решение № 6/14.06.2016 г. по конст.дело № 1/2016 г. К. съд не е тълкувал оспорените разпоредби на З. в контекста на чл.21 от Х., то и съдът не би могъл да основе изводите си само въз основа на Решение № 6/14.06.2016 г. на КС. В частната жалба са въведени и доводи, че липсва произнасяне по искането за отправяне на преюдициално искане за тълкуване на чл.21 от Х.. Частният жалбоподател счита, че при произнасяне по правилността на атакуваното определение следва директно да се приложи чл.21 от Х. на основните права в ЕС, като се изключи приложението на чл.16, ал.1, изр.3 от З. и приложението на Решение № 6/14.06.2016 г. на Конституционния съд по конст.дело № 1/2016 г.
Ответникът по частните жалби – Българска народна банка, чрез процесуалния си пълномощник, поддържа доводи за правилност на атакувания съдебен акт, по съображения в писмен отговор. Въведени са възражения за недопустимост само на подадените от бившите изпълнителни директори на банката и от [фирма], в качеството му на процесуален субституент на банката, частни жалби, поради липса на активна процесуална легитимация. Изразено е несъгласие с твърденията в частните жалби за дискриминационен характер на чл.16, ал.1 З., по съображения, че тази разпоредба не следва да се тълкува изолирано от останалите норми в З. и от приложимите разпоредби на Търговски закон, а от друга страна, че следва да се има предвид, че считано от датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност на банката акционерите добиват положението на кредитори на масата на несъстоятелността и в този смисъл чл.16, ал.1 З. не нарушава принципа на равенство и състезателност, тъй като не поставя някои от кредиторите на банката в привилегировано положение. Взето е становище за неоснователност на твърденията на частните жалбоподатели за несъобразяване на разпоредби от правото на ЕС, както и за неоснователност на искането за отправяне на преюдициално запитване.
По делото са постъпили отговори на частните жалби от Фонд за гарантиране на влоговете в банките и от А. Д. и К. М. – постоянни синдици на [фирма]/н/, както и отделни становища по искането на „Б. А. К. ІІ С.а.р.л.,” за отправяне на преюдициално запитване до С..
В отговора на Фонд за гарантиране на влоговете в банките по частната жалба, подадена от „Б. Акуизишън К. ІІ С.а.р.л.,” се поддържат мотивирани доводи за законосъобразност и обоснованост на обжалваното определение. Твърди се, че невъзможността на акционерите на банка за обжалват решението за обявяване на банката в несъстоятелност, не представлява нарушение на чл.6 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, доколкото правата и законните интереси на банката не са идентични с правата и интересите на нейните акционери, с позоваване на практика на Съда на ЕС и на Европейския съд по правата на човека. Счита за неоснователно позоваването в частната жалба на чл.72 от Директива 2013/36/ на Европейския парламент и на Съвета и на Регламент (EC) ) 575/2013, тъй като тези актове не регламентират въпросите, свързани с производството по банкова несъстоятелност и правото на жалба в това производство.
В отговора на Фонд за гарантиране на влоговете в банките по съвместната частна жалба на [фирма], чрез изпълнителните й директори и на [фирма], са изложени аналогични доводи, като е акцентирано на това, че според практиката на С. правото на достъп до съд и ефективна съдебна защита не е абсолютно и безусловно и спрямо тези основни права могат да се налагат ограничения, при условие, че те действително отговарят на преследваните от съответната мярка цели и, че не представляват непропорционална и нетърпима намеса, накърняваща същността на гарантираните права.
В постъпилия от постоянните синдици на [фирма] /н/ отговор на депозираната от „Б. А К. ІІ С.а.р.л.” частна жалба, се изразява несъгласие с твърдението, че ВКС е следвало да извърши самостоятелна преценка за приложимостта на разпоредбите на Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи. Това становище е мотивирано с правомощието на Конституционния съд по чл.149, ал.1, т.4 от Конституцията на Република България, а от друга страна с липсата на нарушение на чл.14 от Конвенцията, с позоваване на практика на ЕСПЧ. Твърди се неотносимост на чл.72 от Директива 2013/36/ЕС и на Регламент (EC) № 575/2013 поради липса на правила в тези актове относно кръга от лицата, имащи право да обжалват решенията в производството по несъстоятелност на банка.
В отговора от постоянните синдици на банката по частната жалба на [фирма], представлявана от изпълнителните директори с прекратени правомощия и на [фирма] се поддържат доводи за правилност на атакуваното определение на ВКС, с искане за неговото потвърждаване. Твърди се, че в Закона за банковата несъстоятелност е уредено с императивни правни норми както представителството на банката – чл.11, ал.3, с изключване на възможността за приложение на института на процесуалната субституция, а така също и кои лица имат право да обжалват решението на съда за откриване на производство по несъстоятелност на банката. Счита се за напълно обоснован изводът на ВКС за недопустимост на подадените касационни жалби, направен при съобразяване на задължителното решение на Конституционния съд по конст.дело № 1/2016 г.
Настоящият съдебен състав на Върховния касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Частните жалби са подадени от надлежни страни, срещу подлежащо на обжалване, по реда на чл.274, ал.2, изр.2, във вр. с ал.1, т.1 ГПК, определение на ВКС, при спазване на преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК. Това обуславя тяхната процесуална допустимост. За неоснователни следва да се счетат възраженията на Българска народна банка по допустимостта на съвместната частна жалба на [фирма], подадена чрез бившите изпълнителни директори и на [фирма], действащо като процесуален субституент на банката, тъй като тези частни жалбоподатели са сред адресатите на атакувания съдебен акт и предмет на обжалване е именно отреченото от ВКС право на касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която Софийски апелативен съд е определил за начална дата на неплатежоспособността на [фирма] датата 20.06.2014 г., вместо определената от Софийски градски съд дата – 06.11.2014 г.
За да изведе извод за недопустимост на касационните жалби с вх. № 9726/15.07.2015 г., подадена от О. Н. Р., И. А. З., Г. П. Х. и А. М. П., в качеството на изпълнителни директори, представляващи [фирма]/н./ и на [фирма], легитимиращо се като процесуален субституент на същата банка и като акционер, встъпил в производството по реда на чл.11, ал.4 от Закона за банковата несъстоятелност, както и касационна жалба № 9754/15.07.2015 г., подадена от „Б. Акуизишън К. С.а.р.л.”, дружество с ограничена отговорност, със седалище Л., в качеството на акционер, встъпил в производството по реда на чл.11, ал. 4 З., тричленният съдебен състав на І т.о. на ВКС, препращайки към мотивите, относими към въззивните им жалби, е съобразил следното:
Изричната регламентация в чл.11, ал.3 от З., предвиждаща, че банката, за която се иска откриване на производство по несъстоятелност се представлява по делото от назначените от Централната банка квестори или от назначените по реда на чл.12, ал.1, т.2 временни синдици или от упълномощени от тях лица, както и приложимата разпоредба на чл.16, ал.1, предл.3 от З., съгласно която право на жалба срещу решенията по чл.13 ал.1 и по чл.14 от З. имат квесторите или временните синдици на банката и Централната банка, а право на протест има прокурорът.
Позовавйки се на обвързващата сила на мотивите към Решение № 6 от 14.06.2016 г. по конст.дело № 1/2016 г., с което К. съд е отхвърлил искането на съдебния състав за установяване на противоконституционност на разпоредбите на чл.11, ал.3 и на чл.16, ал.1, предл.3 от З. и на задължителната за съда преценка на Конституционния съд за липса на противоречие на тези разпоредби с конституционни разпоредби, тъй като не нарушават равенството на страните в процеса, нито правото им на защита, което право е обект на закрила и от разпоредбите на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, касационния състав е приложил посочените разпоредби от З.. Прието е, че чл.11, ал.3 и чл.16, ал.1, предл.3 от З. не могат да се приемат за противоречащи на Конвенцията за правата на човека и основните свободи и съответно отменени по силата на прякото отменително действие на Конвенцията по отношение на онези разпоредби от законите и подзаконовите нормативни актове, които й противоречат.
Преди произнасяне по частните жалби, настоящият съдебен състав следва да се произнесе по изричното искане на „Б. Акуизишън К. ІІ С.а.р.л.” за отправяне на преюдициално запитване до Съда на ЕС относно правото на касационна жалба на дружеството, встъпило в производството пред съда по несъстоятелността по реда на чл.11, ал.4 от З. и дали съществува задължение за косвен контрол за законосъобразност на решение № 138 от 06.11.2014 г., с което на основание чл.36, ал.2, т.2 ЗКИ, БНБ е отнела издадения на К. лиценз за извършване на банкова дейност. Формулирани са следните три преюдициални въпроса, отговорите на които дружеството – частен жалбоподател счита за необходими за правилното решаване на делото: 1. Трябва ли разпоредбата на чл.21 от Х. да се тълкува в смисъл, че не се допуска национална законова разпоредба като тази на чл.16, ал.1 З., която третира различно участниците в първоинстанционното производство, като на едни признава правото на последваща жалба, а на други не; 2. Трябва ли разпоредбата на чл.19.1, ал.2 Д., разпоредбата на чл.72 от Директива 2013/36, разпоредбата на чл.47 от Х. и общият принцип на съюзното право за ефективна съдебна защита във връзка с чл.6.3 Д. заедно или поотделно да се тълкуват в смисъл, че не допускат забрана за упражняване на косвен съдебен контрол за законосъобразност на национален акт като Решение № 138 в рамките на дело за откриване на производство по несъстоятелност на банката – адресат на въпросния акт, когато прекият съдебен контрол за законосъобразност на въпросния акт на практика е можел да бъде предизвикан единствено по инициатива на лица, които са изцяло зависими от издателя на същия акт и 3. В случай на положителен отговор по въпрос № 2, трябва ли във връзка с примата на правото на ЕС и задължението на държавите-членки по чл.4.3, ал.2 Д. цитираните във въпрос № 2 разпоредби да се тълкуват в смисъл, че националният съд, който разглежда искането за откриване на производство по несъстоятелност на банката, е длъжен да упражни косвен контрол за законосъобразност, за да се произнесе по искането и да отхвърли искането, ако в резултат на косвения контрол за законосъобразност установи, че актът, предмет на този контрол, е незаконосъобразен.
Искането за отправяне на преюдициално запитване, макар и да е обосновано от частния жалбоподател с предмета на настоящото частно производство и в този смисъл да съставлява ново искане, е идентично по съдържание с приложеното искане към частната жалба на „Б. Акуизишън К. ІІ С.а.р.л.” срещу въззивното решение в частта, с която е оставена без разглеждане въззивната жалба на това дружество, имащо за последица прекратяване на производството пред Апелативен съд – С. в тази част. По искането е налице произнасяне от съдебния състав на І т.о. на ВКС с постановеното по делото определение № 4 от 11.01.2016 г. За да остави без уважение оправените искания по чл.628 и сл. ГПК, вкл. и искането на „Б. Акуизишън К. ІІ С.а.р.л.”, за сезиране на Съда на Европейския съюз, касационният съдебен състав е развил подробни правни съображения относно предпоставките за допустимост на преюдициалното запитване и за невъзможността разпоредба на правото на ЕС, от която жалбоподателите извеждат подлежащите на защита свои права – чл.72 от Директива 2013/36/ЕС да се приложи към спора относно допустимостта на въззивните жалби.
Настоящият съдебен състав приема, че не е налице основание за отправяне на преюдициално запитване по посочените по-горе въпроси.
Съгласно чл.628 ГПК условие за отправяне на преюдициално запитване е преценката дали разпоредба от правото на Европейския съюз, или на акт на органите на Европейския съюз е от значение за правилното решаване на делото по същество и доколко е необходимо тълкуване от Съда на ЕС, за да се прецени съответствието на разпоредби на З. – чл.11, ал.3 и чл.16, ал.1, предл.3 с посочените в искането разпоредби от правото на ЕС. Само при връзка на предмета на спора с правото на ЕС би могло да се отправи преюдициално запитване, като тълкуването на правото на ЕС следва да има пряко значение за произнасянето по същество по висящ спор. В случая, предмет на образуваното пред настоящия съдебен състав на ВКС частно производство е единствено процесуалноправният въпрос относно допустимостта на касационните жалби – с вх. № 9726/15.07.2015 г., подадена от О. Н. Р., И. А. З., Г. П. Х. и А. М. П., в качеството на изпълнителни директори, представляващи [фирма]/н./ и [фирма], легитимиращо се като процесуален субституент на същата банка и като акционер, встъпил в производството по реда на чл.11, ал.4 от Закона за банковата несъстоятелност, както и касационна жалба № 9754/15.07.2015 г., подадена от „Б. А. К. ІІ С.а.р.л.”. Извън предмета на настоящото производство са поставените въпроси, свързани с възможността за инцидентен контрол за законосъобразност на решението на БНБ за отнемане на лиценза на [фирма].
Като неоснователно следва да се прецени искането за отправяне на преюдициално запитване относно тълкуването на чл.21 от Х. на основните права на Европейския съюз. При очертаване на приложното поле на Х. спрямо действията на държавите членки, в чл.51, §1 от същата е предвидено, че разпоредбите на Х. се отнасят за държавите членки единствено когато те прилагат правото на ЕС. Посочената разпоредба от Х., според която е забранена всяка форма на дискриминация, основана на пол, раса, цвят на кожата, етнически или социален произход, генетични характеристики, език, религия или убеждения, политически или други мнения, принадлежност към национално малцинство, имотно състояние, рождение, увреждане, възраст или сексуална ориентация, макар и ползваща се с регламентиран в чл.6, §1 от Договора за Европейския съюз правнообвързващ характер, сама по себе си не би могла да обоснове основателност на искането, обективирано в молба вх. № 7891/05.08.2016 г. на „Б. А. К. ІІ С.а.р.л.”. Този молител не се позовава на конкретна привръзка с правото на ЕС. Независимо от това, предвид доводите в частната жалба, свързани с прилагане на правото на ЕС, настоящият състав възприема изцяло становището на съдебния състав на І т.о., изразено в постановеното по делото определение № 4 от 11.01.2016 г., при произнасяне по искането за отправяне на преюдициално запитване. В този съдебен акт касационният съдебен състав на І т.о е подложил на задълбочена преценка предметния обхват на Директива 2013/36/ЕС на Европейския парламент и на Съвета и на Регламент (EC) № 575/2013. Изразеното становище в посоченото определение, към което се препраща в атакувания съдебен акт, е правилно, предвид обстоятелството, че Директива 2013/36/ЕС, заедно с Регламент (EC) № 575/2013, макар и да образуват правната рамка, уреждаща банковите дейности и пруденциалните правила за надзор върху кредитните институции и инвестиционните посредници и да имат за цел осигуряване платежоспособността на тези институции, не съдържат регламентация на правата и на задълженията, възложени на административните и съдебни органи на съответната държава – членка във връзка с мерките по оздравяването и ликвидацията на кредитните институции. Последните правила се съдържат именно в Директива 2001/24/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 4 април 2001 г. относно оздравяването и ликвидацията на кредитни институции, като в нея изрично е обосновано, че по отношение на мерките, засягащи правата на управителите, или на съдружниците или акционерите на кредитните институции, се прилагат правилата на вътрешното право. В Директива 2013/36/ЕС и Регламент (EC) № 575/2013 не се съдържат правила, релевантни към правото на акционерите за осъществяване на пруденциален надзор в производството по несъстоятелност на кредитна институция. Позоваването в частните жалби на чл.72 от Директивата, е ирелевантно при произнасяне по въпроса, свързан с активната процесуална легитимация на частните жалбоподатели, доколкото установеното в тази разпоредба задължение за държавите членки да гарантират обжалваемост на мерките, попадащи в обхвата на Директивата, касае оспорването на законосъобразността на акта на БНБ за отнемане лиценза на [фирма], регламентирано в чл.151, ал.3 от Закона за кредитните институции, при приложимост на процесуалния ред по АПК. Както бе посочено и по-горе, тези въпроси са извън предмета на настоящото производство и съответно не би могло са се счете, че посоченият чл.72 от Директива 2013/36/ЕС, е относим към искането за отправяне на преюдициално запитване по посочения по-горе въпрос.
Предвид изложеното, искането за отправяне на преюдициално запитване до Съда на ЕС следва да се остави без уважение.
Настоящият съдебен състав на ВКС, ІІ т.о. преценява обжалваното определение като валидно, процесуално допустимо и правилно.
Изводите на съдебния състав на ВКС, І т.о. за недопустимост на депозираните касационни жалби, основани на чл.11, ал.3 и на чл.16, ал.1, предл.3 от З. са напълно законосъобразни. Касае за се императивни процесуалноправни разпоредби, приети в съответствие с принципа за процесуална автономия. При постановяване на определението е съобразено изцяло Решение № 6 от 14.06.2016 г. по конст.дело № 1/2016 г., с което К. съд на Република България е отхвърлил искането, отправено по реда на чл.150, ал.2 от Конституцията, за установяване противоконституционност на приложимите разпоредби на З.. Зачетена е задължителната сила на конституционното решение, съгласно чл.14, ал.6 от Закона за конституционния съд, както и обвързващата сила на мотивите при осъществения от Конституционния съд конкретен нормен контрол. Според Конституционния съд, оспорените разпоредби на чл.11, ал.3 и на чл.16, ал.1, предл.3 от З. не нарушават равенството на страните в процеса, нито правото им на защита, а предвиденото представителство на банка пред съда по несъстоятелността, за която е поискано откриване на производство по несъстоятелност, е съобразено с предвидените в Закона за кредитните институции засилен контрол и спешни мерки при съмнение за нарушение на правилата, регулиращи дейността на банките, от страна на ръководните им органи.
За неоснователни следва да се счетат оплакванията на частните жалбоподатели, че съобразявайки Решение № 6/14.06.2016 г. на Конституционния съд, съдебният състав на І т.о на ВКС не е приложил правото на ЕС и не е тълкувал разпоредбата на чл.16, ал.1, предл.3 от З. в контекста на принципа за недискриминация по чл.21 от Х.. Този принцип, съответстващ на чл.14 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, се прилага само по отношение на права, предвидени в Конвенцията. От друга страна, защитаваните от Конвенцията основни права съвпадат с защитаваните от Конституцията права, което правилно е преценено при постановяване на атакуваното определение. Именно затова, независимо от отклоняване на искането за установяване несъответствие на чл.11, ал.3 и чл.16, ал.1, изр.3 от З. с чл.6 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи /Определение от 04.02.2016 г./, видно от мотивите на решението е, че К. съд неизбежно е съобразил тълкуването, дадено в практиката от Европейския съд по правата на човека относно правото на достъп до съд и съответно, дали със стесняване на процесуалноправните възможности на определени участници в производството по несъстоятелност по реда на З., се засягат техни права и законни интереси, което е видно и от мотивите към решението.
Доводите на частните жалбоподатели във връзка с изразените особени мнения към Решение № 6/2016 г. на Конституционния съд, са ирелевантни, предвид задължителната сила на приетото от мнозинството от съдиите решение/ чл.14, ал.6 З./.
В настоящото производство не следва да се обсъждат доводите на частните жалбоподатели във връзка с влязлото в сила решение за отнемане лиценза на банката за извършване на банкова дейност, като основание за откриване на производство по несъстоятелност на К., с твърдения за неоправдана и прекомерна държавна намеса, засягаща правото на собственост на акционерите, както и доводите за значението на началната дата за определяне на обхвата и кредиторите на масата на несъстоятелността. Тези доводи биха могли да бъдат предмет на обсъждане само при евентуална допустимост на касационното обжалване, каквато в случая не е налице. По същите съображения, неотносими са и възраженията във връзка с приключилите пред Върховния административен съд административни производства по чл.151, ал.3 от Закона за кредитните институции.
Независимо от горното, в случая следва да се вземе предвид, че в влязъл в сила съдебен акт / определение № 172 от 06.07.2016 г. на ВКС, І т.о./ е отречено правото на въззивно обжалване на всички частни жалбоподатели. Това е достатъчно за преценка на касационните им жалби като недопустими, предвид поредността при осъществяване на инстанционен контрол и при упражняване на съответни процесуални права.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА определение № 172 от 06.07.2016 г. по т.д. № 3343/2015 г. на ВКС, Търговска колегия, състав на І т.о. в частта, с която са оставени без разглеждане подадените касационни жалби срещу решение № 1443 от 03.07.2015 г. по т.д.н. № 2216/2015 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, VІ-4 състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: