О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 587
гр. София, 24.11.2017год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и трети октомври през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Генковска т.д. № 1483 по описа за 2017г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма], чрез адв. Т.Б. срещу решение № 617/16.03.2017г. по в.т.д. № 4629/2016 г. на Софийски апелативен съд, с което след частична отмяна на решение № 1185/11.07.2016г. по т.д. № 5632/2015г. на СГС, ТО,VI-7 с-в е отхвърлен искът на касатора против [фирма] с правно осн. чл.79 вр. чл.99 ЗЗД за присъждане на сумата от 44 728,35 лв., представляваща вземане за продажна цена по фактури № 26950/24.02.2014г., № 26951/24.04.2014г. и № 26952/24.04.2014г.
Касаторът поддържа, че решението е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касацията [фирма] в писмения си отговор изразява становище за недопустимост на касационната жалба и за неоснователност на искането за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. Не следва да се споделят възраженията на ответника по касацията за приложение на чл.280, ал.2 ГПК и за оставяне без разглеждане като недопустима на касационната жалба. Касае се до претендиране на вземания въз основа на договор за факторинг, за който по аналогия се прилагат правилата за цесия на осн. чл.99 ЗЗД. Факторът придобива вземанията такива, каквито те възникват за контрахента му. В случая се твърди, че прехвърлените вземания са по договор за периодични доставки между доставчика [фирма] и купувача [фирма] по три броя фактури. Следователно цената на иска се определя от сбора на цените за всяка доставка. Сборът на вземанията по трите процесни фактури е над 20 000 лв. и касационната жалба се явява допустима.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че по договор за факторинг [фирма] е поело задължение да прехвърли в полза на касатора всички свои вземания по търговски фактури с отложено плащане, издадени срещу платците, посочени в Приложенията към договора, сред които попада и [фирма]. За безпорен е бил установен фактът на трайни търговски отношения във връзка със сключен договор за доставка на стоки между [фирма] и [фирма]. Съобразно доказателствата съдът е намерил за доказано уведомяването на ответника от неговия доставчик за осъществената цесия на вземания за заплащане на цена на доставени стоки. Към процесните фактури са били приложени двустранно подписани стокови разписки. САС е приел за доказано оспорването на подписа върху тях за получател – надлежния представляващ [фирма] , а именно лицето В. К., на което е било възложено получаването на стоки във вписания в документите склад. СПЕ е установила, че подписът за получател както на фактурите, така и на стоковите разписки не е на посоченото лице. Въз основа на заключението на СТЕ въззивният съд е счел, че описаните във фактурите стоки не са били регистрирани чрез използвания от ответника софтуерен продукт / непозволяващ последващо изтриване на вече попълнен чрез него документ «стокова разписка»/ по вид, количество и време на доставката. Тези доказателства са били съпоставени и със свидетелските показания, от които се установява, че при констатирана от главния касиер на дружеството-ответник липса на доставени по фактурите стоки последният е спрял плащанията към касатора, уведомил е доставчика и са били издадени кредитни известия за всяка от трите фактури. Въззивната инстанция е заключила, че не се доказва реално осъществяване на доставка на стоки по спорните фактури. Не са налице основания за прилагане на презумпцията по чл.301 ТЗ, след като ответникът веднага след узнаването се е противопоставил на ненадлежното оформяне на фактурите и стоковите разписки за получател от лице без представителна власт. Следователно праводателят на касатора не е изпълнил задължението си по договора за периодични доставки на стоки, отразени в трите фактури, поради което и в негова полза не е възникнало вземане за цената им срещу получателя, респ. несъществува такова вземане и в полза на фактора.
Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК и според разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС материалноправният и/или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по см. на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване – правният въпрос трябва да е решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата или имащ значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. ВКС няма правомощие да извежда правния въпрос от фактическите и правни доводи на касаторите, а може само да преформулира, уточни и конкретизира поставения от страната правен въпрос.
В настоящия случай в представеното изложение към касационната жалба по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът формулира следните правни въпроси: 1/ относно действителността на цесията с оглед наличието на предмет на прехвърлянето – наличието на дълг, на осн. чл.26, ал.2, пр.1 ЗЗД; 2/ относно неправомерното позоваване на липсата на предмет на цесията ; 3 / относно непротивопоставимостта на последващи действия от длъжника и цедента спрямо цесионера, произтичащи от договор за факторинг; 4/ относно забраната цедентът да прекратява по какъвто и да е начин договора за цесия; 5/ Допустимо ли е, след надлежно уведомяване за цесия по чл.99, ал.3 ЗЗД, произтичаща от договор за факторинг, първоначалният кредитор – цедент / той и доставчик по договора за факторинг/ и длъжника / той и платец по договора за факторинг/ да правят каквито и да е договорки, касаещи прехвърленето вземане без съгласието на цесионера / той и фактор по договора за факторинг/ ?; 6/ Ако цедент и длъжник са в трайни търговски отношения по чл.292, ал.1 ТЗ и цедентът прехвърли свое вземане, за което длъжникът е надлежно уведомен съгласно чл.99, ал.3 ЗЗД, допустимо ли е последващо договаряне относно действителността на прехвърленото вземане между длъжника и цедента, без учаситето и съгласието на цесионера? Въпроси от № 1 до № 4 са въведени при позоваване на допълнителен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК – поради противоречие : по първи въпрос с решение № 107/27.07.2015г. по т.д. № 4680/2013г. на ВКС, I т.о.; по втори въпрос с решение № 130/09.01.2015г. т.д. № 1850/2013г. на ВКС, I т.о., по трети въпрос – с решение № 94/10.07.2014г. по т.д. № 3643/2013г. на ВКС, II т.о. и по четвърти въпрос – с решение № 291/18.11.2014г. по гр.д. № 2193/2014г. на ВКС, IV г.о. По пети въпрос е обосновано допълнително основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК – противоречие на обжалваното решение с практиката на съдилищата : с решение от 07.12.2016г. по т.д. № 6422/2015г. на СГС, ТО, VI-4 с-в и решение № 2177/17.11.2016г. по т.д. № 4565/2016г. на САС. По шести въпрос се позовава на допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като същият въпрос е от значение за точното приложение на закона и за развитие на правото.
Всички поставени от касатора въпроси са въведени в контекста на довод, че след като има валидно сключен договор за факторинг и доставчикът по него е уведомил за същия своя длъжник, издадени са двустранно подписани фактури, удостоверяващи доставка на стоки, то е недопустимо след това доставчикът и длъжникът да извършват правни действия, които водят до недължимост на прехвърленото вече вземане. Следователно въпросите се свеждат до един – формулиран под № 5 в изложението: Допустимо ли е, след надлежно уведомяване за цесия по чл.99, ал.3 ЗЗД, произтичаща от договор за факторинг, първоначалният кредитор – цедент / той и доставчик по договора за факторинг/ и длъжника / той и платец по договора за факторинг/ да правят каквито и да е договорки, касаещи прехвърленето вземане без съгласието на цесионера /той и фактор по договора за факторинг/? Така обобщени въпросите не отговарят на условията, за да е изпълнено общото основание по чл.280, ал.1 ГПК. Обуславящи крайното правно разрешение са изводите на САС, че по отношение на конкретните три процесни фактури ищецът не доказва да са въобще реално извършени доставки на стоки от доставчика /контрахент по договора за факторинг/ на купувача- ответник по иска, поради което и не е възникнало за последния задължение да ги заплаща на доставчика, а оттук и на фактора. Липсата на доставка е обоснована след обсъждане на съвкупност от доказателства за ненадлежно оформяне за получател на стокови разписки и фактури, нерегистриране от получателя на визираните по-горе стоки като доставени, свидетелски показания за незабавно противопоставяне. Издаването на кредитни известия е отчетено от въззивната инстанция само като последица от неизвършената стопанска операция, а не като основно доказателство въз основа на което да е направен извод за недължимост на претендираните от кастора вземания.
Не са изпълнени и допълнителните основания по чл.280, ал.1 ,т.1-т.3 ГПК.
Цитираното от касатора решение № 107/27.07.2015г. по т.д. № 4680/2013г. на ВКС, I т.о. съдържа произнасяне по въпроса за приложението на чл.301 ТЗ, който не е поставян в настоящото изложение към касационната жалба. В казуалната част на мотивите на посочения съдебен акт на ВКС се разглежда извършено преди цесията прихващане, което е погасило прехвърленото с цесията вземане, с оглед което цесията е призната за нищожна, поради липса на предмет. Следователно се касае до незадължителни правни изводи на касационния състав по отношение на хипотеза различна от настоящата.
С решение № 130/09.01.2015г. т.д. № 1850/2013г. на ВКС, I т.о. относно приложението на чл.293, ал.3 ТЗ е прието, че неизправната страна по облигационен търговски договор не може да се освободи от задължението за престация, след като е приела престацията на изправната страна без възражения, респ., ако е престирала частично като по действителен договор и възражението й касае остатъка, за който е била неизправна. В обжалваното въззивно решение не е подлежал на коментар въпросът за действителност на форма на сделката между доставчик и купувач, а и САС е констатирал пълна липса на доставка на стоки по процесните фактури.
С решение № 94/10.07.2014г. по т.д. № 3643/2013г. на ВКС, II т.о. е прието, че разпоредбата на чл.2 ал.2 т.12 от Закона за кредитните интитуции/ЗКИ/ при изреждане на банковите сделки урежда най-общо факторинга като договор за покупка на вземания, произтичащи от доставка на стоки или предоставяне на услуги и поемане на риска от събиране на тези вземания. Следователно между цесията и факторинга съществува прилика, доколкото се касае за договори с предмет вземания на една от страните по тях към трети лица-длъжници на прехвърлителя. Предметът на втория договор, обаче е ограничен до вземания на доставчика за цената на предоставяните от него на трети лица стоки или услуги, т.е. предмет при факторинга са само парични вземания, основани на тези сделки. С оглед целта на самия факторинг, а именно ограничаване на неблагоприятните последици за доставчика от осъществяване на доставки на стоки и предоставяне на услуги на трето лице-негов длъжник при условията на търговски кредит, чрез прехвърлянето на риска от кредита върху фактора, в правната доктрина се застъпва становището, че за разлика от цесията вземането-предмет на прехвърляне с договора за факторинг е винаги бъдещо, т.е. невъзникнало в патримониума на доставчика към датата на сключване на договора за факторинг или най-малкото: с бъдещ, т.е. ненастъпил падеж. Само в тези случаи се проявяват функциите: финансиране от страна на фактора на търговската дейност на доставчика и поемане на риска, които отличават факторинга като форма на финансово-кредитна дейност за разлика от цесията по гражданското право.
Извън спецификите на договора за факторинг, очертани по-горе, последният съдържа като правопораждащ факт съществени общи признаци с договора за цесия, уреден в ЗЗД и следователно при празнина в закона, относно правните последици на договора за факторинг, съгласно чл.46 ал.2, предл. първо ЗНА следва да се приложат по аналогия на закона правните норми уреждащи цесията по общото гражданско право. САС не се е отклонил с произнасянето си по въззивното решение от така цитираната задължителна практика, доколкото е отчел спецификата на договора за факторинг и по аналогия е приложил правилата на цесията.
В решение № 291/18.11.2014г. по гр.д. № 2193/2014г. на ВКС, IV г.о. е даден отговор на правния въпрос за това възможно ли е възмезден договор за цесия да бъде развален по взаимно съгласие на страните – цедент и цесионер. Даден е отговор, че всеки действителен двустранен договор, който не е прекратен на друго основание, включително и възмездният договор за цесия, може да бъде развален. Същото разрешение е неотносимо към настоящия случай, тъй като въззивният съд не е обсъждал казус относно разваляне на договор за факторинг по взаимно съгласие между фактора и доставчика.
Не е изпълнено и допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. В посочените от касатора влезли в сила с решение от 07.12.2016г. по т.д. № 6422/2015г. на СГС, ТО, VI-4 с-в и решение № 2177/17.11.2016г. по т.д. № 4565/2016г. на САС са разгледани въз основа на конкретно събрани доказателства други фактически отношения. Основните мотиви на САС за приемане, че е налице доставка по по-голяма част от фактурите, се извеждат от начина на оформяне на документите – при поставен щемпел с определено изявление, което действие не е било оспорено от ответника в процеса, както и поради неоспорване на съдържанието на стоковите разписки с вписан в тях номер на изходяща от самия купувач поръчка на стоките. Съответно решаващият състав на СГС е приел, че единственото направено в процеса възражение на ответника по иск на фактора за плащане по фактури за доставка на стоки се свежда до последващи действия на доставчика по „изтегляне“ на стоките, т.е. не се касае до липса въобще на доставка.
С оглед на изложеното не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакувания съдебен акт.
Ответникът по касацията претендира присъждане на разноски за настоящата инстанция, които съобразно представените доказателства за извършването им са в размер на 600лв. – заплатено адвокатско възнаграждение, които се дължат от кастора на осн. чл.78, ал.3 ГПК.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 617/16.03.2017г. по в.т.д. № 4629/2016 г. на Софийски апелативен съд. ОСЪЖДА [фирма] да заплати на [фирма] сумата от 600лв., представляваща сторените от последното разноски пред касационната инстанция, на осн. чл.78, ал.3 ГПК.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: