2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 588
гр. София, 27 юни 2018 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седми юни през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 1144 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца С. Х. Н. срещу решение № 1666/09.11.2017 г., постановено по въззивно гр. дело № 474/2017 г. на Варненския окръжен съд (В.). Касаторът обжалва въззивното решение в частта, с която, като е потвърдено частично решение № 66/09.01.2017 г., поправено с решение № 2425/14.06.2017 г., постановени по гр. дело № 2175/2016 г. на Варненския районен съд (В.), са отхвърлени, предявените от жалбоподателя срещу Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи в [населено място] (ОД на МВР – [населено място]), иск с правно основание чл. 211, ал. 5, т. 3 от ЗМВР от 2006 г. (отм.) и чл. 187, ал. 5 от ЗМВР – за разликата над общия му уважен размер от 1 279.62 лв. до пълния му предявен размер от 5 153.25 лв., претендирана като трудово възнаграждение за положен през периода 01.11.2012 г. – 04.11.2015 г., извънреден, включително – нощен и на официални празници, труд, както и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД – за разликата над общия му уважен размер от 149.94 лв. до пълния му предявен размер от 793.19 лв., претендирана като мораторна лихва (обезщетение за забава) за периода 01.12.2012 г. – 25.02.2016 г., и относно разноските по делото.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. Жалбоподателят излага оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част от решението, поради неправилно приложение на материалния закон, нарушение на процесуалните правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Ответната ОД на МВР – [населено място] не е подала отговор на касационната жалба.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на жалбоподателя, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните два, уточнени от настоящия съдебен състав (съгласно т. 1, изр. 3 – in fine от тълкувателно решение (ТР) № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС), правни въпроса: 1) материалноправен – намират ли субсидиарно приложение разпоредбите на чл. 67, ал. 7, т. 1 и т. 3 от ЗДСл за заплащане на допълнителни възнаграждения за нощен труд и за работа през официалните празници на държавни служители в системата на МВР при действието на ЗМВР от 2006 г. (отм.); и 2) процесуалноправен – прегражда ли се пътят за защита на ищеца, когато съдът не съобрази обстоятелствата по делото и не приложи разпоредбата на чл. 161, във вр. с чл. 190, ал. 2 от ГПК, като по този начин не установи обективната истина в процеса, а приеме, че претенцията на ищеца е недоказана. Жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че тези правни въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с ТР № 6/06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС.
На материалноправния въпрос двете съдебни инстанции по делото са дали противоречиво разрешение. Първоинстанционният съд е приел, че понятието „нощен труд“ е легално дефинирано в разпоредбата на чл. 140, ал. 2 от КТ, като в чл. 261 от КТ е уредено неговото заплащане. Приел е също, че в ЗМВР от 2006 г. (отм.) липсва изрична разпоредба, съгласно която нощният труд да подлежи на допълнително заплащане, но допълнителното възнаграждение за положен нощен труд се дължи на основание чл. 67, ал. 7, т. 1 от ЗДСл и в размера, предвиден в чл. 22 (отм.) от НСПДС – до 01.07.2012 г., респ. – чл. 8 от НСОРЗ – след 01.07.2012 г., а именно – не по-малко от 0.25 лв. на час. В. е приел също, че това право на възнаграждение за нощен труд съгласно ЗДСл не е дерогирано от ЗМВР от 2006 г. (отм.). В тази връзка е изтъкнато, че за разлика от ЗМВР от 2006 г. (отм.), в чл. 179, ал. 1 от действащия ЗМВР изрично са предвидени допълнителни възнаграждения на държавните служители за полагане на труд през нощта и на официални празници, предвид което първоинстанционният съд е приел, че в отменения закон е имало празнота, която законодателят вече е запълнил и е уредил изрично тези отношения на страните по служебното правоотношение. В обжалваното решение въззивният съд е приел, че ЗМВР е специален по отношение на ЗДСл и в него е уреден статутът на държавните служители, полагащи труд по служебно правоотношение в системата на МВР – аргумент от чл. 169, ал. 2 от ЗМВР от 2006 г. (отм.) и чл. 142, ал. 2 от ЗМВР. Приел е също, че в чл. 202, ал. 1 от ЗМВР от 2006 г. (отм.) са изброени допълнителните възнаграждения, които се изплащат на държавните служителите, като в разпоредбата е предвидено възнаграждение само за извънреден труд, но не и за нощен труд или труд, полаган от държавните служители по време на официални празници, каквато изрична разпоредба се съдържа в действащия ЗМВР. Посочил е и че нормата на чл. 202, ал. 5 от ЗМВР от 2006 г. (отм.) допуска заплащане на допълнителни възнагараждения и извън посочените в ал. 1, само в случаи, определени със закон или с акт на Министерския съвет, но е изтъкнал, че такива в процесния по делото период не са приети. В. е приел и че от систематическото тълкуване на двете норми следва, че изброяването в специалния закон на хипотезите, в които се дължи допълнително възнаграждение, е изчерпателно и не са налице условията за приложимост на общата норма на чл. 67 от ЗДСл.
Настоящият съдебен състав намира, че разрешението на материалноправния въпрос, възприето от въззивния съд в обжалваното решение, е в противоречие с разясненията, дадени в мотивите към т. 23 от посоченото от касатора ТР № 6/06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, предвид които е прието, че разпоредбата на чл. 126 от ЗДСл намира субсидиарно приложение по отношение на държавните служители в системата на МВР, включително след отмяната на § 1а от ДР на ЗМВР от 2006 г. (отм.). Поради това, касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по материалноправния въпрос.
Няма основание касационното обжалване да се допуска по процесуалноправния въпрос, тъй като същият не е обсъждан в мотивите към обжалваното въззивно решение, респ. – той не е обуславящ правните изводи на въззивния съд по спора; разрешение на този въпрос не се съдържа и в посоченото от касатора ТР № 6/06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС.
В заключение – касационното обжалване на атакуваната част от въззивното решение следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, но само по материалноправния въпрос – намират ли субсидиарно приложение разпоредбите на чл. 67, ал. 7, т. 1 и т. 3 от ЗДСл за заплащане на допълнителни възнаграждения за нощен труд и за работа през официалните празници на държавни служители в системата на МВР при действието на ЗМВР от 2006 г. (отм.).
Жалбоподателят-ищец не дължи внасянето на държавна такса по делото, съгласно чл. 126 от ЗДСл и чл. 5, б. „в“ от ЗДТ (в този смисъл – т. 23 от ТР № 6/06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС).
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1666/09.11.2017 г., постановено по въззивно гр. дело № 474/2017 г. на Варненския окръжен съд, – в частта, с която са отхвърлени, предявените по делото, иск с правно основание чл. 211, ал. 5, т. 3 от ЗМВР от 2006 г. (отм.) и чл. 187, ал. 5 от ЗМВР – за разликата над общия му уважен размер от 1 279.62 лв. до пълния му предявен размер от 5 153.25 лв., и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД – за разликата над общия му уважен размер от 149.94 лв. до пълния му предявен размер от 793.19 лв., и относно разноските по делото.
В останалата част въззивното решение не е обжалвано.
Делото да се докладва на председателя на Четвърто гражданско отделение на ВКС за насрочване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: