О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 59
гр. София 15.01.2016 г..
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на втори ноември две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 4638/2015 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Б. Р. М., чрез пълномощника му адв. Г. Х., срещу решение № 289/17.02.2015г. по в.гр.д. № 4205/2014 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е отменено решение от 12.06.2014г. по гр.д. № 4800/2013 г. на Софийски градски съд, в частта,в която исковете са отхвърлени до пълния предявен размер от 31 200 лв. и е постановено решение по същество ,с което е осъден Б. Р. М. да заплати на С. С. А., К. Г. А.-Н., Г. В. Т. и Д. В. Т. сумата от още 9 553.98 лв., ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба в съда – 05.04.2013г. до окончателното изплащане на сумата, представляваща обезщетение за ползван без правно основание недвижим имот, представляващ 600/715 ид.ч. от празно дворно място, съставляващо УПИ № ХХХ-987, 1167 „в” – стар от кв. 61 по плана на [населено място], представляващ част от УПИ № ХХ-1273, 1167 „в” от кв.61 по плана на [населено място], за периода от 05.04.2008 г. до 28.03.2012 г., на основание чл.59, ал.1 от ЗЗД.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и недопустимост на обжалваното въззивното решение. Жалбоподателят твърди, че въззивният съд се е произнесъл по незаконосъобразно изменен иск. По отношение на оплакването за неправилност, заявява, че ищците не са доказали правото си на собственост и съдът не е определил обезщетение за всеки от тях спрямо правата им.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване не са формулирали въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Жалбоподателят единствено е развил доводи във връзка със съдържащите се в касационната жалба оплаквания срещу правилността на решението.
В срока по чл.287 ГПК не са постъпили отговори на касационната жалба. След изтичането на едномесечния срок, С. С. А. е подала становище, което не е приподписано от адвокат.
Върховният касационен съд,състав на четвърто гражданско отделение намира,че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение ,поради отсъствието на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК.
С искова молба, подадена от Г. И. А. и С. С. А. срещу Р. М. С., С. Б. С. и Б. Р. С. са предявени искове с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответниците да им заплатят обезщетение за ползване на недвижим имот, представляващ празно дворно място, находящо се в [населено място], в.з. „С.-Д. ІІ част”, м. „П.” за периода от 01.05.2000 г. до 01.04.2013 г. В хода на първоинстанционното производство ищецът Г. И. А. е починал и на основание чл. 227, ал. 1 ГПК на негово място са конституирани наследниците му по закон – К. Г. А. – Н., Г. В. Т. и Д. В. Т.. С решение от 12.06.2014 г. Софийски градски съд е осъдил Б. Р. М. на основание чл. 59 ЗЗД да заплати на С. С. А., К. Г. А.-Н., Г. В. Т. и Д. В. Т. сумата от 955 лв., представляваща обезщетение за ползване на имота за периода от 28.03.2012 г. до 09.10.2012 г., ведно със законната лихва върху главницата от 05.04.2013 г. до окончателното изплащане на сумата и е отхвърлил иска до пълния размер от 31 200 лв., както и исковете против Р. М. С. и С. Б. С. с правно основание чл. 59 ЗЗД.Отхвърлил е и предявения иск срещу Р. М. С., С. Б. С. и Б. Р. С. иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 7000 лв.
Софийски апелативен съд е сезиран с въззивна жалба, подадена от С. С. А., К. Г. А.-Н., Г. В. Т. и Д. В. Т. срещу решението в частта, с която исковете срещу Б. М. са били отхвърлени като неоснователни за периода от 05.04.2008 г. до 28.03.2012 г., като обжалваемият интерес, определен на база претендираното месечно обезщетение от 200 лв., е в размер на 9 553, 98 лв. Следователно предмет на въззивно обжалване е първоинстанционното решение в частта, с която искът срещу Б. М. е бил частично отхвърлен, а решението по отношение на останалите двама ответници е влязло в сила.
При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел, че не са представени доказателства, от които да се установява, че ответникът е собственик на идеална част от процесния имот. Във връзка с това е посочил, че отношенията между страните не могат да се уредят съгласно правилото на чл. 31, ал. 2 ЗС, а исковете намират правната си квалификация в чл. 59 ЗЗД. При преценка на събраните доказателства – гласни и писмени, съдът е приел за установено, че от 1999 г. процесният имот е бил ползван от Б. М.. Приел е, че като са се позовали на констативен нотариален акт № 24, н.д. № 162/1999 г. на нотариус М. В., ищците са доказали правото си на собственост върху имота, тъй като съгласно представения документ Г. А. е бил признат за собственик на имота на основание §4а ЗСПЗЗ. Съдът изрично е посочил, че в срока за отговор на исковата молба не е оспорено признатото с констативния нотариален акт право на собственост, следователно и във връзка с дадените задължителни указания за тълкуването на закона, съдържащи се в ТР № 11/21.03.2013 г. по т.д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС, собствеността на процесния имот е доказана. При тези данни е приел, че ищците са собственици на процесния имот по реда на §4а от ЗСПЗЗ и наследяване, а ответникът М. го е ползвал в периода от 05.04.2008г. до 28.03.2012г. без правно основание, поради което са налице предпоставките за ангажиране на отговорността му. Съдът се е произнесъл и по направеното възражение за изтекла погасителна давност, като е посочил, че заявената с исковата молба претенция е погасена отпреди 05.04.2008г., а исковете, в частта, в която са били предмет на въззивно обжалване, а именно за периода от 05.04.2008г. до 28.03.2012г., не са погасени по давност. При тези съображения е приел, че предявените срещу Б. М. искове са основателни и доказани за сумата от 9553, 98 лв. и за периода от 05.04.2008 г. до 28.03.2012 г.
Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. Обвързаността на допускането на касационно обжалване от посочените от касатора основания не се отнася до валидността и допустимостта на въззивното решение. Ако съществува вероятност обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, Върховният касационен съд е длъжен да го допусне до касационен контрол. В настоящия случай въззивното решение, постановено от Софийски апелативен съд е валидно и допустимо. Необосновани са оплакванията на касатора за незаконосъобразно изменение на иска, доколкото с исковата молба са предявени кумулативно обективно и субективно съединени искове, а съгласно принципа за диспозитивното начало, прокламиран в чл. 6, ал. 1 ГПК обемът и предметът на търсената защита се определят от страните по делото, респективно от въззивника пред втора инстанция.
В приложеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване изобщо не са формулирани въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Изложени са съображения, които по същество преповтарят касационните основания, визирани в жалбата и са относими към преценката за обоснованост и правилност на решението, която е извън обхвата на производството по чл.288 ГПК. Изложението не отговаря на приетото в ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС на РБ, съгласно което в приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Недопустимо е съдът сам да извлича въпросите, които касаторът евентуално би имал предвид. Такова процесуално действие на съда би довело до нарушение на принципа на диспозитивното начало, прокламиран с чл.6 ГПК.
В процесния случай изложението на касатора за допустимост на касационното обжалване съставлява по същността си посочване на доводи за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение , които като такива са относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК,в какъвто смисъл са и указанията в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
За пълнота на изложението следва да се посочи, че в изложението липсва не само формулиран правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението, но и конкретизация и обосновка на специфична предпоставка, която да е поддържана от касатора.Приложен е единствено препис от ТР № 11/21.03.2013 г. на ОСГК на ВКС. Следва да се има предвид, че уредбата на касационното обжалване като факултативно, а не задължително, възлага на страната-касатор изискването да мотивира интереса от допускане на касационното обжалване. Това е ново изискване за страната, която не е доволна от получения резултат с въззивния съдебен акт. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 289 /17.02.2015 г., постановено по в.гр. д. № 4205/2014 г. на Софийски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: