О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 584
гр. София, 30.06.2016 г..
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети май две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 1859/2016 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. П. Б., чрез пълномощника му адв. М. П., против решение № 37/12.01.2016 г., постановено по гр.д. № 3183/2015 г. по описа на Варненски окръжен съд в частта, с която е потвърдено решение № 3817/06.10.2015 г., постановено по гр.д. № 4032/2015 г. по описа на Варненски районен съд , с което М. П. Б. е осъден да заплати на С. И. Н. сумата от 6840, 06 лв., представляваща неустойка за забава на основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД, уговорена в договора за заем от 29.12.2009 г.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението в обжалваната част поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Касаторът излага съображения за нищожност на уговорената неустоечна клауза и иска отмяна на решението в обжалваната част.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК сочи, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по материалноправния въпрос относно действителността на клаузата за неустойка,който е разрешен в противоречие с Тълкувателно решение № 1/2010 по тълк.д. 1/2009 г. на ВКС, решение № 208/04.08.2014г. по т.д. № 637/2012 г. на ВКС, решение № 142/12.03.2012 г. по т.д. № 336/2010 г. на ВКС, решение № 530/14.10.2008 г. по т.д. № 242/2008г. на ВКС, решение № 16/16.06.2009 г. по т.д. 430/2008 г. на ВКС, решение № 247/11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010г. на ВКС. Сочи, че са разрешени материалноправни въпроси, които са решавани противоречиво от съдилищата, като се позовава на решение от 21.11.2012 г. по гр.д. № 627/2012 г. на ОС-Варна, решение № 116/05.12.2011 г. по гр.д. № 345/2010 г. на РС- Първомай.
В срока по чл. 287, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от адв. З. Й., в качеството му на процесуален представител на С. И. Н., в който се излагат съображения за недопустимост и неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК.
Въззивният съд се е произнесъл по предявени от С. И. Н. срещу М. П. Б. обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 92, ал. 1 ЗЗД. Установил е от фактическа страна, че на 29.12.2009 г. между страните е сключен писмен договор за заем, по силата на който заемодателят Н. е предоставил на заемателя Б. сумата от 2 300 лв., като заемателят се е задължил да я върне в срок до 29.05.2010 г. Констатирал е, че по делото не са представени доказателства, удостоверяващи изпълнението на задължението за връщане на сумата, като доказателствената тежест за тези обстоятелства носи ответникът – заемател и е потвърдил уважаването на предявеният иск с правно основание чл. 240 ЗЗД.
За да се произнесе по иска с правно основание чл. 92, ал.1 ЗЗД е взел предвид, че в договора за заем от 29.12.2009 г. е уговорена неустоечна клауза, според която върху отпусната сума се дължи месечна лихва в размер на 10% в случай, че не бъде върната до 29.06.2010 г., като неустойката се дължи до окончателното изплащане на сумата.Взел е предвид, че се касае за предварително уговорен размер на обезщетение за забавено изпълнение на задължението за връщане на парична сума. По възражението за нищожност на неустоечната клауза, се е позовал на дадените задължителни указания за тълкуване на закона в ТР № 1/15.06.2010г. на ОСТК на ВКС и е приел , че начинът по който е уговорена тази клауза в договора не излиза извън посочените цели. Съобразил е , че доколкото уговорената неустойка е мораторна,то е оправдано периодът на забава да рефлектира върху размера й, а нарастването на претендираната сума винаги може да бъде прекратено от длъжника изпълнявайки задължението си. Съдът е приел, че сами по себе си размерът на неустойката и липсата на уговорен краен срок за дължимостта й, не водят до нейната нищожност. Достигнал е до този извод, като е съобразил уговореното в договора за началния момент от който се дължи неустойка, а именно месец след падежа на задължението за връщане на заетата сума,както и, че размерът на неустойката не излиза извън обезщетителната и санкционната й функция, поради което уговорката не е нищожна.Посочил е изрично, че в срока по чл. 131 ГПК не е релевирано възражение от заемателя за прекомерност на неустойката на основание чл. 92, ал. 2 ЗЗД,поради което въззивния съд не дължи такова произнасяне,независимо,че първоинстнционният съд се е произнесъл и е намалил размера й. От друга страна решението не е обжалвано в отхвърлителната част и е влязло в сила,а в рамките на преклузивния срок не е направено и възражение за погасяване по давност.
Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материално-правен или процесуално-правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. В приложеното изложение не е формулиран конкретен въпрос, а е акцентирано върху преценката на въззивния съд по отношение на валидността на неустоечната уговорка. Трайната и последователна практика на ВКС, обективрана включително и в приложените от касатора съдебни актове /пр. решение № 16/16.06.06.2009 г. по т.д. № 430/2008 г. по описа на ВКС, II т.о./ е, че въпросът дали неустоечното съглашение излиза извън пределите на нравствено допустимото поради липса на горна граница или на краен момент на начисляване не може да има еднозначен отговор, а следва да се преценява във връзка с всеки конкретен случай, като се съобрази налице ли е огромен номинален размер на неустойката, превишава ли тя многократно действителните вреди на кредитора или нарастването й е неудържимо. За да достигне до крайното си разрешение въззивният съд подробно и обосновано е изследвал обстоятелствата по делото, поради което, така общо зададен въпросът не представлява конкретен матаериално-правен въпрос, обусловил решаващите изводи на въззивния съд, а подлага на оспорване правилността на въззивния съдебен акт. Въпросът не отговаря на изискванията за общо основание, доколкото не е конкретен, а настоящата касационна инстанция не може да извлича въпроси от изложението на жалбоподателя, тъй като може да подмени волята му, а и във връзка с въведения принцип на диспозитивното начало. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване – а именно разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.
Само за пълнота на мотивите следва да се посочи, че изложението не съдържа обосноваване и на специалните предпоставки. Поставеното решение не противоречи на практиката на ВКС, приложените съдебни решения не обосновават наличие на противоречива практика, още повече, че не са представени и доказателства за влизането им в сила, а бланкетното посочване на основанието по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК не обоснова тезата на касатора, че общо формулираният въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, което основание се изключва и поради обстоятелството, че е налице трайна и непротиворечива практика на ВКС.
С оглед изхода от спора касаторът следва да заплати действително направените и доказани от ответника по касация разноски за настоящата инстанция в размер на 800 лв. /осемстотин лева /.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 37 / 12.01.2016 г., постановено от Варненски окръжен съд по гр. д. № 3183/2015 г.
ОСЪЖДА М. П. Б., ЕГН [ЕГН] да заплати на С. И. Н. , ЕГН [ЕГН] разноски за настоящата инстанция в размер на 800 лв./осемстотин лева/.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: