Определение по гр.д. на ВКС , І-во гражданско отделение стр.5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 585
София, 20.12.2019 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на 20.11.2019 година в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теодора Гроздева
ЧЛЕНОВЕ: Владимир Йорданов
Ваня Атанасова
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр.дело № 2623 /2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е с правно основание чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Х. А. Ч. и по касационна жалба на Ф. И. Ч., Р. А. Ч. и А. Ф. Ч. срещу въззивно решение № 96 от 20.03.2019 г. по възз. гр. д. № 8 /2019 г. на Смолянския окръжен съд, г.о..
Х. А. Ч. обжалва въззивното решение в частта, с която с него е потвърдено решение № 158 от 07.11.2018 г. по гр.д. № 399/ 2017 г. на Маданския районен съд, с което е отхвърлен иск на Х. А. Ч. срещу И. С. Ч. с правно основание чл. 109 ЗС за премахване на незаконни строежи в УПИ …., кв…. по плана на [населено място] – незаконно построен трети етаж към строеж „пристройка на два етажа“, „пристройка към пристройката“, „тераса“, индивидуализирани в решението, да приведе отстоянието на сградите съгласно нотариално заверена декларация от 2006 г. и в частта за разноските.
Насрещната страна И. С. Ч. в писмен отговор твърди, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Ф. И. Ч., Р. А. Ч. и А. Ф. Ч. обжалват въззивното решение в частта, с която с него е отменено решение № 158 от 07.11.2018 г. по гр.д. № 399/ 2017 г. на Маданския районен съд в частта му, с която е отхвърлен искът на Х. А. Ч. срещу тях за преустановяване на неоснователните им действия, изразяващи се в неправомерно ползване на УПИ …., в кв…. по ЗРП на [населено място], с които пречат на ищеца да упражнява в пълен обем правата си по отношение на този УПИ и вместо това е постановено друго, с което тези жалбоподатели са осъдени да преустановят неоснователните си действия по засаждане на градина с площ около 40 кв.м., находяща се в северно от построената в УПИ …., в кв…., по плана на [населено място] жилищна сграда, както и да преустановят косенето на трева в същия УПИ, с което пречат на Х. А. Ч. да упражнява в пълен обем правото си на ползване върху УПИ III-18 и тези жалбоподатели са осъдени за разноски.
Насрещната страна Х. А. Ч. не е подал писмен отговор срещу тази касационна жалба.
Двете касационни жалби са допустими, тъй като са подадени срещу въззивно решение срещу искове с правно основание чл.109 ЗС, първият от които е оценяем, но с цена над 5 000 лева, а вторият от които е неоценяем.
Въззивният съд е изложил следните мотиви:
Въззивният съд е приел от фактическа страна и правна страна, че не е спорно между страните и се установява от доказателствата по делото, че с едно и също решение № 15 /31.01.1967 г. на ИК на ГНС Рудозем и сключен типов договор за отстъпване на право на строеж в полза на праводателя на ищеца и на първия ответник И. С. Ч. и строителни разрешения е учредено право на строеж върху държавна земя за жилищни сгради в съседни парцели, понастоящем процесните УПИ.
По първия иск на Х. А. Ч. срещу И. С. Ч. въззивният съд е изложил следните мотиви:
Въз основа на подробно и задълбочено обсъждане на прието по делото заключение на вещо лице въззивният съд е приел за установено по делото, че там където ищецът Х. А. Ч. не е дал съгласие, законоустановеното отстояние от три метра е спазено, както и че засенчване от процесната постройка няма, тъй като сградата на ищеца е на изток от сградата на ответника, на юг са с еднакво лице и ако има някакво засенчване, то не би могло да бъде от процесния близнак (сграда „близнак“), както и че имотът на ответника е по-нисък от имота на ищеца, поради което дъждовната вода от покрива на ответника не би могло да се стича в имота на ищеца. Въззивният съд се е позовал на приетото с т.3 от ТР № 4 /06.11.2017 г. по т.д. № 4 /2015 г, че за уважаването на иска по чл.109 ЗС е необходимо ищецът да докаже, че неоснователното действие на ответника му пречи да упражнява своето право, като съдът следва да прецени, дали неоснователните действия на ответника създават на ищеца пречка да упражнява правото си на собственост, по-големи от обикновените. Въззивният съд е приел извода, че не се установява с какво постройката, обозначената като „пристройка към пристройката“ пречи на ищеца да упражнява правото си, като същата не е построена в нарушение на законовото отстояние от 3 м. до регулационната граница и разстоянието от нея до жилищната сграда на ищеца е 6.84 м., а и пристройката е построена през 1989 г. и едва от две-три години са възникнали спорове.
По втория иск на Х. А. Ч. срещу Ф. И. Ч., Р. А. Ч. и А. Ф. Ч. (които са син, снаха и внук на И. С. Ч.) въззивният съд е изложил следните мотиви:
В исковата молба са изложени факти, на които е основана претенцията: тези ответници непрекъснато са влизали в двора на ищеца, засаждали са земеделски култури и са косели трева и по такъв начин му пречат да упражнява правото си на ползване в пълен обем.
Въззивният съд е приел, че върху процесните УПИ е учредено право на строеж върху държавна земя още от 1967 г., в границите на които се разпростира правото на ползване на суперфициарните собственици. Възражението на ответниците, че искът е недопустим е неоснователно, не е предявен ревандикационен иск, а негаторен. Неоснователни са и недоказани възражението на ответниците срещу основателността на негаторния иск, че са придобили процесната градина по давност и че явното им ползване не пречи на ищеца за ползването и обслужването на жилищната му сграда. Правата и за двата съседни УПИ са отстъпени със същото решение № 15 /31.01.1967 г. на ИК на ГНС Рудозем и сключен типов договор за отстъпване на право на строеж, след като земята е държавна към този момент съгласно чл.86,ал.1 ЗС вр. с § 1 от ПЗР на ЗС давност върху нея не е могла да тече. Доказано е, че ищецът се е противопоставял на ползването от страна на ответниците.
В изложението за допускане на касационно обжалване на Х. А. Ч. са изведени следните материално-правни въпроси, уточнени от съда по реда на т.1 от ТР № 1 /2010 г. по т.д. № 1 /2009 г. ОСГТК на ВКС, за които се твърди, че са разрешени в противоречие с приетото в ТР 31 /1985 г. на ВС, с решение № 493 от 24.06.2010 г. по гр.д. № 719 /2009 г., на ВКС I г.о., с решение № 46 от 04.04.2013 г. по гр.д. № 623 /2012 г. на ВКС II г.о.:
1. Какво е правното значение на неспазване на нормите за минимално отстояние предвид разпоредбата на чл.31,ал.1,т.1 ЗУТ и чл.53 вр. чл.50 ЗС при предявен иск по чл.109 ЗС, какво е значението за основателността на иска установяване на нарушението на нормативно определените отстояния, необходима ли е преценка дали построеното в нарушение пречи на ищеца, който е собственик на жилищна сграда в съседния имот?
2. Какво е правното значение на нотариално завереното съгласие, дадено за строителство (с намалени отстояния) и неспазването представлява ли увреждане?
3. Достатъчно ли е установяването, че построеното извън дадената декларация – съгласие е незаконно за основателността на иска по чл.109 ЗС и за необходимостта от преценка дали построеното пречи на съседа да упражнява правото си на собственост и ако то е част от конструкцията на сградата, подлежи ли на премахване?
Изведените въпроси не са обусловили изхода от спора, тъй като въззивният съд не е установил минималното отстояние да е нарушено.
Настоящият състав намира, че няма съмнение за недопустимо произнасяне като основание за допускане на касационно обжалване, че изводът на въззивния съд (както и на първоинстанционния), че е сезиран с негаторни искове, е обоснован и правилен. Ищецът е изложил конкретни твърдения за конкретни действия, чрез които ответниците му пречат да упражнява правото си и е формулирал съответни на тях искания до съда (петитуми). Ищецът е посочил и правната квалификация на исковете си, която е правилна. И двете съдебни инстанции са се произнесли по предявените искове (както беше посочено по-горе).
Тези жалбоподатели се позовават и на очевидна неправилност на обжалваната от тях част от въззивното решение (с което е уважен предявеният срещу тях иск). Аргументите им за това са, че един от имотите, които образуват парцела, върху който през 1967 г. е учредено от държавата право на строеж на праводателя на ищеца, не е отчужден, поради което този имот не е станал държавна собственост, а те са го владели отпреди това, следователно са го придобили по давност. Това е довод за неправилност на въззивното решение по чл.281 ГПК.
Очевидната неправилност на въззивното решение е отделно основание за допускане на касационно обжалване, такава форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален или явна необоснованост.
Настоящият състав намира, че за да е очевидна, неправилността на обжалваното решение трябва да е толкова съществена, че да може да бъде констатирана при прочит на решението (на мотивите към него).
В конкретния случай при запознаване със съдебното решение (с мотивите към него) настоящият състав не установи основателността на наведения довод за неправилност на въззивното решение – не установи то да е постановено в явно нарушение на материалния или процесуалния закон, нито извън тези закони, нито да е явно необосновано (фактическите изводи на съда да не съответстват на обсъдените от него доказателства). Както беше посочено, въззивният съд е приел за установено, че в полза на праводателя на ищеца и на първия ответник е учредено през 1967 г., право на строеж върху държавна земя, въз основа на което всеки от тях е собственик на постройка и ползва УПИ върху която тя е изградена. Въззивният съд не е установил твърденията на ответниците, а в настоящото производство по реда на наведеното основание за допускане на касационно обжалване не може да бъде извършена проверка на правилността на извода на въззивния съд, която изисква обсъждане на събраните по делото доказателства.
Поради изложеното не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1 и ал.2 ГПК.
С оглед изхода от това производство жалбоподателите нямат право на разноски, а искането на ответника И. С. Ч. за присъждане на разноски е основателно за сумата 500 лева съгласно списък за разноски, чието уговаряне и заплащане е удостоверено с представения договор за процесуално представителство.
Воден от изложеното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение № 96 от 20.03.2019 г. по възз. гр. д. № 8 /2019 г. на Смолянския окръжен съд.
Осъжда Х. А. Ч. да заплати на И. С. Ч. сумата 500 (петстотин) лева разноски за процесуално представителство в касационното производство.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.