О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 591
гр. София 27.06.2018 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 11 юни през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 4374 по описа за 2017 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ответницата Е. Р. Н., чрез адв.А. С. срещу решение № 1724/15.03.2017 г. по в.гр.дело № 8609/2016 г. на Софийски градски съд в частта, с която е потвърдено решение от 16.05.2016 г. по гр.дело № 69694/2014 г. на Софийски районен съд в частта, с която е осъдена Е. Р. Н. да заплати на И. П. П. сумата 10 000 лв., ведно със законната лихва от 16.05.2016 г. до окончателното изплащане с вярната правна квалификация на иска – чл.55,ал.1,пр.2 ЗЗД. Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставения въпрос в изложението, да се отмени решението на въззивния съд в обжалваната част и вместо него се постанови друго, с което предявеният иск се отхвърли.
В изложението е формулиран въпросът, който съдът уточни и конкретизира съобразно правомощията си по т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС както следва: за задължението на въззивния съд, когато прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени непълни и/или неточни указания, относно подлежащите на доказване факти служебно да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта от ангажиране на съответни доказателства, решен в противоречие с практиката на ВКС – т.2 от т.решение № 1/2013 г. на ОСГТК, решение № 3/10.08.2015 г. по т.дело № 4073/2013 г. на ВКС, II г.о. по чл.290 ГПК.
Ответникът по касационната жалба И. П. П. не е изразил становище по жалбата.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК срещу въззивно решение, което в обжалваната част подлежи на касационно обжалване и е процесуално допустима.
Въззивният съд се е произнесъл по предявен иск с правно основание чл.55,ал.1,пр.2 ЗЗД и чл.86 ЗЗД.
Въззивното решение в частта, с която съдът се е произнесъл по предявения иск с правно основание чл.86,ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата 3069.64 лв. лихва върху главницата за периода 15.12.2011 г. до 15.12.2014 г. не е обжалвано и е влязло в сила.
Прието е, че претенцията на ищеца се основава на твърдението, че е платил на ответника исковата сума от 10 000 лева по предварителен договор за покупко-продажбата на недвижим имот, че след като ответната страна е отказала да сключи договора, ищецът е предявил иск за сключване на окончателния договор, който иска е бил отхвърлен от Софийски апелативен съд с влязло сила решение, с което е прието, че предварителният договор е недействителен. По тези съображения според ищеца сумата от 10 000 лв. е платена на неосъществено и отпаднало основание и затова подлежи на връщане от ответника.
Прието е също, че разпоредбата на чл. 55 ЗЗД поражда задължение за лицата получили нещо без основание или с оглед на неосъществено или отпаднало основание да го върнат на този, от който са го получили. Според съда в нормата са уредени три различни фактически състава на неоснователно обогатяване – дадено при начална липса на основание, на неосъществено основание и на отпаднало основание, като ищецът е изложил фактически твърдения за наличието и на трите състава, а първоинстанционният съд е квалифицирал претенцията му като такава по чл. 55, ал.1, пр.3 – дадено на отпаднало основание и е уважил иска му, приемайки за доказано именно това основание.
Съдът е приел относно доводите на ответницата във въззивната жалба за правната квалификация на предявения иск, че съгласно задължителната съдебна практика, ищецът не е длъжен да посочи правната квалификация на иска, респективно съдът не е обвързан от посочената от страната правна квалификация, че определянето на правното основание на исковата претенция е задължение на съда, който следва да изходи както от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които формират основанието на исковата претенция, така и от заявеното в петитума на исковата молба искане за защита.
Прието е, че първоинстанционния съд неправилно е квалифицирал предявения иск по чл. 55, ал. 1, пр.3 ЗЗД вместо по правилната правна квалификация – чл. 55, ал. 1, пр.2 ЗЗД, че това не прави неговото решение недопустимо, тъй като първоинстанционният съд не е накърнил уредения в чл. 6, ал. 2 ГПК основен принцип в българското гражданскопроцесуално право – диспозитивното начало. Прието е също, че основанието на един иск не е правната му квалификация, а фактите на които се основава и които в случая правилно са били прецени и обсъдени от първоинстанционния съд. Посочил е, че Софийски районен съд е разгледал и се е произнесъл по всички юридически факти, които са включени във фактическия състав, при чието проявление възникват предявеното спорно материално право, че този порок на решението, трябва да бъде отстранен в диспозитива на въззивното решение, в което да се обективира правилната правна квалификация на предявените положителни установителни искове.
Възприета е практиката на ВС – т.1 от ППВС № 1 от 1979 г., според която при втория фактически състав на неоснователното обогатяване престацията се извършва с оглед на очаквано в бъдеще основание, което не е могло да бъде осъществено. Приел е, че текстът намира приложение в случаите на неизпълнение на задължението на обещателя по предварителен договор за прехвърляне на недвижим имот, когато в уговорения срок не е сключен окончателния и макар че е платена цената на имота от купувача, предварителният договор не може да бъде обявен за окончателен по съдебен ред, какъвто е настоящият случай според фактическите твърдения в исковата молба.
Прието е, че обусловеността на иска за връщане на дадено на неосъществено основание възлага в тежест на ищеца да докаже твърденията си, че е дал на ответника претендираната имуществена облага, както и че основанието за даването не се е осъществило, а в тежест на ответника е да докаже противопоставяните от него възражения, които в случая са относими към факта на получаването, както наличието на валидно основание – договор за заем. Прието е също, че ако получилият облагата не докаже по несъмнен начин, че има основание да я задържи, то той дължи нейното връщане.
Въз основа на приетия по делото предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 30.04.2010 г. въззивният съд е приел, че ищецът в качеството на купувач и ответникът в качеството на продавач са се уговорили да сключат окончателен договор, с който продавачът да прехвърли на купувача собствеността върху недвижим имот, находящ се в [населено място] –[жк], [жилищен адрес] като купувачът заплати 35 000 лв., от които съгласно т.2.2. – 10 000 лв. се заплащат при сключване на договора, като задатък. Приел е също, че в т. 5.4. от договора е указано изрично, че той служи като разписка за платената от купувача на продавача сума от 10000 лв. Договорът е подписан от двете страни по делото и неговата истинност не е оспорена по надлежния процесуален ред.
Приел е, че в частта, в която има характер на разписката, съобразно чл. 77 ЗЗД той удостоверява извънсъдебното признание от ответницата на неизгодния факт за получено плащане на процесната сума, което доказва осъществяването на първата предпоставка за уважаване на иска.
Съдът е приел, че след като ответницата е отказала да сключи окончателен договор, ищецът по настоящото дело е предявил иск по чл. 19, ал.3 ЗЗД за обявяване на окончателен, сключения между И. П. срещу Е. Н. на 30.04.2010 г. договор за покупко-продажба на ап. 66, находящ се в [населено място] –[жк], [жилищен адрес]. С влязло в сила решение от 31.07.2013 г. по гр.дело №579/2012 г. САС, е отхвърлил предявения иск. Прието е, че при тази хипотеза основанието за заплащане на задатък в размер от 10 000 лв. от страна на И. П. – придобиване на собствеността върху горепосочения апартамент въз основа на сключен окончателен договор, не се е осъществило, като след влизане в сила на отхвърлително решение на САС по иска по чл. 19, ал.3 ЗЗД са изчерпани правните възможности за сключване на окончателен договор. Прието е, че е налице и втората изискуема предпоставка за уважаване на предявения иск – неосъществено основание за извършеното от ищеца плащане.
Приел е, че ответницата излага аргументи за даване на претендираната сума на основание заемно отношение, че не е ангажирала никакви доказателства в подкрепа на твърденията си. Според съда решението на САС, на което ответницата се е позовала не съдейства нито за установяването, нито за оборването на релевантното за делото обстоятелство, а именно заплащането на 10 000 лв. от ищеца на ответника на 30.04.2010 г. Приел е, че мотивите на посоченото решение не се ползват със сила на пресъдено нещо и не обвързват съда при преценка на относимите към предмета на делото факти.
При тези съображения съдът е извел извод, че първоинстанционното решение в частта, в която е уважен предявеният иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД се явява правилно и следва да бъде потвърдено с надлежната правна квалификация – чл. 55, ал. 1, пр.2 ЗЗД.
По правния въпрос:
Според практиката на ВКС, обективирана в т.2 от т.решение №1/09.12.2013 г. по т.дело № 1/2013 г. на ОСГТК въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. В случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания.
Когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства. В същата насока е разрешението на правния въпрос в решение № 3/10.08.2015 г. по т.дело № 4073/2013 г. на ВКС, II т.о. по чл.290 ГПК.
Правният въпрос въззивния съд не е разрешил в отклонение от посочената практика на ВКС.
Съгласно цитираната задължителна съдебна практика, когато констатира, че в резултат на неправилна квалификация на иска от първата инстанция на страните са дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, въззивният съд, без да прави нов доклад, трябва да даде на страните указания относно релевантните за спора факти и разпределението на доказателствената тежест, и да укаже на страните необходимостта да ангажират доказателства.
Тези правомощия на въззивния съд налагат преценка дали дадената от първоинстанционния съд правна квалификация съдържа и дадени неточни указания за подлежащите на доказване факти, и за ангажиране на доказателства. Въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и със съдържанието по чл.146,ал.1 ГПК, а дължи даване на указания относно възможността страните да предприемат тези процесуални действия по посочване на доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция, поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада.
В случая първоинстанционният съд в доклада по чл.146,ал.1 ГПК е дал правна квалификация на предявения иск по чл.55,ал.1,пр.3 ЗЗД и е разпределил доказателствената тежест, като е посочил, че ищецът следва да докаже установяване на извършена престация – т.е., че е платил на ответника сумата, а ответникът да докаже възраженията си в отговора, както и че получената от ищеца сума е дадена на основание заемно правоотношение. В решението първоинстанционния съд е определил основанието на иска по чл.55,ал.1,пр.3 ЗЗЗД. Въззивният съд е приел, че приложим за спора материален закон е по чл.55,ал.1,пр.2 ЗЗД, съответно районният съд е разпределил доказателствената тежест според наведените от всяка от страните фактически твърдения и е счел, че приетата правна квалификация на иска не се е отразила на правото на защита на страните в процеса. Правният въпрос не е разрешен в противоречие с цитираната практика на ВКС. Според дадените в т.решение № 1/2013 г. по т.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС указания не във всеки случай на констатирана неправилна квалификация на иска от първоинстанционния съд въззивният съд е длъжен да даде нови указания на страните за подлежащите на доказване релевантни за спора факти и за кои факти не се сочат доказателства, а само при недадени или неточни указания в доклада по чл.146 ГПК. Във въззивната жалба на ответницата Е. Н. не са мотивирани оплаквания във връзка с изготвения доклад по чл.146 ГПК и дадените указания на страните относно разпределението на доказателствената тежест. В касационната жалба на същата ответница, както и в изложението на основанията за допустимост на касационното обжалване отново не е посочила кои конкретно от указанията на районния съд са неточни във връзка с приетата правна квалификация на иска. С оглед на изложеното съдът преценява, че не е установено основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по поставения правен въпрос от жалбоподателката Е. Н..
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 1724/15.03.2017 г. постановено по в.гр.дело № 8609/2016 г. на Софийски градски съд в частта, с която е потвърдено решение от 16.05.2016 г. по гр.дело № 69694/2014 г. на Софийски районен съд в частта, с която Е. Р. Н. ЕГН [ЕГН] е осъдена да заплати на И. П. П., ЕГН [ЕГН] сумата 10 000 лв., ведно със законната лихва от 16.05.2016 г. до окончателното изплащане с вярната правна квалификация на иска – чл.55,ал.1,пр.2 ЗЗД по касационна жалба вх. № 54426/25.04.2017 г., подадена от ответницата Е. Р. Н., [населено място],[жк], [жилищен адрес] ,ап.66, чрез адв. А. С..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: