О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 587
София 23.12.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети декември две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
Членове: ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 2003 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 3044 от 28.12.2018 г. по в. гр. д. № 3365/2018 г. на Софийски апелативен съд е обезсилено решение от 03.05.2018 г. по гр. д. № 8161/2016 г. на Софийски градски съд, ГО, 11 с-в и е прекратено производството по делото поради недопустимост на предявения от Б. А. Б. срещу Столична община отрицателен установителен иск за собственост на имот пл. № ………, нанесен в кадастрален лист № ….. с площ 1247 кв. м., местност „Ю. градска територия III-та част по КП от 1996 г., който е идентичен с част от имот ……, кадастрален лист № …, местност „К.“ по КП от 1939 г., представляващ понастоящем част от УПИ … за О. от кв….., местност „Д.“ по регулационния план, одобрен със заповед № РД-50-09-56/22.02.1989 г.
Въззивният съд е приел от фактическа страна, че ищецът се легитимира като собственик на процесния имот с решение № 1820/116 от 03.11.95 г. на ПК Студентска за възстановяване в реални граници по реда на ЗСПЗЗ. Този имот е бил собственост на майката на ищеца И. Г. и е бил внесен в ТКЗС от неговия баща А. Г.. По кадастралния план от 1967 г. част от този имот с площ от около 650 кв. м. попада в по-голям имот пл. № ………, записан в разписния лист на името на С. Г. П. /на базата на нотариален акт № …/1959 г. за собственост по замяна по ЗТПС/отм./, а останалата част с площ от около 597 кв. м. попада в имот пл. № ……… Имот пл. № ……. е бил отчужден от М. Г. П. и С. Г. П. както следва: 243,70 кв. м. със заповед № 1471 от 28.06.1967 г. на ДАГ при СГНС за битов комбинат, а останалите 1124,50 кв. м. – с протокол № 17/29.09.1969 г. за държавно жилищно строителство. Имот пл. № ……… е бил отчужден от неизвестен собственик със същия протокол от № 17/29.09.1969 г. за държавно жилищно строителство.
Прието е, че между същите страни и за същия имот има влязло в сила решение, с което е бил отхвърлен предявеният от Б. А. Б. ревандикационен иск по чл.108 ЗС, основан на реституцията по ЗСПЗЗ. Спорът по предходното дело е приключил с влязлото в сила решение от 09.01.2007 г. по в. гр. д. № 1130/2006 г. на СГС, ГО, II-Б въззивен състав. В него е прието, че Б. не се легитимира като собственик на спорния имот, тъй като решението на ПК, от което черпи права, не е придружено със заверена скица, съгласно чл.18ж, ал.1 ППЗСПЗЗ. От друга страна през 1969 г. е проведено отчуждително производство, като решението за отчуждаване е породило вещно-отчуждително действие по отношение на всички, включително и за действителните собственици, т.е. за наследодателите на ищеца Б. Б..
При тези данни въззивният съд е приел, че ищецът няма правен интерес от предявения отрицателен установителен иск. По предходното дело със СПН е отречено правото му на собственост върху същия имот въз основа на решението за реституция по ЗСПЗЗ. Като е изходил от т.1 на ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е приел, че при наличие на влязло в сила решение по предходен спор между същите страни, с което правата на ищеца върху имота са отречени, е недопустимо той да предявява отрицателен установителен иск за собственост на същия имот и срещу същия ответник, обосновавайки правния си интерес със същото придобивно основание, което е отречено в предходния процес. Отрицателният установителен иск би бил допустим, само ако ищецът обосноваваше правния си интерес с друго придобивно основание, различно от предявеното в предходното дело. Правен интерес от отрицателен установителен иск би бил налице, ако отричането на правото на собственост на ответника със сила на пресъдено нещо ще има преюдициално значение за признаване и упражняване на самостоятелни субективни права на ищеца. В случая обаче тези права вече са отречени със сила на пресъдено нещо, затова липсва правен интерес от новия иск.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от Б. А. Б.. Жалбоподателят счита, че правният му интерес от предявения иск се състои в това, че може да придобие права, ако отрече правото на собственост на ответника. Счита, че производството по ЗСПЗЗ за възстановяване на собствеността на спорния имот все още не е приключило и изходът му зависи от отричане правото на собственост на общината върху спорния имот. Доказването на правото на собственост на ищеца в настоящия случай не е въпрос на процесуална, а на материална легитимация, поради което съдът трябва да се произнесе по този въпрос с решение. Освен това – поради различния предмет на делата, решението по положителен установителен иск, респ. ревандикационен иск за един имот, не е пречка за предявяване на отрицателен установителен иск за същия имот и между същите страни. И на последно място – нови факти и нови обстоятелства, които обосновават правния интерес от водене на отрицателен установителен иск след постановено ревандикационно решение, представляват всички действия за извънпроцесуално оспорване на собствеността на ищеца, както и позоваването на придобивна давност в подадения по делото писмен отговор. В настоящия случай общината отказвала да деактува процесния имот, а в отговора на исковата молба се позовала на права, възникнали от отчуждаването на имота, поради което са налице нови факти, обуславящи допустимостта на предявения иск.
В изложението към касационната жалба се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК за допустимост на касационното обжалване. Във връзка с това се поставят следните въпроси по чл.280, ал.1 ГПК:
1.Налице ли е правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост, който се обосновава с възможността ищецът да придобие собствеността върху имота, ако отрече със сила на пресъдено нещо правото на собственост на ответника.
2. Разпростира ли се силата на пресъдено нещо по отхвърлен ревандикационен иск по отношение на отрицателен установителен иск за собственост между същите страни и за същия имот и може ли това обстоятелство да обуслови недопустимост на втория иск.
3. Налице ли е правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост в хипотеза на разрешен с влязло в сила решение спор между страните и кои факти и обстоятелства обосновават допустимостта на иска и правния интерес по втория иск.
По първия въпрос въззивното решение влизало в противоречие с т.1 на ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 52 от 19.06.2018 г. по гр. д. № 2154/2017 г. на ВКС, II-ро г.о. и решение № 76 от 04.04.2011 г. по гр. д. № 758/10 г. на ВКС, II-ро г.о.; по втория въпрос – с решение № 109 от 25.05.2015 г. на ВКС по гр. д. № 7420/2014 г., I г. о., а по третия – с решение № 54 от 24.07.2018 г. по гр. д. № 2334/2017 г. на ВКС, II-ро г.о.; решение № 504 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 603/2010 г. на ВКС, II-ро г.о. и решение № 41 от 11.02.2011 г. по гр. д. № 1401/2009 г. на ВКС, II-ро г.о.
Жалбоподателят не е изложил обосновка във връзка с поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 и по чл.280, ал.2 ГПК – очевидна неправилност.
Ответникът в производството Столична община оспорва жалбата. Счита, че не са налице основания за допускането ? до разглеждане по същество от ВКС.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивен съд по иск за собственост, което не попада в ограниченията по чл.280, ал.3 ГПК.
Не са налице обаче поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Въззивното решение не противоречи на посочената практика на ВКС по първия въпрос, свързан с правния интерес от предявяването на отрицателен установителен иск. Жалбоподателят /ищец в основното производство/ свързва правния си интерес от този иск с отказа на общината да деактува имота. Поради заявените от общината претенции за право на собственост върху спорния имот, който е възстановен на жалбоподателя по реда на ЗСПЗЗ, той не може да го нанесе в действащия подробен устройствен план. В този смисъл са изявленията в исковата молба.
Според т.1 на ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права е налице когато: ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва, позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. Последвалата практика на ВКС по чл.290 ГПК доразвива тези постановки. В посоченото от жалбоподателя решение № 52 от 19.06.2018 г. по гр. д. № 2154/2017 г. на ВКС, II-ро г.о., се уточнява, че в производството по предявен отрицателен установителен иск ищецът е длъжен да докаже само фактите, обуславящи правния му интерес да оспорва правото на ответника. Когато ищецът твърди, че има правен интерес от отрицателния установителен иск, тъй като сам е собственик на спорния имот /първата хипотеза по ТР № 8/2013 г. на ОСГТК/, той е длъжен да докаже правата си, в противен случай производството по делото се прекратява като недопустимо. Тази постановка обаче е в сила само ако ищецът извежда правния си интерес от твърдения, които не включват притежаване на самото спорно право, което той отрича на ответника. Когато ищецът поддържа, че е собственик на спорния имот, по силата на диспозитивното начало в гражданския процес, той може сам да определи интензитета и обема на търсената защита, вкл. чрез предявяване на отрицателен установителен иск. В този случай доказването, че спорното право принадлежи на ищеца, е въпрос не на неговата процесуална, а на материалноправната му легитимация – въпросът за титулярството на правото обуславя произнасянето по съществото на спора, доколкото установяването на собственическите права на ищеца изключва тези на ответника върху същия имот.
Тази практика има принципно значение, но обжалваното въззивно решение не ? противоречи. По настоящото дело правният интерес от отрицателния установителен иск се свързва от ищеца с правото му на собственост върху процесния имот въз основа на реституция по ЗСПЗЗ и незачитането на това право от ответната община, която отказва да деактува възстановения имот и препятства нанасянето му като самостоятелен в действащия план. Правото на собственост на ищеца въз основа на реституция по ЗСПЗЗ обаче е отречено с влязлото в сила решение по приключилия спор по чл.108 ЗС. По настоящото дело съдът е длъжен да зачете формираната сила на пресъдено нещо по това дело и да приеме, че ищецът не е доказал фактите, от които черпи правния си интерес от отрицателния установителен иск – реституцията по ЗСПЗЗ, тъй като тя вече е отречена. Недопустимо е в производството по отрицателен установителен иск за собственост съдът повторно да разглежда по същество правата на ищеца върху спорния имот, от които той черпи правния си интерес, след като тези права вече са отречени със сила на пресъдено нещо, обвързваща същите страни. Именно тази специфика на настоящото дело обуславя различен резултат и съответно – поради различните обстоятелства по делата липсва противоречиво разрешаване на правен въпрос, което да доведе до основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. И на последно място – решение № 76 от 04.04.11г. по гр. д. № 758/10 г. на ВКС, II-ро г.о., е неотносимо към настоящото дело, тъй като касае специфичен казус на спор между бивши собственици и ползватели на терен по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ, какъвто в настоящия случай не е налице.
По втория въпрос също липсва противоречие между въззивното решение и решение № 109 от 25.05.2015 г. на ВКС по гр. д. № 7420/2014 г., I г. о. Действително, с това решение се прави разлика между предмета на делото по положителен уктановителен или ревандикационен иск от една страна и отрицателен установителен иск от друга, като съдът приема, че единият иск не изключва допустимостта на другия, тъй като имат различен предмет. В същото решение обаче се приема, че с отхвърляне на положителния уктановителен или ревандикационен иск за собственост със сила на пресъдено нещо се установява по отношение на страните и правоприемниците им, придобили права в хода на процеса, че ищецът не е собственик на спорното право на предявеното придобивно основание, като не се преклудират другите основания за придобиване право на собственост, които не са били предявени с исковата молба. Макар съставът на ВКС да не се занимава с въпроса дали е допустим отрицателен установителен иск, чийто правен интерес опосредствено е отречен с влязлото в сила решение, с което е отхвърлен положителен установителен или ревандикационен иск, предявен на същото придобивно основание, този извод може да се извлече от решението на ВКС, в което се сочи изрично, че не са преклудирани само незаявените основания, от които ищецът би могъл да черпи права. С други думи – ако е бил отхвърлен положителен установителен или ревандикационен иск, основан на реституция по ЗСПЗЗ, допустимо е да се предяви от същия ищец срещу същия ответник и за същия имот отрицателен установителен иск, но той трябва да е основан на друго придобивно основание, от което ищецът да черпи правен интерес – например придобивна давност, изтекла в периода след формиране на силата на пресъдено нещо по предходното дело, или придобивна сделка, настъпила също след този момент. Именно това е приел и въззивният съд в обжалваното решение.
Третият въпрос е много общо поставен и не отговаря на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, вр. т.е ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Представената във връзка с този въпрос практика на ВКС е неотносима към спора по настоящото дело, тъй като касае друга фактическа обстановка и съответно – друга правна проблематика. Решение № 54 от 24.07.2018 г. по гр. д. № 2334/2017 г. на ВКС, II-ро г.о. разглежда въпроса за допустимостта на втори по ред ревандикационен иск между същите страни и за същия имот, когато осъдителното решение по първото дело не е приведено в изпълнение в срока на придобивната давност. Решение № 504 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 603/2010 г. на ВКС, II-ро г.о., и решение № 41 от 11.02.2011 г. по гр. д. № 1401/2009 г. на ВКС, II-ро г.о., изобщо не разглеждат въпроса за допустимост на отрицателния установителен иск при отхвърлен преди това със сила на пресъдено нещо положителен установителен или ревандикационен иск между същите страни и за същия имот, а именно това е хипотезата по настоящото дело. Затова не може да има и противоречие между решенията по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, въпреки някои сходни обстоятелства по делата, като например актуването на спорния имот от общината.
Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 и чл.280, ал.2 ГПК. Няма затруднение в съдебната практика при разрешаване на въпросите, които се поставят по настоящото дело, поради което разглеждането му от ВКС няма да допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Обжалваното решение не е и очевидно неправилно, за да може да бъде допуснато до касационно обжалване на това основание.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 3044 от 28.12.2018 г. по в. гр. д. № 3365/2018 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: