2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 583
гр. София, 07.05. 2013 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети април през две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 53 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Т. Б. М. срещу решение от 14.08.2012 г., постановено по въззивно гр. дело № 15205/2011 г. на Софийския градски съд (СГС). С него, като е потвърдено решение от 04.08.2011 г. по гр. дело № 8881/2011 г. на Софийския районен съд (СРС), са отхвърлени, предявените от жалбоподателя срещу [фирма], искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ – за отмяна на дисциплинарното уволнение на жалбоподателя, извършено със заповед, връчена на 03.02.2011 г.; за възстановяването му на заеманата до уволнението длъжност „управител супермаркет” и за заплащане на обезщетение в размер 5 170.92 лв. за времето, през което той е останал без работа в резултат на уволнението за периода 03.02.2011 г. – 03.08.2011 г.; в тежест на жалбоподателя са вълзожени разноските по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение.
Ответното [фирма] в отговора на касационната жалба излага становище и съображения за неоснователност на жалбата; претендира присъждане на разноските и на юрисконсултско възнаграждение за касационното производство по делото.
В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК (инкорпорирано в касационната жалба) на жалбоподателя, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните три материалноправни въпроса по приложението на чл. 195, ал. 1 и чл. 193, ал. 1 от КТ, а именно: 1) при дисциплинарна отговорност за липси, реализирана спрямо служител, изпълняващ отчетническа дейност, за допуснато от него нарушение по чл. 187, т. 9 от КТ, представлява ли нарушение на разпоредбата на чл. 195, ал. 1 от КТ непосочването от страна на работодателя – изрично в текста на заповедта за дисциплинарно уволнение – на всички конкретни признаци, индивидуализиращи нарушението, съответно – индивидуализиращи щетата (увреденото имущество) от обективна страна, като например – точен паричен размер на установената липса, точно описание на липсващите материални ценности – по артикули, брой, общо количество и единична стойност, както и в случай, че с изричен текст в заповедта за уволнение работодателят препраща към друг документ, съдържащ информация за конкретните признаци на щетата, то необходимо ли е този друг документ да е описан в текста на „дисциплинарната заповед” с всичките си индивидуализиращи данни – номер, дата на издаване и издаващ орган (лица); 2) когато в заповедта за дисциплинарно уволнение, издадена на основание чл. 187, т. 9 от КТ – за увреждане имуществото на работодателя, работодателят не е посочил конкретни данни за увреденото имущество – неговия вид, количество или размер на щетата, не е извършил препращане към друг документ, който ги описва, или документът, към който препраща не е приложен като неразделна част към заповедта за уволнение, възможно ли е индивидуализиране на увреденото имущество и размера на щетата да се извърши с процесуални средства (свидетели, писмени доказателства) в рамките на съдебното производство с предмет оспорване на дисциплинарното уволнение; и 3) в поканата за обяснения, когато същата е отправена до служителя от работодателя, с намерение на последния да потърси дисциплинарна отговорност от служителя за допуснато нарушение, работодателят длъжен ли е да оформи текста на поканата по начин, който недвусмислено да сочи на служителя, че поканата за обяснение е отправена към него в рамките на започнала дисциплинарна процедура, а не с оглед изясняване на определени конкретни обстоятелства; и необходимо ли е текстът на поканата да съдържа изрично позоваване на чл. 193, ал. 1 от КТ.
По отношение на първите два правни въпроса, жалбоподателят навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, като поддържа, че по тях е налице противоречива съдебна практика, и в тази връзка сочи и представя (в преписи) – от една страна – решение № 204/17.04.2003 г. по гр. дело № 2941/2001 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС и решение № 1112/19.10.1999 г. по гр. дело № 759/1998 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, а от друга страна – решение № 379/24.06.2010 г. по гр. дело № 410/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, на което се е позовал въззивния съд в обжалваното решение. По отношение на третия правен въпрос, жалбоподателят навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд е разрешил същия в противоречие с решение № 419/17.08.2010 г. по гр. дело № 575/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС.
Въззивният съд е намерил за неоснователен довода на жалбоподателя-ищец, че в заповедта за дисциплинарното му уволнение липсват изискуемите от закона реквизити, като конкретното нарушение не е описано подробно и ясно, а от друга страна липсва препращане към извършената на 10.01.2011 г. ревизия, респ. – към констатациите в изготвения по нея протокол от същата дата. В тази връзка СГС, като се е позовал на посоченото от касатора, решение № 379/24.06.2010 г. по гр. дело № 410/2009 г. на ІV-то гр. отд., е изложил съображения, че задължението по чл. 195, ал. 1 от КТ за мотивиране на заповедта за дисциплинарно уволнение е въведено с оглед изискването на чл. 189, ал. 2 от КТ за еднократност на наказанието, с оглед съобразяване сроковете по чл. 194 от КТ и възможността на наказания работник за защита в хода на съдебното производство по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ. Въззивният съд е приел, че в случая заповедта за дисциплинарно уволнение е мотивирана съобразно изискванията на закона, като изложените в нея факти и обстоятелства в достатъчна степен конкретизират извършеното от ищеца нарушение – допуснати липси на стокови ценности в управлявания от него търговски обект, установени при извършената на 10.01.2011 г. ревизия. Приел е и че констатациите и резултатите от ревизията са обективирани в изготвения за целта протокол, поради което, макар и да няма изрично препращане към същия, безспорно позовавайки се на резултатите от ревизията, работодателят е препратил именно към протокола за нея, който е станал достояние на ищеца преди налагане на наказанието, видно от дадените от него писмени обяснения на 24.01.2011 г. и от показанията на свидетеля Н.. С оглед на това, въззивният съд е приел, че ищецът е бил запознат в достатъчна степен, както с нарушението, така и с вида и размера на вредите, причинени на работодателя, което от своя страна удовлетворява напълно изискванията за мотивиране на заповедта.
Излагайки горните мотиви към обжалваното решение, въззивният съд е разрешил първия изведен от касатора-ищец материалноправен въпрос в пълно съответствие с формираната по реда на чл. 290 от ГПК, константна практика на ВКС, намерила израз не само в посоченото от въззивния съд и от касатора, решение № 379/24.06.2010 г. по гр. дело № 410/2009 г. на ІV-то гр. отд., а и в множество други – решение № 722/2011 г. по гр. дело № 518/2009 г. на ІV-то гр. отд., решение № 642/2010 г. по гр. дело № 1208/2009 г. на ІV-то гр. отд., решение № 676/2010 г. по гр. дело № 999/2009 г. на ІV-то гр. отд., решение № 857/2011 г. по гр. дело № 1068/2009 г. на ІV-то гр. отд. и пр., които също са постановени по реда на чл. 290 от ГПК. Посочените и представени (в преписи) от касатора, решение № 204/17.04.2003 г. по гр. дело № 2941/2001 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС и решение № 1112/19.10.1999 г. по гр. дело № 759/1998 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, които са постановени по реда на отменения ГПК от 1952 г., не влизат в противоречие с посочената практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК по първия посочен от касатора правен въпрос. Дори и да беше налице такова противоречие обаче, и в този случай не би било налице наведеното от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Това е така, защото съдебната практика по този въпрос е уеднаквена с посочените по-горе решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 от ГПК, и обжалваното въззивно решение е съобразено с тях (в този смисъл е и т. 3 и мотивите към нея (абзац втори) от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Вторият формулиран от касатора материалноправен въпрос не е обуславящ изводите на въззивния съд в обжалваното решение и не е от значение за изхода на правния спор по делото. Въззивният съд не е обсъждал доказателствата по делото, във връзка с „…индивидуализиране на увреденото имущество и размера на щетата…”, т.е. във връзка с индивидуализация на белезите от обективна страна на дисциплинарното нарушение за първи път едва в рамките на съдебното производство, от каквато постановка изхожда този правен въпрос; а – както беше посочено – е приел, че заповедта за дисциплинарно уволнение е мотивирана съобразно изискванията на закона, като изложените в нея факти и обстоятелства в достатъчна степен конкретизират извършеното от ищеца нарушение – допуснати липси на стокови ценности в управлявания от него търговски обект, установени при извършената ревизия и обективирани в изготвения протокол, както и че макар и да няма изрично препращане към същия, безспорно позовавайки се на резултатите от ревизията, работодателят е препратил именно към протокола за нея, който е станал достояние на ищеца още преди налагане на наказанието. Както беше посочено, тези мотиви на въззивния съд са свързани с първия изведен от касатора правен въпрос, но не и с втория такъв, който е ирелевантен за изхода на спора по делото, поради което и не съставлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение (в този смисъл е и т. 1 и мотивите към нея от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Третият формулиран от касатора материалноправен въпрос също изобщо не е обсъждан от въззивния съд и не е обуславящ изводите му в обжалваното решение, респ. – не е и от значение за изхода на правния спор по делото. Фактически невярно е поддържаното от касатора-ищец във връзка с този правен въпрос, а именно, – че въззивният съд не е обсъдил твърдението (доводът) му във въззивната жалба, че той (ищецът-касатор) не е бил наясно, че обяснения от него се искат в рамките на започнало дисциплинарно производство спрямо него, а – само с оглед разследване и изясняване на въпроса за установените липси в обекта. Такъв довод (твърдение), във връзка с приложението на чл. 193, ал. 1 от КТ, въззивната жалба не съдържа, респ. – въззивният съд не е бил сезиран с обсъждането на третия изведен от касатора материалноправен въпрос (аргум. от чл. 269, изр. 2 от ГПК). По тези съображения, и третият правен въпрос не съставлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение.
Отделно от горното, практиката на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, е трайно установена и по този правен въпрос по приложението на чл. 193, ал. 1 от КТ, като е намерила израз в решение № 737/13.10.2009 г. по гр. дело № 3119/2008 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 542/23.08.2010 г. по гр. дело № 1767/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 171/23.02.2010 г. по гр. дело № 68/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 629/01.11.2010 г. по гр. дело № 279/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 688/23.11.2010 г. по гр. дело № 114/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. В последните две от тях е прието следното: В КТ не е уредено производство за налагане на дисциплинарни наказания като динамичен фактически състав. Дисциплинарно производство е уредено в ЗАдв, ЗННД, ЗЧСИ и др. За да бъде упражнено надлежно потестативното право на работодателя да прекрати трудовото правоотношение с едностранно изявление без предизвестие или да наложи друго дисциплинарно наказание, не е необходимо работодателят да бъде “сезиран” с нарочен акт (жалба, оплакване, сигнал или друг документ), той не е длъжен да уведоми работника за “висящото производство” и да му връчи копие от акта, с който е “сезиран” нито да му съобщи какво дисциплинарно наказание може да му бъде наложено. Когато на работодателя станат известни обстоятелства за нарушаване на трудовата дисциплина, той е длъжен да изиска устни или писмени обяснения от работника по тези обстоятелства и едва след това да му връчи заповед за налагане на дисциплинарното наказание. Събирането и преценката на доказателствата също не е подчинено на правила за публичност, непосредственост и състезателност. В посоченото и представено (в препис) от касатора, решение № 419/17.08.2010 г. по гр. дело № 575/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, което също е постановено по реда на чл. 290 от ГПК, действиетолно е възприто друго, противоречиво на горното, разрешение на третия правен въпрос, свързан с проложението на чл. 193, ал. 1 от КТ. Това разрешение, обаче е дадено при преценка правилността на обжалваното по това дело на ВКС въззивно решение, а не в отговор на поставения пред състава на ВКС материалноправен въпрос, по който е било допуснато касационното обжалване по това дело, и който е свързан с приложението на чл. 195, ал. 1 от КТ, а не с приложението на чл. 193, ал. 1 от КТ. Поради това в случая не е налице и противоречива практика на ВКС по смисъла на чл. 292 от ГПК (в този смисъл е и т. 1 и мотивите към нея от ТР № 2/28.09.2011 г. на ОСГТК на ВКС).
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не сладва да се допуска, тъй като не са налице, наведените от касатора, общи и допълнителни основания за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Предвид крайния изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 от ГПК жалбоподателят-ищец дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответното дружество, претендираното от последното юрисконсултско възнаграждение за защита пред касационната съдебна инстанция по делото, в размер 460 лв., определен съгласно чл. 7, ал. 1, т. 1 от Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС за М.. Не се установява ответното дружество да е направило разноски за касационното производство, каквито също претендира.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решението от 14.08.2012 г., постановено по въззивно гр. дело № 15205/2011 г. на Софийския градски съд;
ОСЪЖДА Т. Б. М. да заплати на [фирма] сумата 460 лв. (четиристотин и шестдесет лева) – юрисконсултско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.