2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 586
гр. София, 17.12.2018 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шести декември през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, частно гр. дело № 4441 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 274, ал. 3, т. 2, във вр. с чл. 248, ал. 3, изр. 2 от ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на адвокат Т. С. П., назначен по делото за „особен“ процесуален представител на ответника Т. М. Л., срещу определение № 3276/25.10.2018 г., постановено по частно гр. дело № 3927/2018 г. на Софийския апелативен съд. С обжалваното въззивно определение е оставена без уважение частната жалба на жалбоподателя срещу, т.е. – потвърдено е определение № 22733/03.10.2016 г. по гр. дело № 1320/2015 г. на Софийския градски съд, с което в производство по чл. 248 от ГПК първоинстанционният съд на основание чл. 253 от ГПК е отменил свое протоколно определение от 09.06.2015 г. по същото дело, в частта, с която е определил адвокатско възнаграждение на жалбоподателя в размер 300 лв., платимо от бюджета на съда.
Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивния съд. В жалбата се излагат оплаквания и съображения за недопустимост, евентуално – за неправилност на обжалваното въззивно определение.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят е формулирал процесуалноправен въпрос, уточнен и конкретизиран от настоящия съдебен състав съгласно т. 1, изр. 3 – in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, а именно: допустимо ли е съдът в производство по чл. 248 от ГПК, след като вече се е произнесъл и е обявил решението си по съществото на спора, да отмени на основание чл. 253 от ГПК свое, постановено преди решението, определение, с което е определил адвокатско възнаграждение на назначен процесуален представител на страна по делото. Настоящият съдебен състав намира, че касационното обжалване следва да се допусне по този въпрос на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, предл. 2, във вр. с чл. 273, ал. 3 от ГПК, тъй като по него не е установена съдебна практика и той е свързан с проверката относно процесуалната допустимост на обжалваното въззивно определение.
По така поставения процесуалноправен въпрос, съдът намира следното:
Както е разяснено и в ТР № 5/12.07.2018 г. на ОСГТК на ВКС, производството по чл. 248 от ГПК, макар и развиващо се в рамките на исковия процес, е едно от относително самостоятелните съдебни производства с обособен предмет, в което се дава защита на имуществените права на страните относно разноските по делото. Законодателят е установил това производство в отклонение от принципа за неоттегляемост на постановените и обявени крайни съдебни актове по делото (чл. 246 от ГПК и аргумент за противното от чл. 253 от ГПК), тъй като то се развива пред същата съдебна инстанция, която е постановила и обявила решението си (респ. определението или разпореждането си, слагащо край на исковото производство пред нея), по искане (молба) на страна по делото, която твърди, че съдът неправилно се е произнесъл или не се е произнесъл с решението си (респ. с определението или разпореждането си, слагащо край на исковото производство) относно присъждането на разноските по делото – чл. 78 и чл. 81 от ГПК. Съгласно трайно установената съдебна практика, по реда на чл. 248 от ГПК (поради липсата на друг уреден в ГПК процесуален ред за това) съдът се произнася и по молба на адвокат, представлявал страна по делото, който твърди, че съдът неправилно се е произнесъл или не се е произнесъл с решението си (респ. с определението или разпореждането си, слагащо край на исковото производство) относно присъждането на адвокатско възнаграждение, което се дължи лично на адвоката (а не на страната, която той е представлявал, като направени разноски за заплатено адвокатско възнаграждение по делото). С посочената и по-горе разпоредба на чл. 253 от ГПК законодателят е въвел принципна оттегляемост на определенията (респ. и разпорежданията), с които съдът не слага край на делото, а именно – те могат да бъдат изменяни или отменяни (както по искане на страна или неин представител по делото, така и служебно) от същия съд поради изменение на обстоятелствата, грешка или пропуск. Такова е и определението, с което съдът предварително е определил адвокатско възнаграждение на назначен процесуален представител на страна по делото. Тъй като това определение (подобно на множество други определения относно разноските; например – по чл. 76 от ГПК за предварително внасяне на разноски от страната или по чл. 83, ал. 2 от ГПК за освобождаване на страната от внасяне на разноски и пр.) по никакъв начин не влияе на произнасянето на съда с решението по съществото на материалноправния спор между страните (тъй като макар и обусловен от изхода на спора съгласно чл. 78 от ГПК, въпросът за разноските стои извън предмета на делото), то няма никаква процесуална пречка съдът на основание чл. 253 от ГПК да отмени (включително служебно) това свое определение както преди постановяването и обявяването на решението си (респ. на определението или разпореждането си, слагащо край на исковото производство), така и след това – в рамките на производство по чл. 248 от ГПК пред него.
При така възприетото разрешение на процесуалноправния въпрос, частната касационна жалба е неоснователна.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за недопустимост на обжалваното въззивно определение като такова, потвърждаващо недопустимо първоинстанционно определение. Предвид възприетото по-горе разрешение на процесуалноправния въпрос, с обжалваното пред въззивния съд определение № 22733/03.10.2016 г. първоинстанционният съд допустимо, служебно е отменил на основание чл. 253 от ГПК предходното си протоколно определение от 09.06.2015 г. в частта, с която погрешно е определил, като платимо от бюджета на съда адвокатско възнаграждение в размер 300 лв. в полза на жалбоподателя, макар и определение № 22733/03.10.2016 г. да е постановено едва в рамките на производството по чл. 248 от ГПК – по подадената от жалбоподателя молба за допълване на първоинстанционното решение чрез постановяване увеличаване размера на възнаграждението и заплащането му от бюджета на съда. Въззивният съд в съответствие с възприетото по-горе разрешение на процесуалноправния въпрос, правилно е приел, че първоинстанционното определение е допустимо, по съображенията, че с него СГС се е произнесъл по искане за разноски, претендирани като дължими се за оказана адвокатска защита по делото; респ. – на свой ред въззивният съд е постановил допустимо определение, потвърждавайки допустимото първоинстанционно такова.
Неоснователни са и доводите на жалбоподателя за недопустимост, евентуално – за неправилност поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, на определенията на първата и въззивната инстанция, поради това че с тях липсвало произнасяне, включително отхвърлително такова, по искането му по реда на чл. 248 от ГПК за увеличаване размера и изплащане от бюджета на съда на адвокатското възнаграждение. На първо място, постановената на основание чл. 253 от ГПК отмяна на погрешно постановеното определение за заплащане на адвокатското възнаграждение от бюджета на съда, имплицитно съдържа отхвърляне на искането по чл. 248 от ГПК на жалбоподателя (в този смисъл е и приетото в постановеното по настоящото дело определение № 531/11.06.2018 г. по гр. дело № 1209/2018 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, цитирано в обжалваното въззивно решение и в частната касационна жалба). Именно поради това, частната жалба, разгледана от въззивния съд, и разглежданата в настоящото производство частна касационна жалба са процесуално допустими (доколкото определенията по чл. 253 от ГПК не подлежат на самостоятелно обжалване). На следващо място, ако е считал, че първоинстанционният съд не се е произнесъл по искането му, за жалбоподателя не е имало процесуална пречка да поиска от СГС допълване на първоинстанционното определение, тъй като непълнотата на съдебния акт е порок, различен от недопустимостта и неправилността на същия.
Правилни са и съображенията по същество на въззивния съд, че след като жалбоподателят е бил назначен по делото за процесуален представител на ответника по реда за оказване на безплатна правна помощ, то адвокатското му възнаграждение следва да се определи и заплати, не от съда, а от Националното бюро за правна помощ по реда на чл. 38 и чл. 39 от ЗПП (в този смисъл е и трайно установената практика на ВКС – определение № 104/24.03.2015 г. по гр. дело № 5111/2014 г. на III-то гр. отд. на ВКС, определение № 722/10.11.2015 г. по ч. гр. дело № 4299/2015 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, определение № 380/25.07.2016 г. по ч. гр. дело № 2562/2016 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, определение № 188/16.06.2017 г. по ч. гр. дело № 1663/2017 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, определение № 155/02.06.2016 г. по ч. гр. дело № 2016/2016 г. на I-во гр. отд. на ВКС, определение № 61/26.01.2012 г. по ч. търг. дело № 10/2012 г. на I-во търг. отд. на ВКС, определение № 786/21.06.2011 г. по гр. дело № 74/2011 г. на III-то гр. отд. на ВКС).
В заключение – обжалваното въззивно определение е валидно, процесуално допустимо и правилно, поради което следва да се остави в сила.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационното обжалване на определение № 3276/25.10.2018 г., постановено по частно гр. дело № 3927/2018 г. на Софийския апелативен съд.
ОСТАВЯ В СИЛА същото определение № 3276/25.10.2018 г., постановено по частно гр. дело № 3927/2018 г. на Софийския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: