5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 589
София, 17.10. 2014 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на осми октомври през две хиляди и четиринадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 19/2014 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] – [населено място], срещу въззивно решение № 1565 от 09.07.2013 г., постановено по т. д. № 1053/2012 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение от 16.12.2011 г. по т. д. № 538/2011 г. на Кюстендилски окръжен съд. С първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният от [фирма] против [фирма] и К. Р. Д. частичен иск с правно основание чл.534, ал.1 ТЗ за заплащане на сумата 26 000 лв. – част от вземане с общ размер 155 000 лв., претендирано във връзка с прескрибиран запис на заповед, издаден на 22.03.2006 г. от [фирма] и авалиран от К. Д., и са присъдени разноски на ответниците в размер на сумата 1 670 лв.
Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение на основанията по чл.281, т.3 ГПК. К. навежда доводи, че при разглеждане на делото от първата инстанция са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила относно доклада по чл.146 ГПК и връчване на решението по делото на ответника К. Д., които не са отстранени от въззивната инстанция. Позовава се на нарушения на материалния закон – чл.534, ал.1 ТЗ и чл.537 във вр. с чл.462 ГПК, при формиране на изводите на въззивния съд относно предпоставките за основателност на иска за менителнично неоснователно обогатяване и формалната редовност на записа на заповед.
Допускането на касационно обжалване се поддържа на всички предвидени в чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК основания, обосновани в изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК.
Ответникът по касация [фирма] – [населено място], обл. Кюстендилска, изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.
Ответникът К. Р. Д. не заявява становище в срока по чл.287, ал.1 ГПК.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Производството по т. д. № 538/2011 г. на Кюстендилски окръжен съд е образувано по предявен от [фирма] против [фирма] и К. Р. Д. иск с правно основание чл.534, ал.1 ТЗ за заплащане на сумата 26 000 лв. – част от вземане с общ размер 155 000 лв., претендирано като дължимо по силата на менителнично неоснователно обогатяване във връзка с прескрибиран запис на заповед, издаден на 22.03.2006 г. от първия ответник и авалиран от втория ответник.
Първоинстанционният съд е отхвърлил иска с мотив, че не е установено съществуването на задължения по каузално правоотношение между издателя и поемателя на записа на заповед, послужили като основание за менителничното задължаване.
Въззивният съд е потвърдил решението на първоинстанционния съд, но по съображения, различни от тези на първата инстанция. В съответствие с изискването на чл.269 ГПК въззивният съд е обсъдил подробно оплакванията във въззивната жалба на ищеца [фирма] за необоснованост и противоречие с материалния закон на изводите на първоинстанционния съд за липса на установена правнорелевантна връзка между записа на заповед и конкретно каузално правоотношение, както и за отсъствие на мотиви в решението за отхвърлянето на иска срещу авалиста К. Д.. Независимо от произнасянето в тази насока, въззивният съд е приел, че неоснователността на предявения иск произтича от формалната нередовност на записа на заповед, водеща до неговата нищожност като правна сделка и изключваща възникването както на обективираното в съдържанието му менителнично вземане, така и на вземането по чл.534, ал.1 ТЗ за менителнично неоснователно обогатяване. Нищожността на записа на заповед е аргументирана с липсата на задължителен реквизит по чл.535 ТЗ в съдържанието на менителничния ефект – името на лицето, което трябва да плати. Изводът за нищожност е направен с оглед на обстоятелството, че в титулната част на записа на заповед като издател /платец/ е посочено [фирма], а в съдържанието на документа като автор на волеизявлението за заплащане на обещаната парична сума е посочен К. Д., без да има указания, че същият поема задължението за плащане в качеството на управител на вписаното като издател търговско дружество. Изложени са мотиви, че граматическата редакция на волеизявлението за задължаване не разкрива упражняване на правомощия на органно представителство от страна на К. Д. при издаване на менителничния ефект, а сочи на лично задължаване на последния като физическо лице. Противоречието между посочения в титулната част на записа на заповед издател и лицето, направило волеизявлението за задължаване, е преценено като порок, препятстващ идентифицирането на действителния издател на записа на заповед и водещ на практика до липсата на задължителен реквизит от кръга на визираните в чл.535 ТЗ с последица нищожност на менителничната сделка. Обусловената от порок във формата нищожност на записа на заповед е мотивирала въззивния съд да приеме, че искът по чл.534, ал.1 ТЗ е неоснователен не само по отношение на сочения от ищеца издател [фирма], но и по отношение на авалиста К. Д..
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Извън очертаното в чл.280, ал.1 ГПК приложно поле на касационното обжалване са първите два въпроса, посочени от касатора в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК : „Указанията на страните във връзка с доказателствата част ли са от задължителния доклад по чл.146 ГПК; Задължителна ли е поредността на установените начини на връчване – всеки следващ може да се приложи след изчерпване на предходния – на съдебен адресат, респ. пълномощник, лично /вкл. на представител/, чрез друго лице, чрез залепване на уведомление”. Въпросите са поставени във връзка с оплакванията в касационната жалба за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения при изготвяне на доклада по чл.146 ГПК и при връчване на препис от първоинстанционното решение на ответника К. Д.. В подадената от дружеството – касатор въззивна жалба не се съдържат оплаквания за порочност на обжалваното първоинстанционно решение вследствие на тези нарушения, поради което въззивният съд не е обсъждал и не се е произнасял за наличието им /в каквато насока са указанията в Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС – т.2/. След като не са обсъждани от въззивния съд, а са поставени за пръв път пред касационната инстанция, разглежданите въпроси не са от значение за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне.
Не е от значение за изхода на делото третият формулиран в изложението въпрос : „Следва ли кредиторът да доказва съществуването на каузално правоотношение, въз основа на което е поето подлежащо на изпълнение задължение, когато възражението на длъжника – издател на редовен от външна страна запис на заповед, че не е поел задължение по ценната книга, е общо формулирано или когато изобщо липсва възражение на длъжника на редовен от външна страна запис на заповед за съществуването на каузално отношение”. Макар да е обсъдил доводите на страните за обвързаност на записа на заповед с друго каузално правоотношение, въззивният съд е отхвърлил иска по чл.534, ал.1 ТЗ поради решаващия извод, че записът на заповед е нищожен и не е породил вземане/задължение за плащане на обещаната в съдържанието му парична сума. Отхвърлянето на иска е резултат от приетата нищожност на записа на заповед, а не от разрешаване на въпроса дали е доказано каузално правоотношение като причина за неговото издаване. С оглед на това поставеният въпрос не може да се квалифицира като обуславящ за изхода на спора и е безпредметно да се преценява дали по отношение на него е осъществена специфичната за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК допълнителна предпоставка – противоречие с цитираната в изложението задължителната практика на ВКС.
Последните два въпроса, с които касаторът е обосновал приложното поле на касационното обжалване, са : „Допустимо ли е посочването на издател в запис на заповед да стане с фирменото наименование на юридическото лице, а волеизявлението да бъде направено от лице, имащо представителна власт, с посочени три имена; В случаите на подписване на запис на заповед без представителна власт лицето, подписало записа на заповед, счита ли се лично задължено”. Тези въпроси не кореспондират с мотивите на въззивния съд за неоснователност на иска по чл.534, ал.1 ТЗ и също не могат да бъдат подведени под общото основание на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касация. При разрешаване на въведения с иска правен спор въззивният съд не е изразил становище за недопустимост волеизявлението за менителнично задължаване на юридическо лице /търговско дружество/ чрез запис на заповед да бъде направено от физическо лице, разполагащо с представителна власт спрямо юридическото лице. За да отхвърли иска по съображения за нищожност на записа на заповед, съдът е направил извод, че текстът на записа на заповед не позволява да се идентифицира кой е неговият издател – търговското дружество [фирма] или управителят на дружеството К. Д., който е направил волеизявлението за менителнично задължаване в лично качество, а не като представляващ дружеството. Ирелевантен за отхвърлянето на иска е и въпросът за последиците от подписване на запис на заповед без представителна власт. Въззивният съд не е отрекъл представителната власт на К. Д. като управител на [фирма], а е приел, че записът на заповед не съдържа ясно указание волеизявлението на К. Д. за менителнично задължаване да е направено в качеството му на представляващ търговското дружество. Възприетото разрешение сочи на неоснователност на довода на касатора за противоречие на въззивното с практиката в решение № 231/17.03.2004 г. по т. д. № 898/2003 г. на ВКС, ІІ т. о., в което е прието, че съгласно препращащата разпоредба на чл.537 ТЗ, в случаите на подписване на запис на заповед без представителна власт или при превишаване на тази власт се прилага специалната разпоредба на чл.462 ТЗ – лицето, подписало записа на заповед при посочените в закона условия, се задължава лично.
По изложените съображения решението по т. д. № 1053/2012 г. на Софийски апелативен съд не следва да се допуска до касационно обжалване.
В зависимост от изхода на производството по чл.288 ГПК на ответника [фирма] следва да се присъдят разноски по чл.78, ал.3 ГПК в размер на сумата 1 000 лв. – адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационна жалба, уговорено и платено в брой по договор за правна защита и съдействие от 18.12.2013 г.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1565 от 09.07.2013 г., постановено по т. д. № 1053/2012 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма] с ЕИК[ЕИК] със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], да заплати на [фирма] с ЕИК[ЕИК] със седалище и адрес на управление [населено място], обл. Кюстендилска, сумата 1 000 лв. /хиляда лв./ – разноски по делото.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :