О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№59
гр.С., 21.01.2011 година
Върховният касационен съд на Р. Б., Второ гражданско отделение в закрито заседание на седми декември две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
гражданско дело под № 954/2010 година
Производството е по чл.288 ГПК.
К. за производство и услуги „Ф.”,[населено място] е подала касационна жалба вх.№ 11061 от 12.05.2010 год. срещу въззивното решение № 474 от 06.04.2010 год. по гр.дело № 2383/2009 год. на Пловдивския окръжен съд, осми граждански състав, с което е потвърдено решение № 1365 от 25.05.2009 год. по гр.дело № 4337/2007 год. на Пловдивския районен съд, 17-ти състав за отхвърляне на субективно съединените искове срещу Община-гр.С. и държавата, чрез М., за признаване за установено правото на собственост на кооперацията-ищец/сега касатор/ върху УПИІ-К.”Е. К.”, кв.159 по плана на[населено място], при граници: от изток-улица и река; от запад-УПИ VІІІ, VІІ, VІ, V, ІV, ХІІ, ХІ, І от кв.123, УПИ Х,ІХ,VІІІ,VІ,V,ІV,ІІІ,ІІ от кв.120, от север и от юг-улици.
Поддържат се оплаквания за съществени нарушения на процесуални правила, необоснованост и нарушение на материалния закон с искане за отмяна на въззивното решение и уважаване на предявения иск.
Като основания за допускане на касационно обжалване се сочат: а/ противоречие на решението на практиката на ВКС по приложение на чл.127, ал.1 ГПК/отм./, чл.188 ГПК/отм./, чл.189 ГПК/отм./ и разпоредбите на ЗК, ЗОС, ЗДС и ЗС, с позоваване на решения: № 1985 от 17.10.2005 год. по гр.дело № 1075/2005 год. ІV г.о.; № 272 от 26.05.2004 год. по гр.дело № 500/2003 год., ІV г.о.; № 1503 от 11.10.2002 год. по гр.дело № 500/2003 год., ІV г.о.; № 1209 от 27.09.2001 год. по гр.дело № 2353/2000 год., ІV г.о.; № 2223 от 25.11.2004 год. по гр.дело № 1856/2003 год., ІV г.о.; № 506 от 08.07.2005 год. по гр.дело № 217/2005 год., І г.о.; № 300 от 10.05.2005 год. по гр.дело № 482/2004 год., ІІ г.о.; определение № 735 от 20.07.2009 год. по гр.дело № 661/2009 год., І г.о.; решения на ВС: № 7 от 13.06.1960 год. по гр.дело № 3079/1960 год., ІV г.о.; № 11 от 21.04.1994 год. по адм.дело № 4900/1993 год., ІІІ г.о.; № 24 от 11.01.1982 год. по гр.дело № 3194/1981 год., І г.о.; № 121 от 20.04.1994 год. по адм.дело № 4939/1993 год., ІІІ г.о.; № 147 от 25.05.1994 год. по гр.дело № 690/1993 год., ІV г.о.; № 311 от 31.03.1992 год. по гр.дело № 952/1992 год., І г.о., както и на решение № 7 от 16.02.2009 год. по гр.дело № 681/2008 год. на Р. окръжен съд; б/ необходимост от становище на ВКС по въпросите: 1. имат ли обвързваща доказателствена сила досежно правото на собственост върху актувания имот съставените А., респ. АОС, когато вместо основание за актуване е посочен не факт, а само правна норма и доколко в този случай следва да се счита за наличие на годно основание за преминаване на собствеността в патримониума на държавата, респ. общината? 2. съставени А., респ. АОС с посочване на основание за актуване на правна норма, а не на факт, имат ли качеството на „съставени по надлежния ред” и в този смисъл обвързваща съгл.чл.114, ал.1 ППЗДС съда сила? Съставени и неодобрени съгл. чл.21, ал.4 ПДИ/отм./ от председателя на ИК на ОНС А., представлява ли нарушение на реда за съставянето им и оборена ли е доказателствената им сила; 3. липсва трайна съдебна практика по прилагането на § 26 и § 27 от ПЗР на ЗК; 4. въпросът за правото на ищеца, изведено от чл.2, ал.3 ЗОС/отм./ във връзка с § 1, ал.1 ЗК/отм./ и за установеността на фактическите предпоставки, от които се извежда това право, са от значение за точното прилагане на закона /чл.280, ал.1, т.3 ГПК/.
Ответникът по касация – държавата, чрез М., представляван от областния управител на област с административен център-гр.П. е на становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, а по същество, че жалбата е неоснователна.
Ответникът по касация [община], обл.П. е на становище, че липсват основания по чл.280 ГПК, както и че оплакванията за неправилност на решението са неоснователни.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. преди да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:
Въззивният съд е приел, че кооперацията-ищец/сега касатор/ е новоучредена, тъй като е възникнала с вписването й в регистъра с решение № 80 от 20.07.1990 год., т.е. преди 07.08.1991 год. и затова няма права на възстановена кооперация по смисъла на § 1 от ДР на ЗК и на § 1 от ДР на ЗК от 1991 год./отм./ съгласно § 27 от ПЗР на ЗИДЗК/ДВ, бр.41 от 2007 год./. Прието е,че липсва и втория елемент от фактическия състав, доколкото няма данни, че в кооперацията членуват най-малко седем кооператори, които са членували в нея и към датата на изземване, одържавяване или разпределяне на имуществото на кооперацията. С оглед приетата от съда липса на правоприемство между ищцовата кооперация и съществувалата кооперация К.”Е. К.”, упражнявала фактическа власт върху имота, което да обоснове извод за осъществено слято давностно владение, претенцията за придобиване на собствеността за периода от 1963 год. до 01.06.1996 год./влизане на ЗДС в сила/ е намерена за неоснователна. Отделно от това, въззивният съд е приел и че съгласно чл.86 ЗС в редакцията й до изменението с ДВ, бр.33 от 19.04.1996 год./в сила от 01.06.1996 год./, е налице забрана за придобиване по давност на правото на собственост, а и за периода след 01.06.1996 год. е преградена възможността за това предвид § 1 от ЗД на ЗС/ДВ, бр.46 от 06.06.2006 год./ и продължаването на мораториума за придобиван по давност на държавни и общински имоти до 31.12.2011 год.
Намерена е за неоснователна и предявената при условията на евентуалност претенция за придобиване на правото на собственост на оригинерното основание по чл.2, ал.3 ЗОС/обн.ДВ, бр.44 от 21.05.1996 год., отм., ДВ, бр.101 от 2004 год./. Прието е, че постройките върху процесния имот са били изградени с лични средства на съществувалата преди 1991 год. К.”Е. К.”, чиято дейност е прекратена на 27.12.1990 год., но тъй като не е доказано правоприемство между нея и учредената на 20.07.1990 год. ищцова кооперация с първоначално наименование К.”Е. К.”, претенцията за оригинерно придобиване на собствеността по чл.2, ал.3 ЗОС/отм./, понастоящем възпроизведена в § 26 от ПЗР на ЗК е намерена за неоснователна.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не са налице предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради следните съображения:
Кооперацията-жалбоподател не се позовава на задължителната практика на Върховния касационен съд по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като не сочи тълкувателни решения или постановления на Пленума на Върховния съд; тълкувателни решения на ОСГК на ВКС, постановени при условията на чл.86, ал.2 З./отм./; тълкувателни решения на общите събрания на гражданската и търговската колегии на ВКС или на решения, постановени по реда на чл.290 ГПК, на които да противоречи даденото с обжалваното въззивно решение разрешение на материалноправните и процесуалноправни въпроси.
Липсва противоречиво разрешаван от съдилищата процесуалноправен или материалноправен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
Съдебните актове, постановени от административните съдилища, както и съдебните актове на районните или окръжните съдилища, постановени по спорове относно законосъобразността на обжалвани административни актове не попадат в обхвата на съдебните актове, съставляващи задължителна практика по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, нито на съдебните актове, които се включват в съдържанието на понятието противоречива практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Основанията по чл.280, ал.1, т.т.1 и 2 ГПК не включват също така и решенията и определенията на Върховния съд по административни дела, нито решенията и определенията на Върховния административен съд /срвн., чл.128 А./. Преодоляването на противоречията в съдебната практика по административни дела е от компетентност на Върховния административен съд/срвн., чл.258 и чл.259 А./. Затова, не би могло да се преценява дали въззивното решение противоречи на посочените от касатора решение № 11 от 21.04.1994 год. по адм.дело № 4900/1993 год. и решение № 121 от 20.04.1994 год. по адм.дело № 4939/1993 год. на Върховния съд, ІІІ г.о., макар и жалбоподателят да се позовава на припомненото с тях задължение на съда да прецени всички доказателства и доводите на страните по свое убеждение съгласно чл.188, ал.1 ГПК/отм./.
Въззивното решение не разрешава материалноправните въпроси относно заявените с исковата молба основания за твърдяното придобиване на собствеността върху процесния имот в противоречие с практиката на съдилищата, илюстрирана с посочените в жалбата съдебни решения. Решението не противоречи на решение № 1209 от 27.09.2001 год. по гр.дело № 2353/2000 год. ВКС, ІV г.о., решение № 1503 от 11.10.2002 год. по гр.дело № 1938/2001 год., ВКС, ІV г.о., решение № 2223 от 25.11.2004 год. по гр.дело № 1856/2003 год. ВКС, ІV г.о., решение № 272 от 26.05.2004 год. по гр.дело № 500/2003 год. ВКС, ІV г.о. и решение № 1985 от 17.10.2005 год. по гр.дело № 1075/2005 год. ВКС, ІV г.о. по приложението на чл.2, ал.3 ЗОС/отм./. Както се посочи, претенцията за придобиване на собствеността на това оригинерно основание е намерена за неоснователна, тъй като е прието, че не е доказано наличието на правоприемство между учредената на 20.07.1990 год. кооперация-ищец/сега касатор/ и прекратилата дейността си с решение № 49, взето с протокол № 9/27.12.1990 год. К.”Е. К.”, която кооперация е изградила с лични средства сградите и постройките върху процесния имот. Въззивният съд е приел, че поради липса на предпоставките по § 27 от ПЗР на ЗИДЗК/ДВ, бр.41 от 2007 год./ ищцовата кооперация е новоучредена – вписана е в регистъра на кооперациите преди 07.08.1991 год. и не е установено, че в нея членуват най-малко седем кооператори, които да са членували в нея и към датата на изземване, одържавяване или разпределяне на имуществото. Предвид на това, въззивният съд е стигнал до извода, че претенцията по чл.2, ал.3 ЗОС/отм./, възпроизведена понастоящем в § 26 от ПЗР на ЗК е неоснователна.
Касаторът се позовава и на решение № 506 от 08.07.2005 год. по гр.дело № 217/2005 год. на ВКС, І г.о., решение № 7 от 13.06.1960 год. по гр.дело № 3079/1960 год. ВС, ІV г.о., решение № 24 от 11.01.1982 год. по гр.дело № 3194/1981 год. ВС, І г.о., решение № 311 от 31.03.1992 год. по гр.дело № 952/1992 год. ВС, І г.о. и решение № 300 от 10.05.2005 год. по гр.дело № 482/2004 год. ВКС, ІІ г.о., по които са разгледани материалноправни проблеми, неотносими към настоящия казус, като единственото, което ги обединява е констатацията на върховната съдебна инстанция за допуснати нарушения на чл.188, ал.1 ГПК/отм./. В случая, твърденията в жалбата за противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС и съдилищата по приложението на чл.127, ал.1, чл.188 и чл.189 ГПК/отм./ съставляват оплаквания за съществени процесуални нарушения по смисъла на чл.281, т.3, предл.второ ГПК, по които ВКС би се произнесъл по реда на чл.290 ГПК, но само ако е налице поне една от алтернативно предвидените в чл.280, ал.1 ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване. Предвид съображенията на въззивния съд, че кооперацията-ищец/сега касатор/ не е доказала придобиване на собствеността нито въз основа на изтекла давност за периода от 1963 год. до 01.06.1996 год./влизане на ЗДС в сила/, нито на оригинерното основание по чл.2, ал.3 ЗОС/отм./, т.е. че липсва активната материалноправна легитимация по установителния иск, въпросите, свързани с основанието за съставяне на актовете за държавна собственост, формалното възприемане на доказателствената стойност на същите актове, не са от решаващо значение за изхода на спора, поради което не може да обосноват наличието на предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението.
На последно място, по формулираните от касатора въпроси по приложението на чл.2, ал.3 ЗОС/отм./ във връзка с § 1, ал.1 ЗК/отм./, както и по § 26 и § 27 от ПЗР на ЗИДЗК, е налице установена съдебна практика, която предвид възприетото от въззивния съд тълкуване на материалноправните норми не налага необходимост от допускане на касационно обжалване по реда на чл.290 ГПК. Разглеждането на жалбата не би допринесло за развитието на правото, доколкото не се сочат непълноти или неясноти на приложимите за конкретния казус материалноправни норми.
В обобщение, липсват предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, поради което Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 474 от 06.04.2010 год. по гр.дело № 2383/2009 год. на Пловдивския окръжен съд, осми граждански състав по касационна жалба вх.№ 11061 от 12.05.2010 год. на К.”Ф.”,[населено място].
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/