О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 588
гр. София, 28.04. 2014 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шести февруари през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 6477 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 126/12.07.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 272/2013 г. на Варненския апелативен съд. С него, като е потвърдено решение № 371/04.03.2013 г., поправено, и допълнено в частта за разноските с решение № 848/18.04.2013 г., постановени по гр. дело № 2624/2011 г. на Варненския окръжен съд, са отхвърлени предявените от жалбоподателя срещу [фирма] и [фирма] искове с правно основание чл. 59 от ЗЗД за заплащане солидарно на следните суми: сумата от 26 100 лв. – цена на достъп за периода 19.12.2006 г. – 19.06.2007 г. до: трафопост на площ 60 кв.м., находящ се в поземлен имот № в И. – Г., ведно с оборудването в него: трансформатор 1000/20, трансформатор 1200/20, 5 бр. високоволтови прекъсвача А-20/500/8, 3 бр. кондензатори С-038-10-3, 2 бр. тристепенни регулатора на напрежение; подстанция на площ 170 кв.м., находяща се в поземлен имот № в И. – Г., ведно с оборудването в нея; и кабелна линия 20 кV; и сумата от 28 417.24 лв. – сторени разходи за поддържане през същия период на електрическите уредби в същите трафопост, подстанция и кабелна линия; в тежест на жалбоподателя са възложени и разноските по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Ответниците [фирма] и [фирма] не са подали отговори на касационната жалба в срока за това.
В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени следните три материалноправни въпроса: 1) могат ли електрическите уредби и съоръжения да бъдат придобивани в собственост от приватизиращи се фирми при действието на ЗЕЕЕ (отм.), ако приватизационният договор е породил действие преди влизане в сила на § 67 от ПЗР към ЗИД на ЗЕЕЕ (обн. в ДВ, бр. 108/2001 г.); 2) следва ли енергийното предприятие, ползващо чужд енергиен обект (трафопост и съоръженията в него) за доставка на електрическа енергия на други потребители – трети лица, да заплати обезщетение на неговия собственик; и 3) дали ищецът, извършил ремонт на производствена сграда – трафопост и възлова станция 20 кV, се е обеднил и дали ответникът се е обогатил по смисъла на чл. 59 от ЗЗД, когато разходите за строително-монтажните работи (СМР) са за сградата, а не за техническите съоръжения за доставка и пренос на електрическа енергия в нея (последният въпрос е уточнен и конкретизиран от съда, съгласно т. 1, изр. 3 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Жалбоподателят поддържа, че първите два въпроса са разрешени от въззивния съд в противоречие с решение № 179/18.05.2011 г. по търг. дело № 13/2010 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС и влязло в сила решение № 468/17.10.2011 г. по възз. гр. дело № 563/2011 г. на Пловдивския апелативен съд (ПАС), като в обратен смисъл е решение № 440/23.12.2011 г. по гр. дело № 1605/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, както и че третият правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона.
Настоящият съдебен състав намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване на въззивното решение.
За да отхвърли предявените по делото искове (главен и евентуален) по чл. 59 от ЗЗД, след подробно обсъждане на доказателствата по делото, възизвният съд е приел от правна страна следното: В тежест на жалбоподателя-ищец е да установи при условията на пълно и главно доказване наличието на следите кумулативно дадени предпоставки: че е собственик на процесните вещи и че същите се ползват от ответниците; че ищецът се е обеднил със сумата 26 100 лв., представляваща цена на достъп за периода от 19.12.2006 год. до 19.06.2007 год., с която сума ответниците са се обогатили за негова сметка – по главния иск, като същото се отнася и за предявения евентуален иск за извършени от ищеца разходи за запазване и поддръжка на ел. уредбите и съоръженията в размер 28 417.24 лв.; а в тежест на ответниците е да установят наличието на правно основание за ползването. По основните спорни въпроси по делото – дали ищецът е собственик на процесните съоръжения и дали с оглед разпоредбите на отменения Закон за електростопанството (ЗЕ) е могъл да придобие правото на собственост върху същите, апелативният съд е намерил следното: Ищцовото дружество претендира да е придобило правото на собственост върху процесните имоти въз основа на приватизационни договори от 20.12.1999 г. и 13.06.2000 г. и на основание Заповед № РД-11-295/03.05.2006 г. на областния управител на област Добрич, но съгласно тези договори приватизирано е самото ищцово дружество. Към момента на сключването им, в сила е бил ЗЕ (отм.), според чл. 2 от който, електрическите централи за производство на електрическа енергия и електрическите уредби и мрежи за пренос и разпределение на електрическа енергия са държавна собственост, като съгласно тази норма на закона е била налице забрана за отчуждаването на процесните недвижими вещи. С влизането в сила на ЗЕЕЕ (ДВ, бр. 64/1999 г.), тези обекти се прехвърлят на енергийното лицензирано предприятие по предвидения за това ред. Съгласно разпоредбата на § 67, ал. 6 от ПЗР към ЗИД на ЗЕЕЕ (обн. в ДВ, бр. 108/2001 г.), при приватизация на обекти, на чиято територия има изградени енергийни обекти, последните не се включват в предмета на сделката, ако чрез тях се снабдява с енергия повече от един потребител, като в случая от заключението на съдебно-техническата експертиза е установено, че процесните енергийни обекти обслужват, освен ищеца, и други потребители. Въззивният съд е изложил и съображения, че се касае за последователно регламентиран в нормативната уредба принцип, че заварените електрически уредби за общо ползване не могат да преминават от държавна собственост в собственост на частни лица, освен при посочените в ЗЕЕЕ (отм.) условия – в полза на лицензирани енергийни предприятия. Предвид това, апелативният съд е намерил, че ищецът не е установил правото си на собственост върху процесните енергийни обекти, от което зависи успешното провеждане на предявения главен иск по чл. 59 от ЗЗД, и същият следва да бъде отхвърлен. По предявения при условията на евентуалност, втори иск с правно основание чл. 59 от ЗЗД, въззивният съд е приел за безспорно по делото, че ищецът е извършил подобрения на сградите, представляващи трафопост и подстанция, но не и на ел.-уредбите и съоръженията в тях. С оглед това е приел, че извършените СМР в сградите, не са довели до обедняване на ищеца за сметка на ответниците, тъй като разходите по тези СМР не са за техническите съоръжения за доставка и пренос на електрическа енергия. По тези съображения, и предявеният евентуален иск е намерен за неоснователен.
С така изложените мотиви към обжалваното решение, въззивният съд е разрешил първия изведен от касатора материалноправен въпрос в съответствие с константната задължителна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, намерила израз в соченото от жалбоподателя, решение № 440/23.12.2011 г. по гр. дело № 1605/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, както и в цитираното в последното, решение № 300/28.06.2010 г. по гр. дело № 169/2009 г. на І-во гр. отд. на ВКС. В тях също е прието следното: При действието на чл. 2 и чл. 8 от ЗЕ от 1975 г., отменен през 1999 г., електрическите уредби и съоръжения не са могли да бъдат придобивани в частна собственост – тези общи енергийни обекти (уредби), които захранват няколко потребители, са държавна собственост, не могат да бъдат частна собственост и като такива са изключени от граждански оборот – налице е правна невъзможност за тяхното деривативно придобиване. Принципът, залегнал в последващото законодателство относно собствеността на енергийните обекти, е, че същите трябва да принадлежат на лицата, които са получили лиценз за осъществяване на дейности в областта на енергетиката – чл. 58 от ЗЕЕЕ (отм.) и чл. 40, ал. 1, т. 2 от действащия Закон за енергетиката от 2003 г. (ЗЕ от 2003 г.). Затова § 4, ал. 1 от ПЗР на ЗЕ от 2003 г. предписва, че енергийни обекти, които трябва да бъдат собственост на лицензираните енергийни предприятия, а принадлежат на трети лица, трябва да се изкупят от тях в осемгодишен срок от влизане на закона в сила. Във връзка с тази разпоредба е и текстът на § 4, ал. 11 от ПЗР на ЗЕ от 2003 г., според който при приватизация на имуществото на фирми и дружества, в които има изградени енергийни обекти, те не се включват в предмета на сделката, а се прехвърлят на съответното енергийно предприятие. Изключение се допуска когато обектът снабдява с енергия само един потребител. Аналогични са и предходните разпоредби на § 67, ал. 2 и ал. 9 от ПЗР на ЗЕЕЕ (отм.). С тези разпоредби са създадени условия държавната собственост върху енергийните обекти, установена още с чл. 2, ал. 1 от ЗЕ от 1975 г. и чл. 2, ал. 1 от ЗЕ от 1948 г. да премине в собственост на енергийните предприятия.
Следва да се отбележи, че в случая, както е приел и въззивният съд, с приватизационните договори от 20.12.1999 г. и 13.06.2000 г. е приватизирано самото ищцово дружество, т.е. тези приватизационни договори не го легитимират като собственик, а от друга страна – при действието на чл. 17а от ЗППДОП (в сила от 1994 г.), е действал чл. 2, ал. 1 от ЗЕ от 1975 г., съгласно който общите енергийни обекти (уредби), които захранват няколко потребители, са държавна собственост. В същия смисъл е и разрешението по конкретния казус, даден с цитираното по-горе решение № 300/28.06.2010 г. по гр. дело № 169/2009 г. на І-во гр. отд. на ВКС.
С другото посочено от касатора, решение № 179/18.05.2011 г. по търг. дело № 13/2010 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, което е постановено по реда на чл. 290 от ГПК, този първи изведен от жалбоподателя материалноправен въпрос не е разрешаван. С това решение е дадено разрешение на втория изведен от касатора правен въпрос, както и на въпрос относно базата, на която трябва да се определи обезщетение за ползване на трафопост и съоръженията в него. Именно защото не е изледван и разрешаван въпроса относно собствеността на енергиен обект и нейното придобиване, с това решение на ВКС делото е върнато за ново разглеждане от въззивния съд. Поради това, по първия изведен от касатора правен въпрос не е налице твърдяното от него противоречие между това решение на ВКС и обжалваното въззивно решение, респ. – и с решение № 440/23.12.2011 г. по гр. дело № 1605/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, в съответствие с което е постановено обжалваното въззивно решение.
Соченото от касатора, решение № 468/17.10.2011 г. по възз. гр. дело № 563/2011 г. на ПАС не е представено по делото, а представеното (в препис – и то не в неговата цялост), определение № 144/20.02.2013 г. по търг. дело № 83/2012 г. на І-во търг. отд. на ВКС, с което не е допуснато касационното обжалване на това въззивно решение, не е годно да формира съдебна практика по смисъла т. 1 и т. 2 на чл. 280, ал. 1 от ГПК. От друга страна, дори между това влязло в сила въззивно решение на ПАС и обжалваното въззивно решение по настоящото дело да е налице противоречие по първия въпрос, то, след като обжалваното решение е съобразено със задължителната практика на ВКС по този въпрос (цитираните по-горе, решение № 440/23.12.2011 г. по гр. дело № 1605/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 300/28.06.2010 г. по гр. дело № 169/2009 г. на І-во гр. отд. на ВКС), не са и не биха могли да са налице наведените от жалбоподателя допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК за допускане на касационното обжалване по този въпрос.
Вторият изведен от касатора материалноправен въпрос изцяло изхожда от постановката и предпоставя, той – жалбоподателят, като ищец по делото, да се легитимира като собственик на процесните енергийни обекти (трафопост, подстанция и кабелна линия) и на съоръженията в тях. Както вече беше посочено, въззивният съд изрично е приел, че това не е установено по делото (и което е в съответствие със задължителната практика на ВКС по първия въпрос). При това положение, вторият материалноправен въпрос, нито е обуславящ правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение, нито е от значение за крайния изход на правния спор по конкретното дело, поради което той в случая не съставлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване (в този смисъл е и т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Третият изведен от жалбоподателя материалноправен въпрос, също е без значение за изхода на правния спор по делото. Евентуалният иск по делото е основан на твърденията в исковата молба, че касаторът-ищец е извършил разходи за запазване и поддръжка на ел. уредбите и съоръженията в процесните трафопост и подстанция, като въззивният съд е приел за недоказани по делото тези твърдения. При това положение, и тъй като по делото не е установено и някой от двамата ответници да е собственик на сградите, в които се намират тези съоръжения, то установеното по делото обстоятелство, че касаторът-ищец е извършил разходи за ремонт и подобрения на тези сгради, е ирелевантно за правния спор, респ. – без значение за спора е и третият материалноправен въпрос, в чиято основа стои това ирелевантно обстоятелство.
В заключение – касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 126/12.07.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 272/2013 г. на Варненския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.