О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 586
София, 25.05.2015 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети април , две хиляди и петнадесета година в състав:
Председател : ТАНЯ МИТОВА
Членове : ЕМИЛ ТОМОВ
ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
изслуша докладваното от съдията Емил Томов
гр. дело №1064/2015 г.
Производството е по чл. 288 от ГПК .
Образувано е по касационна жалба на М. на в. р. срещу решение от 18557 от 26.11.2014г по гр.дело № 14008/2014г. на Софийски градски съд , с което в трудовия спор за законосъобразност на дисциплинарно наказание „предупреждение за уволнение” , като допустимо и правилно е потвъредно решение от 17.07.2014г на Софийски районен съд за отмяна на същото Въззивният съд на свой ред е приел ,че надлежна в материално отношение страна и работодател по смисъла на §1 от ДР на КТ в случая се явява министерството, а не Дирекция „АФКОС”, която по приложимия ЗМВР(отм) не е притежавала организационна и икономическа обособеност , макар че нейният директор е сключил трудовия договор, съответно е наложил и оспорваното наказание , осъществявайки едно представителство по силата на специалната норма на чл.37г, ал.3 т.4 ЗМВР(отм)
Касаторът счита, че легитимирана страна в трудовия спор е въпросната дирекция – основна структура на МВР без юридическа персонификация и в приложеното към жалбата изложение, като основание за допускане на касационно обжалване се сочи чл. 280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК. Изтъква се противоречие с трайната практика на Върховния касационен съд по въпроса за легитимираната в трудовия спор страна на работодателя. Доводът е подкрепен с решения от практиката на Върховен касационен съд , реш. № 263 от 2012г по гр.д №527/2011 ІV г.о на ВКС , ,реш.№199 от 2013 по гр.д №81/2013г на ВКС , ІІІ г.о и реш. №8 от2013г по гр.д №663/2012г, ІІІ г.о на ВКС по реда на чл. 290 ГПК ,които решения според касатора противоречат на възприетото от Софийски градски съд по изведения въпрос относно легитимацията на МВР , горестояща организация спрямо дирекцията, в която ищцата е наета и не министъра на вътрешните работи , а директора на ДАФКОС има дисциплинарната власт ,поради това е и работодател . Изтъква се и противоречие с ТР №1/2012 по т.д №1/2010 ОСГК
В отговор ответницата по жалбата В. Я. Г. оспорва относимостта на приложената съдебна практика .Ищцата е със статут на служител в МВР, а не такъв на служител в отделна негова дирекция, това легитимира ответника .
След преценка Върховен касационен съд ,ІІІ гр. отделение счита , че не е налице основание за допускане на касационно обжалване .
В изложението по чл. 284 ал.3 т.1 от ГПК тезата на касатора е аргументирана с представителна съдебна касационна практика на Върховния касационен съд, която практика е установена с ТР №1/2012 по т.д №1/2010 ОСГК ,а след приемането му – вече и последователна по въпроса кой се явява работодател , съответно пасивно легитимиран по иска в трудовия спор в случаите , при които трудовият договор се сключва при условията на чл.61 ал.2 КТ в държавни и общински институции . Тук обаче случаят е друг . По изрична разпоредба на закона , директорът на една основна структура при работодателя (предвидена в чл.9 т.10 ЗМВР,отм.) е оправомощен (чл.37г, ал.3 т.4 ЗМВР,отм.) да сключва трудовите договори и упражнява дисциплинарната власт спрямо служителите в МВР , наети по трудови договори в тази структура , като същата не отговаря на легално дефинираните в §1 от ДР на КТ признаци , за да бъде работодател и страна по трудовото правоотношение. Признаците в §1 от ДР на КТ са изяснени в установената практика на ВКС, а също и проявленията на законното представителство в страната на работодателя при възникване или прекратяване на трудовото правоотношение. Това представителство не е от естество да промени легитимацията по трудовия спор нито в хипотезата на чл. 61 ал.2 КТ, нито в други случаи , между които и настоящия.Това именно е правното разрешение ,с което въззивният съд се е съобразил в съответствие с установената практика . ВКС е подчертавал ( реш. №675/2009г по гр.д №3309/2008 ІІІ г.о) ,че не авторството на самото волеизявление при възникване на трудовото правоотношение сочи коя е надлежната страна в трудовия спор по смисъла на чл. 357 от КТ , а закона , като дефинира нормативно за работодател предприятието, структурата , в която е създадено трудовото правоотношение за съответната длъжност и изискването тя да отговаря на единния критерий на §1 т.1 от ДР на Кодекса на труда , относим при определянето на страните в трудовия спор за всички случаи . Изтъкваната от касатора съдебна практика по прилагането на чл.61 ал.2 КТ се интерпретира от касатора неправилно. Основание за допускане на касационната жалба до разглеждане по същество не е налице .
В отговора ответницата по жалба иска разноски, позовава се на договор за правна защита и приложен списък . Следва да се присъдят разноски в размер на 500 лева .
Предвид гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
Не допуска касационно обжалване на решение от 18557 от 26.11.2014г по гр.дело № 14008/2014г. на Софийски градски съд
Осъжда М. на в. р. [населено място] да заплати на В. Я. Г. от [населено място] , сумата 500 лева разноски .
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2 .