О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 587
София, 01.07.2016 година
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на девети юни две хиляди и шестнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
разгледа докладваното от съдия Диана Хитова гр.дело N 2238 /2016 г. и за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от Прокуратурата на РБ, представлявана от И. Н., прокурор в Апелативна прокуратура-В., срещу решение № 20/ 18.02.2016 г. по гр.д.№ 685/ 2015 г. на Апелативен съд-В..
Ответникът по касационната жалба Ж. И. Р. в писмен отговор, подаден чрез пълномощник адв.В. Я. я оспорва. Претендира разноски.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение , настоящият състав ВКС на РБ, ІІІ г.о. констатира следното:
Касационната жалба е подадена в предвидения от закона срок от надлежна страна, с интерес от предприетото процесуално действие и е процесуално допустима .
С обжалваното решение въззивният съд е отменил решение № 1697/ 19.10.2015 г. по гр.д.№ 154/ 2015 г. на Окръжен съд-Варна, в частта, с която предявеният от ищеца-ответник по касационната жалба в настоящото производство, иск е отхвърлен за разликата над присъдения размер от 14 000 лв. до размер на сумата 16 000 лв. и вместо това е осъдил касатора да му заплати още 2 000 лв. обезщетение за причинени неимуществени вреди по предявения иск с правно основание чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ, ведно със законната лихва от 03.11.2014 г. до окончателното й заплащане, поради незаконното му обвинение по чл.202 ал.2 т.1 вр.чл.201 и чл.26 ал.1 НК, за това, че при условията на продължавано престъпление присвоил чужди движими вещи-дълготрайни материални активи, малоценни и малотрайни предмети, собственост на ПГТМ-гр.П. на стойност 28 803,51 лв., поверени му да ги управлява, по което е бил оправдан с влязла в сила присъда по нохд №415/2009 г. на Районен съд-Провадия и внохд № 1174/ 2014 г. на Окръжен съд-Варна. Потвърдил е решението в останалите обжалвани части, с които искът е уважен за сумите: 14 000 лв. обезщетение за причинени неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 03.11.2014 г. до окончателното плащане; 11 577,15 лв. обезщетение за причинени имуществени вреди, от които сумата 11 000 лв. за разноски за водене на наказателното дело и сумата 577,51 лв.,представляваща законната лихва в периода 18.05.2009 г.-01.12.2014 г. върху внесена парична гаранция от 1000 лв. и в частта, с която искът за неимуществени вреди е отхвърлен до претендирания размер от 26 000 лв. Присъдени са разноски. Въззивният съд е приел, че ищецът освен по посоченото по-горе наказателно дело е оправдан и по нохд № 2057/ 2010 г. на Окръжен съд-Варна, като за незаконното обвинение по чл. 203 вр.чл.202 ал.2 т.1 вр.чл. 201 и чл.26 НК поддържано по него му е присъдено обезщетение за причинени неимуществени вреди в размер на сумата 12 000 лв. с влязло в сила решение по гр.д.№ 3486/ 2012 г. на Окръжен съд-Варна. Приел е, че причинените на ищеца неимуществени вреди са във връзка с всички обвинения и при определяне на размера на обезщетението по настоящото дело следва да се има пред вид и обезщетението по другото дело. Въз основа на назначената съдебно-психиатрична експертиза е направил извод, че ищецът е възприел наказателното производство като стресиращо събитие, че е налице невротична и личностна реакция на дистрес с отклонения от нормата. Посочил е, че от показанията на свидетелите се установило, че изпаднал в депресия и посещавал психиатър, затворил се в себе си, изгубил доверието на колегите си, авторитетът му паднал, близки и колеги го отбягвали. Счел за неоснователно възражението на касатора за недопустимост на първоинстанционното решение, тъй като не е налице произнасяне по непредявен иск, макар в мотивите да е посочено, че е съобразен размера на обезщетението, присъдено за другото приключено наказателно производство. Относно понятието справедливост се е позовал на разрешенията в ППВС № 4/23.12.1968 г. и ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк.гр.д.№3/2004 г. на ОСГК. Посочил е, че обезщетението следва да се определи глобално за всички причинени неимуществени вреди от деликта. Приел е, че наказателното производство е продължило седем години, повдигнатото обвинение е било за тежко умишлено престъпление, касаторът е поддържал същото в две инстанции и е подал протест. Приел е, че причинените неимуществени вреди не могат да бъдат обезщетени с присъденото обезщетение. Посочил е, че ищецът е със съзнанието на дългогодишен учител, директор на учебно заведение и се е ползвал с добра професионална и лична репутация, живял е в малък град. Многобройните съдебни заседания, в които са разпитани над 50 свидетели, голяма част от които колеги, приятели, ученици, родители, в значителна част са накърнили човешкото му достойнство и професионална чест. Бил е подложен продължително време на репресия от висящото наказателно производство, за което се предвижда тежко наказание, изпитвал е стрес, тревожност, срам,неудобство. В заключение е приел, че дължимото обезщетение следва да е в размер на 16 000 лв. По отношение на имуществените вреди е приел, че размерът им е установен от представените договори за правна защита и съдействие, в които е отразено заплащане на съответно възнаграждение в брой, както и законната лихва върху внесената парична гаранция от 1000 лв.от датата на внасяне до датата на освобождаването й.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поддържа основания за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Излага становище за недопустимост на въззивното решение, в частта, с която е потвърдено решението на първоинстанционния съд, в частта, с която е нарушено диспозитивното начало, тъй като ищецът не бил предявил иск за обезщетяване на причинените му вреди по другото нохд №2057/2010 г. на Окръжен съд-Варна. Въпреки това съдът определил обезщетения по двете наказателни дела и присъдил нещо, което не е било искано, т.е. е налице свръхпетитум. Посочил е, че разрешенията , съдържащи се в решение на състав на ВКС по гр.д.№ 13903/2011 г.,ІV г.о. са неотносими. Намира, че макар и заведени срещу един и същи човек наказателните производства съществено се различават, индивидуализират се с различната тежест на повдигнатите обвинения и различната продължителност на наказателните производства. Поставя процесуалноправния въпрос за спазването на диспозитивното начало в гражданския процес. Според разрешенията в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д.№1/2009 г. на ОСГТК- т.1, при направено възражение за недопустимост на обжалваното въззивно решение, касационният съд е длъжен да се произнесе по него и когато не са обосновани от касатора основания за допускане на касационно обжалване.Не са налице основания за допускане на касационно обжалване, поради недопустимост на решението на въззивния съд, в частта, с която е потвърдено решението на първоинстанционния съд, относно присъденото обезщетение за неимуществени вреди, като постановени при свръхпетитум. Ищецът в исковата си молба е предявил иск за обезщетяване на причинените му неимуществени вреди в размер на сумата 26 000 лв. и в периметъра на тази претенция съдът се е произнесъл. Изложените мотиви за съобразяване с обстоятелството за друго водено наказателно дело и друго присъдено обезщетение не означават,че въззивният съд е излязъл извън рамките на претенцията , предмет на настоящия спор. Посочените обстоятелства са съобразени като конкретика по делото, от която зависи размерът на обезщетението и поради това следва да бъдат отчетени.
По-нататък в изложението касаторът изтъква, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС-основание за допустимост по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК. Твърди, че при определяне размера на присъденото обезщетение в отклонение с разрешенията в ППВС № 4/23.12.1968 г. и ТР № 3/ 22.04.2005 г. по тълк.гр.д.№ 3/ 2004 г. на ОСГК не са оценени всички релевантни обстоятелства и той е несправедливо завишен. Посочва, че обвинителният акт е бил внесен в съда само три месеца и десет дни след повдигане на обвинението, че съдебната фаза е продължила дълго и поради смяната на съдебния състав, че срещу ищеца е било водено друго наказателно дело с по-тежко обвинение , за което е получил по-малко обезщетение. Какъв е материалноправният въпрос обаче не става ясно, касаторът не е формулирал такъв. Изложеното има характер на оплаквания за допуснати нарушения по чл.281 т.3 ГПК, които не са предмет на разглеждане във фазата по селекция на касационната жалба.
Касаторът поставя въпроса: следва ли при предявен иск с правно основание по чл.2 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за имуществени вреди, които се състоят в заплащане на адвокатски хонорар да се намали същото, поради прекомерно завишен размер на цената на правната защита, която надхвърля разумната и нормалната за пазарните условия цена. Счита, че е налице отклонение от приетото в решение по гр.д.№1011/2015 г. на ІІІ г.о., че ако пострадалият е могъл да получи правна защита по наказателното дело на разумна и нормална за пазарните условия цена, но вместо това е извършил прекомерни и неоправдани разходи, гражданският съд, в съответствие с чл.83 ал.2 ЗЗД е длъжен да намали обезщетението за присъдения адвокатски хонорар, като съобрази фактическата и правна сложност на делото и размерите по Наредба №1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.Така поставеният въпрос не е релевантен, тъй като по него няма произнасяне от въззивния съд. Касаторът не е направил възражение в тази насока с отговора на исковата молба, а го е въвел като оплакване с въззивната жалба, когато то вече е било преклудирано.
ВКС на РБ, състав на ІІІ г.о. намира , че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на атакуваното решение.
Според разрешенията в ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1, за да бъде селектирана касационната жалба, касаторът трябва да обоснове наличието на общо и допълнително основание. Общо основание е извеждането на правен въпрос, който следва де е конкретен и който произтича от решаващите изводи на въззивния по предмета на делото и е от значение за изхода му. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от твърденията и оплакванията му. Касаторът трябва да прави категорично разграничение между основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 ГПК и основанията за касационно обжалване по чл.281 т.3 ГПК, които се разглеждат в следващата фаза, след селектирането на касационната жалба. Непосочването на правния въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да е необходимо обсъждане на поддържаното допълнително основание.
Необосноваването на общо основание ще има за последица недопускането на касационно обжалване.
При този изход на делото следва да бъде уважено искането на ищеца за присъждане на разноски в настоящото производство за адвокатско възнаграждение, чието заплащане е установено с приложената по делото разписка.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 20/18.02.2016 г. по гр.д.№ 685/ 2015 г. на Апелативен съд-В..
ОСЪЖДА Прокуратурата на РБ да заплати на Ж. И. Р. сумата 1 200 лв. направени разноски по делото.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: