ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 583
София, 22.06. 2009г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на деветнадесети юни две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: БОЙКА ТАШЕВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.Ташева гр. дело № 5310 по описа за 2008г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на А. М. Г. от гр. Б. срещу въззивното решение на Бургаския окръжен съд от 02.VІ.2008г. по в.гр.д. № 1017/1998г.
Ответникът по касационната жалба М. Г. Д. от гр. Б. не е заявил становище пред настоящата инстанция.
Касационната жалба е подадена в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и е процесуално допустима.
По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение Бургаският окръжен съд по въззивна жалба само на ищеца е оставил в сила решението на ПоморийскияРС от 08. Х.1998г. по гр.д. № 158/1996г., с което е признато за установено по отношение на М. Г. Д. , че М. Л. Г. /заместен в процеса след смъртта му от наследника си – касатора/ е собственик на дворно място от 520 кв.м, находящо се в с. М., област Б. , съставляващо п-л VІІІ-265 кв.12, отхвърлил е иска до предявения размер 652 кв.м, както и иска за осъждане на ответника да прекрати всякакви действия, накърняващи правото на собственост на ищеца върху дворно място от 652 кв.м, част от бивш имот пл. № 21 в бивш кв.24 – извършване на строителство на разстояние 1м от регулационната линия между собствения на ищеца и собствения на ответника имоти, признато е за установено по насрещния ревандикационен иск, че М. Д. е собственик на 140 кв.м, представляващи част от дворно място от 545 кв.м, съставляващи УПИ * кв.12 по плана на с. М., и М. Л. Г. е осъден да му предаде владението върху това дворно място съобразно скицата по заключението на в.л. Ст. Ж. , неразделна част от решението.
За да постанови решението в отхвърлителните части по първоначалния иск и по насрещния иск, въззивният съд е приел, че с влязло в сила решение по гр.д. № 155/2002г. на П. РС е прието за установено по отношение на М. Д. и съпругата му Б. Д. , че А. Г. и майка му М. Г. като правоприемници на М. Г. са собственици на дворно място с площ 520 кв.м, представлвяващо п-л ХІІ кв.12 по плана на с. М., като за разликата до претендираните 590 кв.м искът е бил отхвърлен. Страните по настоящото дело са обвързани от силата на пресъдено нещо по посоченото дело и пререшаването на въпроса относно собствеността на ищците по настоящото дело е недопустимо. Взето е предвид в тази връзка и че влезлите в сила в хода на настоящия процес решения по адм.д. № 527/2002г. и № 1039/2003г. по описа на БОС, касаещи регулационния план на имотите и заповедта за разделянето на първоначалния имот на три парцела, са били представени пред ВКС при разглеждането на делото по жалба срещу решението по гр.д. № 155/2002г., поради което не са нови доказателства, променящи фактическата обстановка. При наличието на влязло в сила решение, установяващо, че парцелът на ищците е 520 кв.м, неоснователна се явява негаторната им претенция за прекратяване на действията по извършване на строителство на разстояние 1м от регулационната линия между двата парцела, тъй като границата между тях не съвпада с фактически владяните от ищеца 620 кв.м, при което осъществяваното от ответника строителство е в законоустановените отстояния и не пречи на правото на собственост на ищците. С оглед владяното от ищците в повече от действитерлно притежаваното от тях основателна е и ревандикационната претенция по насрещния иск.
В изложението на касатора по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК относно допускането на касационно обжалване се сочи, че съдът се е произнесъл по съществен материалноправен и процесуалноправен въпрос, без такива да са формулирани, в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в посочени и представени три броя решения на състави на ВС и ВКС, и решаван противоречиво от съдилищата.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължително, а факултативно. То е допустимо само при наличие на предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки, а именно, произнасяне от въззивния съд по съществен процесуалноправен и/или материалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван е противоречиво от съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона или за развитие на правото.
В разглеждания случай тези предпоставки не са налице. На първо място, касаторът не е посочил нито същественият материалноправен, нито същественият процесуалноправен въпроси, по които се е произнесъл въззивният съд. Тъй като посочването на такъв въпрос е основната предпоставка, предвидена в чл.280 ал.1 от ГПК, липсата му прави невъзможна преценката на касационния съд за наличието и на останалите критерии за селекция на касационните жалби по чл.280 ал.1 т.1 – 3 от ГПК. От друга страна, с атакуваното решение съдът не се е произнесъл по въпросите, разрешени от ВС, ІV ГО, по посоченото гр.д. № 2423/1993г. /”предметът на иска се определя по действащия, а не по отменения план на населеното място, тъй като дворищната регулация преобразува собствеността върху кадастралната основа в такава върху отредения за нея парцел. Грешката при заснемането на имота, за който е отреден, би имала значение само ако след констатирането й по реда на чл.32 ал.1 т.2 от ЗТСУ би била основание за промяна на регулацията”/, и на ВКС, петчленен състав, по посоченото гр.д. № 661/1996г. /”когато при иск за собственост ищецът е посочил точните граници на имота, не е налице присъждане на нещо над поисканото от него, ако точният размер на площта не съответства напълно на посоченото в исковата молба, защото описаните граници достатъчно идентифицират имота/. Въззивното решение не противоречи и на разрешението, дадено от ВС, ІV ГО, в решението му по гр.д. № 1038/1992г., според което “фактът на извършване на незаконно строителство на регулационната линия представлява нарушаване на правото на собственост на съседа, което може и следва да бъде защитено с иск по чл.109 от ЗС, без да се доказва с какво и как това строителство ограничава правото на собственост”. Ето защо посочените решения не обуславят наличието на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.2 от ГПК.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Бургаския окръжен съд, Гражданска колегия, от 02.VІ.2008г. по гр.д. № 1017/1998г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: