О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 585
София, 30.06.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шести юни две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 2280/2016 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби, подадени от Прокуратурата на Република България ,чрез прокурор от Апелативна прокуратура – София и от М. П. Л.,чрез адв.Кр.Л., против решение № 119/ 15.01.2016 год., постановено от Софийски апелативен съд по гр. д. № 4427/2015 год.,с което е отменено решение от 01.07.2015 год.по гр.д. № 16023/2014 год.на Софийски градски съд ,в частта ,в която е отхвърлен предявения от М. П. Л. против Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата от 14 600 лв.до 30 000 лв. и Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на основание чл.2 ,ал.1, т.3 ЗОДОВ на М. П. Л. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 15 400 лв. , ведно със законната лихва върху тази сума от 01.04.2014 г. до окончателното изплащане.Потвърдено е решението в частта,в която, иска с правно основание чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 300 000 лв.за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди.
Ищецът М. П. Л. обжалва въззивното решение в частта, с която не е уважена претенцията му, а ответникът по исковата молба Прокуратура на Република България в частта, с която е осъден да заплати обезщетение на ищеца.
В касационната жалба на Прокуратурата на Република България се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение – основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК. Поддържа се, че съдът не е анализирал правилно събраните по делото доказателства имащи съществено значение за определяне размера на обезщетението и неправилно е приложил нормата на чл.52 ЗЗД , следствие на което е достигнал до грешни крайни изводи.
Като основание за допустимост на касационното обжалване се сочи чл.280, ал.1, т.1 ГПК по процесуално-правния въпрос за определяне на неимуществените вреди,след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливост визиран в чл.52 ЗЗД,който е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС, изразена в т.ІІ на ППВС № 4/1968 г., в т.3 и т.11 на ТР № 3/2005 г. по т.д.№ 3/2004г. на ОСГК на ВКС и в т.19 на ТР № 1/2001г. на ОСГК на ВКС.Сочи се и чл.280,ал.1,т.2 ГПК по материално-правния въпрос относно приложението на чл.52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл.4 ЗОДОВ.Позовава се на три решения на ВКС,ІV г.о.
В касационната жалба на М. П. Л. се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК.Поддържа се,че съдът не е обсъдил при определяне на обезщетението за неимуществени вреди изключително високата тежест на повдигнатите обвинения,характеризиращи се с особена жестокост и интензитета на претърпените от незаконните действия страдания,поради което присъденото обезщетение за неимуществени вреди е силно занижено и несъответно на реално претърпените вреди.
Като основание за допустимост на касационното обжалване се сочи ,че съдът се е произнесъл по материалноправен въпрос от значение за изхода на делото в противоречие с практиката на ВКС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК относно приложението на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетението за неимуществени вреди,позовавайки се на абзац от т.ІІ на ППВС № 4/1968 г. Сочи се бланкетно и чл.280,ал.1,т.3 ГПК по следните въпроси : 1.Налице ли е причинно следствена връзка между задържането под стража на М. Л. и незаконните му обвинения по чл.321 и чл.142 НК,по които по-късно същият е бил оправдан; 2.В случай,че при първоначалното задържане под стража на лицето са му били повдигнати само онези обвинения по които по-късно е бил оправдан,а обвинението по което е бил признат за виновен му е предявено едва шест месеца след задържането под стража,то това обстоятелство обуславя ли законност на задържането под стража за целия период на задържането;3.Законно или незаконно е задържането под стража на едно лице,когато при първоначалното определяне на най-тежката МНО на същото са били повдигнати само онези обвинения по които по-късно е бил оправдан;4.Следва ли т.11 от ТР № 3/2004 год.да се приложи и при преценка на законността на мярката за неотклонение”задържане под стража”,така както същата се прилага и по отношение на присъдата;5.При повдигане на последващо законно обвинение на вече задържано под стража незаконно обвинено лице последващото обвинение прави ли целия период на задържането му законен.Следва ли в този случай ответникът да отговаря за вредите,които са пряка и непосредствена последица от целия период на задържането.
Върховният касационен съд,състав на четвърто гражданско отделение намира,че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение ,поради отсъствието на сочените предпоставки по чл.280 ал.1,т.1, т.2 и т.3 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивната инстанция след съвкупна преценка на доказателствата по делото е приела,че са налице предпоставките на чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на прокуратурата.Позовавайки се на т.13 от ТР № 3/2004 год.е приел,че в обема на отговорността следва да бъдат включени не само претърпените болки и страдания от повдигане на незаконно обвинение,но и от неправомерното задържане под стража.Взел е предвид,че ищецът е бил привлечен като обвиняем и е предаден на съд за извършването на четири тежки умишлени престъпления,като в досъдебната фаза му е била определена най-тежката мярка за процесуална принуда”задържане под стража”,както и,че е бил оправдан по обвиненията по чл.321 НК и чл.142,ал.3 и ал.4 НК,но осъден по четвъртото обвинение за извършено престъпление по чл.339,ал.1 НК на лишаване от свобода,изпълнението на което е било отложено за срок от четири години.Приел е,че съдът не може инцидентно в настоящето производство,поради липса на правомощие, да преценява дали най-тежката мярка за неотклонение би била наложена,ако на ищеца е било повдигнато само обвинение по чл.339,ал.1 НК.За да определи справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди е взел предвид естеството и тежестта на повдигнатите обвинения;взетата мярка за неотклонение и техния период – около една година;периода,в който е започнало и приключило наказателното производство с влязъл в сила акт на съда ,а именно 4 години и половина; негатива който е търпял в този период като подсъдим;публичното разгласяване на обвинението и обстоятелствата с конкретното лице;отдръпването и отбягването на голяма част от близки и познати след силния отзвук в обществото за задържането на престъпна група,занимаваща се с отвличане ,чийто член бил и ищеца;негативната „популярност”,с която се сдобил,поради обвиненията му;влошаване на емоционалното и психическото му състояние;тревогите му за близки,деца и членове на семейството му;чувство за безпомощност и изолираност при разрешаването на затрудненията на семейството от материално естество и отглеждането на децата.Отчел е и обстоятелството,че не са налице увреждания,имащи трайни последици за психичното и физическото му състояние.
Релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 ГПК не е налице.Посочената съдебна практика е от категорията на задължителна практика на ВКС,но касаторите е следвало да конкретизират в какво се състои противоречието между обжалваното решение и цитираната съдебна практика. Формалното изброяване на критериите при прилагането на чл. 52 ЗЗД, в цитираната задължителна практика , без да се посочи кой от тези критерии е нарушен с обжалваното решение, изключва приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.За пълнота на изложението следва да се посочи,че поставеният правен въпрос,макар и формулиран общо не е разрешен в противоречие с константната практиката на ВКС,възприета в т.ІІ на ППВС № 4/1968 год.,съгласно която въпрос на фактическа преценка, с оглед конкретните факти и обстоятелства, както и личността на увредения, е определянето на конкретния паричен еквивалент на обезщетението. Освен въздействието на незаконния акт на правозащитния орган върху здравето на ищеца, значение имат и субективните му негативни преживявания, отражението на незаконния акт върху личната свобода и социалната сфера на общуване и работа, контактите и взаимоотношенията със семейството и близките му, както и други подобни обстоятелства, естествено, видът на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното производство, видът и срокът на мерките за неотклонение за всеки конкретен случай. Като база служи още и икономическия растеж, стандарта на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на деликта, а тя също е различна. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими , а не е постановил решението си без обосновка.
Разрешението на въззивния съд не е и в нарушение на т.3 и т. 11 от ТР № 3/2005 г., според които отговорността на държавата се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия ,а в случай на частично оправдаване при доказана причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, при определяне на обезщетението се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които е осъден деецът съпоставени с тези, за които е оправдан. Настоящият случай е именно такъв.Не е налице и твърдяното противоречие на въззивното решение с разрешението , дадено в т.19 от ТР№1/2001г. на ОСГК на ВКС, съгласно която “мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност”. Според касатора Прокуратура на РБългария противоречието се изразява в това, че във въззивния акт липсват мотиви досежно наличието на причинно следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди.Следва да бъде посочено,че по същество това е оплакване за необоснованост на съдебния акт, което не подлежи на преценка в стадия на селектиране на касационната жалба.
Не е налице и релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.2 ГПК. Представените съдебни решения на ВКС са постановени по случаи, които не са идентични със случая по настоящото производство. Липсата на сходство между случаите не обосновава наличието на въпрос, свързан с приложението на чл. 52 ЗЗД, който да е решаван противоречиво от съдилищата. Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна.Безспорно е, че съдът е длъжен да съобрази всички конкретно установени обстоятелства, за да приложи точно принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на дължимото обезщетение за причинени неимуществени вреди. Такава преценка въззивният съд е извършил, а обосноваността на изводите му относно присъдения размер не е основание за допускане на касационно обжалване.
Касаторът Л. се позовава бланкетно на основанието по чл.280,ал.1,т.3 ГПК. Освен това така формулирани въпросите са общо теоретични и не са свързани с конкретно правно разрешение на въззивния съд,поради което са неотносими.Следва да се има предвид,че претенцията за неимуществени вреди е по реда на ЗОДОВ и елементите от фактическия състав са причинната връзка между задържането под стража,като мярка за неотклонение и незаконното обвинение в извършено престъпление от една страна и претърпените вреди от друга страна.Не се изследва причинната връзка между задържането под стража,като мярка за неотклонение и повдигнатото обвинение.Така поставени въпросите не са правни въпроси по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК.Това е достатъчно основание да не бъде допуснато касационно обжалване.Въпреки това следва да се посочи,че касаторът не е обосновал самото касационно основание по т.3 на чл.280 ,ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, т.е. какво е значението на поставените въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Следва да се има предвид , че точното прилагане на закона, по смисъла на цитираната разпоредба, е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато касаторът не сочи, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, на каквато липсва позоваване.Развитие на правото е налице, когато произнасянето по конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват.
Водим от изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 119/ 15.01.2016 год., постановено от Софийски апелативен съд по гр. д. № 4427/2015 год.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: