5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 589
гр. София, 18.07.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на тридесети май две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело № 941/2019 г.
Производството по чл. 288 ГПК е образувано по касационна жалба на Л. И. Б., С. Д. Б., К. Л. Б. и К. Л. Б., последните двама чрез законния си представител Л. И. Б., подадена чрез адвокат З. П. Н. против решение № 180 от 25.10.2018 г. по гр. дело № 397/2018 г. на ПАС /Пловдивски апелативен съд/, 2 граждански състав.
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът – „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“ АД, гр. София е подал отговор, в който е мотивирал становището си за липсата на основания по чл. 280, ал. 1 ГПК и по същество за неоснователност на жалбата.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, от легитимирана страна, при наличие на правен интерес, обусловен от постановения правен резултат, поради което е процесуално допустима.
ВКС /Върховен касационен съд/, гражданска колегия, състав на трето отделение, за да се произнесе по искането за допускане на касационно обжалване взе предвид следното:
С въззивното решение е потвърдено първоинстанционно решение № 441 от 30.03.2018 г. по гр. дело № 2420/2017 г. на Пловдивски окръжен съд, І граждански състав и са присъдени в полза на въззиваемото дружество разноски в размер на сумата 450 лв. С решението на окръжния съд е уважен иск по чл. 135 ЗЗД за относителна недействителност по отношение на „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“ АД, гр. София на договори за прехвърляне на недвижими имоти срещу задължение за издръжка и гледане, сключени между ответниците по претенцията, родителите – Л. И. Б. и С. Д. Б. като праводатели, а децата – К. Л. Б. и К. Л. Б. като приобретатели, предмет на нотариален акт № 64, том 3, рег. № 4229, дело № 463/2016 г. и на нотариален акт № 161, том 6, рег. № 9132, дело № 1158/2016 г. и двата на нотариус Т. Р..
По чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касаторите са поставили въпрос, формулиран, както следва: „Следва ли въззивният съд да обсъди всички възражения, изложени във въззивната жалба, за да постанови съдебния си акт ?“. Същите са изложили твърдение за липсата на произнасяне от ПАС по възражението, че сделките по нотариален акт от 14.06.2016 г. били сключени преди възникване на вземането на кредитора, поради което не са могли да увредят последния. В изложението са изброени касационни решения /по гр. дело № 7568/2013 г. на ІV г.о., по гр. дело № 3343/2016 г. на І г.о., по гр. дело № 761/2010 г. на ІV г.о. и др., подробно отразени в текста на изложението/, които жалбоподателите са посочили като съдебна практика затова, че въззивната инстанция дължи произнасяне по всички възражения на страните. Не е обосновано приложно поле на предпоставки за допускане на касационен контрол, тъй като въззивният съд е обсъдил както посоченото възражение, така и останалите възражения на страните и е съобразил изискването за обсъждане на доказателствата, доводите и възраженията на ищеца и ответниците. ПАС е приел, че банката – кредитор е сключила посочените в исковата молба договори за кредит с „Колоре България“ ЕООД, а дружеството е получило сумите по тях, както и е обосновал извод за встъпване на касаторите Л. И. Б. и С. Д. Б. като съдлъжници в задълженията на дружеството. ПАС е приел още, че плащанията са преустановени, банката е уведомила кредитополучателя и солидарните длъжници, че ще обяви кредитите за предсрочно изискуеми, ще предприеме принудителното им събиране, издадени са заповеди за изпълнение, изпълнителни листове, образувано е изпълнително дело с длъжници – дружеството и двамата солидарните длъжници. Въз основа на така приетите изводи, съдът е направил решаващия си извод, че ищецът е кредитор по отношение на Л. И. Б. и С. Д. Б.. Обоснован е и друг решаващ извод, а именно, че вземането е възникнало преди извършването на двете сделки, чието обявяване за недействителни се иска, а с оглед на този извод и приет и следващия, че е налице вземане в полза на кредитора, възникнало преди действието, чието обявяване за недействително се иска. За да аргументира горните съображения, ПАС е разгледал подробно и хронологично всеки един от процесните кредити, както и встъпването на ответниците Л. И. Б. и С. Д. Б. по реда на чл. 101 ЗЗД като съдлъжници, съобразно конкретното време – дата на сключване на всяка една от сделките, разгледал е по време на тяхното реализиране и транслативните сделки, чиято недействителност се претендира, както и действията на ищеца, насочени към събиране на вземанията чрез провеждане на заповедно производство и изпълнително дело. Подробно са обсъдени доказателствата, доводите на страните и възраженията им, включително посоченото в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК във връзка с цитирания въпрос възражение. С оглед на тези обстоятелства следва да се приеме, че при мотивиране на своя съдебен акт, въззивната инстанция не се е отклонила от практиката, на което се позовават касаторите, а напротив е процедирала в съответствие с разрешенията й. Поради това настоящата инстанция намира, че няма основание за допускане на касационен контрол по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Не е налице необсъждане на въпросното възражение, а несъгласие на жалбоподателите с изводите на апелативния съд. Достигането на въззивната инстанция до изводи, различни от желаните от страната няма относимост към основанията за селектиране на касационната жалба, съответно не може да послужи като предпоставка за допускането на касационно обжалване. Настоящият състав на ВКС намира, предвид тези съображения, че с цитираният въпрос и доводите към него касаторите не са обосновали наличието на основания по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК, което има за правна последица недопускане на касационен контрол.
Вторият и последен въпрос, поставен от касаторите е формулиран, както следва: „При правилното решаване на делото следва ли да се вземе предвид наличието на обезпечение в полза на кредитора, особено когато размерът му многократно надхвърля вземането ?“. Към цитирания въпрос след отразяване на мотиви на апелативния съд лаконично е посочено следното : „считам че с произнасянето по този въпрос би довело до развитие на правото – основание по смисъла на чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК“. Въззивният съд е констатирал, че с договорите за прехвърляне на имоти срещу задължение за издръжка и гледане длъжниците са намалили своя патримониум и по този начин затрудняват удовлетворяването на кредитора. Във второинстанционното решение са разгледани доводите на ответниците по иска за обезпечаване на вземанията на кредитора с договорни ипотеки и особени залози на имущество на първоначалния длъжник – „Колоре България“ ЕООД, но съдебният състав е отхвърлил същите въз основа на обоснованото от него разбиране, че без значение за основателността на иска е дали ответниците притежават друго имущество, тъй като цялото им имущество служи за обезпечение на кредиторите, съгласно чл. 133 ЗЗД и кредиторът разполага с възможността да избира от кое имущество да се удовлетвори. Тези изводи са в съответствие с разрешенията в практиката на ВКС – решение по гр. дело № 1379/2012 г., решение по гр. дело № 2301/2014 г. на състави на ІV г.о. и др., съгласно които длъжникът не разполага с възражение, че притежава и друго имущество извън разпореденото – той не разполага с възможност за избор, срещу кое от притежаваните от него имущества да се насочи принудителното изпълнение. Наличието на практика по поставения въпрос изключва приложението на чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК в хипотезата „развитие на правото“. Същата хипотеза засяга случаите на непълна, неясна или противоречива правна уредба в конкретни разпоредби, по които не е формирана съдебна практика. Когато е създадена съдебна практика, както е в настоящия случай искането за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК /развитие на правото/ е неоснователно. По разглеждането дело неоснователността на искането на касаторите произтича още и от следните съображения. Жалбоподателите не са мотивирали изложението по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК чрез посочване на конкретните разпоредби, както и чрез обосноваване на необходимостта от тълкуването им въз основа на съображения за непълнота, неяснота или противоречие на уредбата, която съдържат и липсата на практика на ВКС по приложението им. Същите не са аргументирали и другата хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – точно прилагане на закона, чрез позоваване на съдебна практика, формирана при неточно приложение на закона или съдебна практика, която се нуждае от промяна, поради изменение на законодателството или обществените условия. При изготвяне на изложението не са съобразени разрешенията в т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС. Ето защо и по този въпрос настоящата инстанция приема, че не са обосновани предпоставки за допускане на касационно обжалване.
С оглед на всичко изложено по – горе следва да се приеме, че касаторите не са обосновали приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
По тези съображения Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 180 от 25.10.2018 г. по гр. дело № 397/2018 г. на Пловдивски апелативен съд, 2 граждански състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: