5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 592
Гр.София, 17.07.2015 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, І отделение, в закрито заседание на петнадесети юни през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Таня Райковска
ЧЛЕНОВЕ: Тотка Калчева
Вероника Николова
при секретаря………………., след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д.№ 3619 по описа за 2014г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [община] срещу решение № 841/28.04.14г., постановено по т.д.№ 2044/13г. от Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 18/28.02.13г. по т.д.№ 167/12г. на Видинския окръжен съд за осъждане на касатора да заплати на [фирма], [населено място] сумата от 518042.53 лв., ведно със законната лихва от 15.03.12г. и обезщетение за забава в размер на 168143.41 лв. за периода от 15.03.09г. до 15.03.12г., дължими по договор от 08.12.05г. за изграждане на водоснабдяване на селата Тополовец и Динково и сумата от 32847.50 лв. разноски по делото.
Касаторът поддържа, че решението е недопустимо и неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Ответникът [фирма], [населено място] оспорва жалбата. Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че с договор от 08.12.05г. между [община] като възложител и [фирма] /сега П. Холдинг” АД/ като изпълнител е сключен договор за изработка срещу уговорено възнаграждение. За изпълнената работа са били съставени и подписани акт обр.15 на 23.10.06г., протокол между страните от 30.11.06г. за установяване на действително извършените и подлежащи на заплащане СМР на обща стойност 518042.53 лв., сметка обр.22, акт обр.16 на 07.02.07г. и фактура от 31.10.06г., подписана от представител на общината. С договор от 03.05.10г. [фирма] е цедирало на [фирма] вземането си по процесния договор, като цесията е съобщена на общината на 12.05.10г. На 28.07.10г. [фирма] е цедирало вземането си отново на [фирма]. С писмо от 02.08.10г. цедентът е съобщил на длъжника за прехвърленото вземане, като липсвали данни писмото да е получено от общината. С допълнителната искова молба това писмо, както и договорът от 28.07.10г. са били представени от ищеца по иска и с връчването им на ответника на 02.07.12г., съдът е приел, че цесията е съобщена на длъжника. При тези данни съставът на апелативния съд е приел, че се дължи претендираното възнаграждение за приетата работа. Възражението за погасяване на вземането по давност е счетено за неоснователно с оглед на прекъсване на давността на основание чл.116, б.”а” ЗЗД с направено признание на вземането. Срокът за изпълнение на задължението за заплащане на възнаграждение е започнал да тече на 01.12.06г., изтекъл е на 30.01.07г. и съответно срокът по чл.110 ЗЗД е започнал да тече на 31.01.07г. Въззивният съд е приел, че е налице признание на вземането, заявено от кмета на [община], правено многократно при водени разговори със свидетеля Миракчийски – ръководител на отдел „И. строителство” при [фирма], последният от които се е състоял на края на 2011г. Съдът е посочил и документи, в които общината е признала вземането си – бюджетно платежно нареждане за заявено плащане до ДФ „Земеделие”, възражение срещу отказа да се изплати финансова помощ до фонда, писмо до публичен изпълнител. Въз основа на тези документи, независимо че не са адресирани до кредитора, решаващият състав е изложил съображения, че длъжникът не само не е оспорвал вземането, а е предприел действия за неговото погасяване, което не е било осъществено единствено по причина на липса на парични средства.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК и според разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д.№ 1/09г. на ОСГТК на ВКС, касаторът е задължен да посочи основания за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1 ГПК – за произнасяне от съда по материалноправен или процесуален въпрос, решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата или имащ значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Касаторът е поставил шест въпроса по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК.
Първият въпрос е: Допустимо ли е съдебно решение, когато съдът се е произнесъл и определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала? Въпросът е мотивиран с твърдението, че доводът за прекъсване на давността не е бил въведен от ответника по касационната жалба.
Твърдението на касатора не съответства на данните по делото. В исковата молба изрично е посочено, че възложителят многократно е признавал факта, че дължимите за извършените СМР суми не са изплатени, както и че издадената фактура за възнаграждението е подписана от представител на общината. Д. е изложен и в отговора на въззивната жалба, включително с конкретизация на момента, от който давността следва да се счита за прекъсната.
В този смисъл поставеният правен въпрос не е от значение за спора, тъй като отговорът му няма да има за последица промяна в крайния резултат по делото.
Вторият въпрос е: Може ли въззивният съд да се произнесе по съществото на спора, ако първоинстанционното решение е недопустимо? Недопустимостта се основава на приетото от първоинстанционния съд прекъсване на погасителната давност. От една страна, относно въведения довод за прекъсване на давността от значение са изложените от настоящия състав съображения по първия въпрос. От друга страна, произнасянето или непроизнасянето по възражение за давност, съответно дали давността е прекъсната или не е прекъсната, са въпроси от значение за правилността на решението, а за неговата допустимост. В този смисъл не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване, включително и за служебна проверка от ВКС на допустимостта на обжалваното въззивно решение.
Третият въпрос е: Налице ли е признание на задължение, ако длъжникът не го е направил пред кредитор или негов представител и ако не съдържа ясно и недвусмислено признание на задължението, а не на фактите, от които то произхожда? Въпросът е поставен в контекста на обсъжданите от въззивния съд документи за липсата на оспорване на задължението и за предприети действия за неговото погасяване. Обсъждането на посочените писмени доказателства и формираните въз основа на тях изводи не са решаващи за аргументацията на апелативния съд за наличието на признание на вземането. Разглеждането на въпроса в частта за това дали признанието е ясно и недвусмислено, представлява оплакване на касатора за необоснованост на изводите на въззивния съд. Евентуалната необоснованост на въззивното решение не подлежи на преценка в производството по чл.288 ГПК, след като не е обвързана е твърдение или довод за неправилно приложение на конкретна правна норма. Неточно е твърдението на касатора, че свидетелят М. не е представител на изпълнителя. Въззивният съд е изложил подробни съображения в тази насока – за качеството му на представител, както и относно липсата на евентуалната му заинтересованост от делото.
Четвъртият въпрос е: Има ли действие спрямо длъжника договорът за цесия, ако той му е съобщен по реда на чл.99, ал.4 ЗЗД от новия вместо от стария кредитор? По този въпрос е налице последователна практика на ВКС, част от която е цитирана от касатора. Въпросът е поставен с оглед на твърдението, че към 02.07.12г. цеденът е бил обявен в несъстоятелност и били прекратени правомощията на органите на дружеството. Датата 02.07.12г. е приета от въззивния съд като момент на съобщаване на цесията чрез връчването й на длъжника, докато самото съобщаване като изявление е от 02.08.10г., поради което въпросът не е от значение за спора.
Петият въпрос е: Дължи ли се възнаграждение за неизвършена работа? Отговорът на този въпрос произтича пряко от нормата на чл.266, ал.1 ЗЗД и поради което е изцяло по правилността на приетите за установени факти и обстоятелства по спора. Според касатора са налице неизпълнени по договора работи, но възнаграждението е присъдено за изпълнената и приета работа, поради което въпросът не е от значение за спора.
Шестият въпрос е: Налице ли е процесуално нарушение, ако съдът не обсъди по същество и не прецени всички събрани по делото доказателства, както и доводите на страните? Разяснения относно правомощията на въззивния съд са дадени и в ТР № 1/13г. от 09.12.13г. на ОСГТК на ВКС. Поставените от касатора въпроси изискват проверка на правилността на въззивния акт досежно приетите за установени факти и обстоятелства по спора, поради което биха представлявали основание по чл.281, т.3 ГПК за отмяна на обжалваното решение поради необоснованост. С оглед на законодателно уредения факултативен касационен контрол, при който ВКС е инстанция за проверка относно правилно прилагане на закона, необосноваността не представлява основание за допускане на касационно обжалване, дори въведена под формата на поставен процесуален въпрос, след като не е обвързана с довод за нарушение на конкретна правна норма.
По тези съображения касационното обжалване не се допуска.
Право на разноски за производството има ответникът, но същият претендира заплащане на юрисконсултско възнаграждение, като по делото липсват данни да е представляван от юрисконсулт, поради което разноски не се присъждат.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 841/28.04.14г., постановено по т.д.№ 2044/13г. от Софийския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.