О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№590
гр.София, 22.11.2012 година
В. касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение в закрито заседание на шести ноември две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
гражданско дело под № 512/2012 година
Производството е по чл.288 ГПК.
П. И. Й. от [населено място] е подала касационна жалба вх.№ 9761 от 22.03.2012 год. срещу въззивното решение № 291 от 17.02.2012 год. по в.гр.дело № 2444/2009 год. на Варненския окръжен съд, ГО, 3-ти състав, с което е потвърдено решение № 8 от 20.07.2009 год. по гр.дело № 2535/2004 год. на Варненския районен съд, 18-ти състав в частта, с която жалбоподателката е осъдена на основание чл.31, ал.2 ЗС да заплати на М. Н. М. сумата 5 099,25 лева, представляваща обезщетение за това, че е ползвала еднолично делбения магазин на първия етаж в сградата на търговски комплекс, [населено място], обл.В., [улица] за периода от 14.02.2005 год. до 28.03.2008 год.
Поддържат се оплаквания за недопустимост на въззивното решение, както и за противоречие с материалния закон.
Като основания за допускане на касационно обжалване се сочат: а/противоречие с практиката на ВКС с позоваване на решение № 163 от 20.03.2002 год. по гр.дело № 622/2001 год. на ВКС, І г.о.; решение № 721 от 28.10.1992 год. по гр.дело № 580/1992 год. на ВС, І г.о. и решение от 05.11.2004 год. по гр.дело № 814/2004 год. на СГС, ІV-г отделение; б/ дължи ли се обезщетение от съсобственик за личното еднолично ползване на съсобствен недвижим имот, ако към него е отправена покана за предаване на съсобственика на част от получаван наем за същия обект?
Ответникът по жалбата М. Н. М. е на становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване, а по същество, че оплакванията са неоснователни.
М. Н. М. е подал касационна жалба вх.№ 11437 от 04.04.2012 год. срещу въззивното решение № 291 от 17.02.2012 год. по в.гр.дело № 2444/2009 год. на Варненския окръжен съд, ГО, 3-ти състав, с което е отменено решение № 8 от 20.07.2009 год. по гр.дело № 2535/2004 год. на Варненския районен съд, 18-ти състав в частта, с която е бил уважен иска за обезщетение за ползване на делбената жилищна сграда за разликата над 5 099,25 лева до 10 029,75 лева и е постановено решение, с което искът за същата разлика е бил отхвърлен.
Поддържат се оплаквания за нарушение на материалния закон.
Като основания за допускане на касационно обжалване се сочат следните въпроси, разрешени според касатора в противоречие с практиката на ВКС, а именно: а/ дали е необходима писмена покана за заплащане на обезщетение за ползване на имот, ако същия се ползва и за добиване на доходи, доколкото в случая се касае за жилищна сграда в курортен град, която се използва не само за живеене от ответницата, но и за отдаване под наем на летовници? и б/допустимо ли е искът да бъде отхвърлен поради недоказаност на факт, за който страните не са спорили и който не е обсъждан от първоинстанционния съд, доколкото по делото е заявен факта на изпращане на писмена покана, който не е оспорен? По първия въпрос касаторът се позовава на решение № 1369 от 18.04.1983 год. по гр.дело № 4390/1982 год. на ВС, І г.о., а по втория-на решение № 429 от 21.06.2010 год. по г р.дело № 1151/2009 год. на ВКС, І г.о.
Ответницата по жалбата П. И. Й. е на становище, че липсват предпоставки за допускане на касационно обжалване, а по същество, че оплакванията са неоснователни.
Преди да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. съобрази следното:
В. съд е приел, че исковата молба за делба представлява покана по смисъла на чл.31, ал.2 ЗС, доколкото в нея се съдържат обстоятелства и искане за заплащане на наем, което произтича от самостоятелното ползване на магазина от страна на ответницата. Според окръжния съд, без значение е, че в исковата молба не е обективирано искане за ползване на част от магазина от страна на М. М., тъй като всеки съсобственик сам решава дали да ползва лично правата си или да реализира доходи от тях, търсейки заплащане на конкретна парична сума. Съдът е приел по-нататък, че не са представени доказателства за отправена до П. Й. покана по смисъла на чл.31, ал.2 ЗС по отношение на жилищната сграда, нито искане за реално ползване на имота или за заплащане на обезщетение е било обективирано в исковата молба. Прието е за безспорно обстоятелството, че делбеният недвижим имот се ползва изцяло от Й., която осъществява в него търговска дейност в качеството си на едноличен търговец, като за периода 14.02.2005 год. – 28.03.2008 год. същата е ползвала съсобствения имот в повече от обема на правата, които притежава, с което е лишила от ползата от общата вещ съделителя М.. След като е прието за неустановено, след датата на получаване на исковата молба, Й. да е изразила готовност да предостави на М. ползването на общия имот съобразно с правата му, според въззивния съд, тя дължи обезщетение за ползите, от които е лишен неползващия съсобственик, съизмеримо със средния пазарен наем.
По жалба вх.№ 9761 от 22.03.2012 год. на П. И. Й.
Формулираният в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпрос: „дължи ли се обезщетение от съсобственик за личното еднолично ползване на съсобствен недвижим имот, ако към него е отправена покана за предаване на съсобственика на част от получаван наем за същия обект?” не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като в мотивите на обжалваното решение въззивният съд не се е произнасял по този въпрос, нито е основал изводите си на отговора на същия въпрос. В. съд е приел, че първоинстанционното решение е допустимо, като се позовал на твърденията на страните в съдебното заседание на 28.03.2008 год., че процесните имоти се ползват лично от съделителката Й., съобразно което било формулирано искане за присъждане на обезщетение за това, че ищецът е бил лишен от възможността да ползва съсобствената част от имотите, формирано на база месечен наем, който би получил за правата си. Посочено е още, че отразеното в диспозитива на първоинстанционното решение, че присъдената сума представлява „пазарна наемна цена на процесните недвижими имоти”, не обуславя извод, че е налице произнасяне по непредявен иск, което да води до недопустимост на атакувания акт.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. предвид на това намира, че не би могло да се обоснове предположение за недопустимост на обжалваното решение, което да наложи необходимост от допускане на касационно обжалване.
Не е налице и предпоставка по чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
В. решение не противоречи на разрешението, дадено с решение № 163 от 20.03.2002 год. по гр.дело № 622/2011 год. на ВКС, І г.о., в което искът по чл.31, ал.2 ЗС е намерен за неоснователен, тъй като не е било установено ответникът да е създавал пречки на бившата си съпруга да ползва лекия автомобил – още преди поканата за заплащане на обезщетение й е предал ключа от него. В настоящия случай, обаче е прието, че след развода на страните и към 2012 год. процесният магазин се ползва единствено от Й. и съделителят М. няма достъп до него, а и не е установено ползващият имота съсобственик да е изразил готовност да предостави на другия съсобственик ползването на магазина.
Н. към оплакванията в жалбата е и решение № 721 от 28.10.1992 год. по гр.дело № 580/1992 год. на ВС, І г.о., тъй като въззивното решение е съобразено с него и изрично е посочено, че ако ползващият общата вещ съсобственик след отправената му писмена покана отговори, че предоставя ползването на общия имот в съответствие с правата на съсобственика, който не я ползва и последният откаже това предложение, то би отпаднало задължението да се плати обезщетение. Констатациите за нарушение на чл.31 ЗС, чл.111, б.”в” и чл.228 и сл.ЗЗД в решение № 721 от 28.10.1992 год. по гр.дело № 580/1992 год. на ВС, І г.о. касаят неправилност на решението на втората инстанция, която е приела, че са били създадени наемни отношения между бившите съпрузи по повод съсобственото жилище.
Решението от 05.11.2004 год. по гр.дело № 814/2004 год. на Софийския градски съд, ІV-г отделение не може да се ползва като съдебен акт, който разрешава противоречиво материалноправния въпрос по приложението на чл.31, ал.2 ЗС, и по-конкретно във връзка с оплакването, че непрецизно формулираната в исковата молба претенция за „наем” не може да бъде приравнявана на покана за заплащане на „обезщетение”. Решението на градския съд не е постановено по казус, аналогичен на настоящия, а по него е прието, че са били представени два броя нотариални покани, с които ищцата уведомила другия съсобственик, че желае да й заплаща месечен наем за ползваното от него жилище. Същите покани са били възприети от съда като писмена покана от страна на ищцата за заплащане на обезщетение за ползване в размер на наемната цена.
По жалба вх.№ 11437 от 04.04.2012 год. на М. Н. М.
Не са налице основания за допускане на касационно обжалване поради следните съображения:
М. въпрос в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касае необходимостта от писмена покана при получаване на доходи от отдаване на делбения жилищен имот, намиращ се в курортен град, под наем на летовници. Въпросът се отнася до различна от заявената и разгледана от въззивния съд претенция, като липсват твърдения и съответно не са събирани доказателства, че имотът се е ползвал за отдаване под наем на летовници. Ето защо, въпросът не би могъл да послужи като основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, а решение № 392 от 12.03.1962 год. по гр.дело № 214/1962 год. на ВС, І г.о. не е относимо към настоящия казус, доколкото с това решение е прието, че когато сънаследник или съсобственик ползва общия имот не само лично за себе си, но и събира доходи от него, другият съсобственик може да претендира за част от доходите и без да е направил предварително писмено искане. Същото се отнася и до решение № 1369 от 18.04.1983 год. по гр.дело № 4390/1982 год. ВС, І г.о., в което се приема, че собственикът, който чрез лично използване получава добиви от общата вещ, дължи от тях на останалите съразмерно на частта им или обезщетение за ползата, от която ги е лишил, без предварително писмено поискване.
П. въпрос в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК също не може да обоснове наличие на предпоставка за допускане на касационно обжалване. По своята същност той представлява оплакване за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, по което обаче Върховният касационен съд би се произнесъл по реда на чл.290 ГПК, но само ако е налице някое от алтернативно предвидените в чл.280, ал.1, т.т.1-3 ГПК основания за допускане на касационно обжалване. В противен случай, Върховният касационен съд недопустимо би подложил на проверка за правилност въззивното решение още в производството по чл.288 ГПК, което би обезсмислило т.н.”факултативна касация”.
В обобщение, не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по двете подадени срещу същото жалби, поради което Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 291 от 17.02.2012 год. по в.гр.дело № 2444/2009 год. на Варненския окръжен съд, ГО, 3-ти състав, по жалба вх.№ 9761 от 22.03.2012 год. на П. И. Й. от [населено място] и по жалба вх.№ 11437 от 04.04.2012 год. на М. Н. М. от [населено място].
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/