6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 593
София 26.11.2013 година
Върховният касационен съд,Първо гражданско отделение,в закрито заседание на двадесет и първи ноември през две хиляди и тринадесета година,в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теодора Нинова
ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова
Любка Андонова
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 4938 от 2013 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. К. К. и С. Н. К. срещу въззивното решение на Варненския окръжен съд, постановено на 09.05.2013г. по гр.д.№978/2013г.,с което е потвърдено решението на първоинстанционния съд,с което е допусната съдебна делба на апартамент №20,находящ се в [населено място],с административен адрес [населено място],ж.к.”М.” /бивш[жк]/, [жилищен адрес]който по кадастралната карта и кадастралния регистър на [населено място],одобрени със заповед № РД-18-64/16.05.2008г. представлява самостоятелен обект в сграда,с идентификатор №10135.3512.189,14.20,при квоти: по 4/96 ид.части за Й. А. К. и за С. А. К.; 2/96 ид.части за П. Т. П.; по 1/96 ид.част за Т. В. Й.,П. В. Й.,Г. Н. К.,А. И. К.,В. И. К. и И. И. Н. и 80/96 ид.части в режим на съпружеска имуществена общност за Г. К. К. и С. Н. К..
В изложенията към подадените касационни жалби се излагат съображения,че съдът се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, решавани противоречиво от съдилищата,както и по въпроси,имащи значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК. Предпоставките за допускане на касационното обжалване обаче не са налице,като съображенията за това са следните:
В обжалваното решение възражението на съделителите Г. К. К. и С. Н. К. за недопустимост на иска за делба по причина извършеното от тях оспорване на правата на предявилите иска лица съдът е приел за неоснователно като е изложил съображения,че първата фаза на производството за делба цели да провери и установи правото на делба,т.е. дали страните по делото са съсобственици, на кой имот и при какви части и когато предмет на делбата е една спорна имуществена общност,по нея делбеният съд трябва да вземе становище в самото производство. Прието е,че с право на делба се ползва всеки участник в имуществената общност,като в първото съдебно заседание всеки съделител може да оспори правото на някой от тях да участва в делбата, размера на неговия дял и принадлежността на някои имоти към имуществената общност.
Прието е за безспорно установено от фактическа страна,че М. З. М. и М. А. К. са придобили правото на собственост върху имота /н.а.№186,том V,н.д.№2307/1985г./ при условията на съпружеска имуществена общност по време на брака си,като бракът помежду им е продължил повече от 10 години. След смъртта на М. А. К. /починала на 08.10.1995г./ съпругът й М. З. М. продължил да обитава самостоятелно процесния имот и на 12.02.2010г. /н.а.№19,том І,рег.№296,н.д.№13/2010г./ прехвърлил на съделителя Г. К. по време на брака му със С. К. срещу задължение за издръжка и гледане собствеността върху 20/24 /80/96/ ид.части от апартамента.
За спорно е прието във връзка с действителните права на страните дали М. З. М. е придобил по давност 4/24 ид.части от процесния имот /за което е съставен н.а.№116,том І,рег.№6412, н.д.№107/2010г./ и дали валидно се е разпоредил със същите в полза на съделителите Г. К. и С. К. чрез договор за продажба, сключен на 31.05.2010г. /н.а.№117,том І,н.д.№107/2010г./.
Възприети са изцяло изводите на първоинстанционния съд,че липсват доказателства М. З. М. да е осъществявал владение по отношение на 4/24 ид.части от имота с намерение да ги свои и да е противопоставил явно фактическата си власт на останалите сънаследници.
Прието е за установено от показанията на свидетелите П. А. К. и Р. Б. С.,че М. М. никога не е противопоставял владението си на съсобствениците, не е обективирал пред тях намерение за своене на имота /не е оспорвал,че имат дялове в имота/,а единствено е претендирал осъществяване на фактическа власт. Прието е,че М. М. не се е считал за едноличен собственик на апартамента с оглед подадената на 09.02.2010г. декларация,в която е декларирал наличие и на други съсобственици на имота. Поради това е прието,че въпреки издаването на констативен нотариален акт за удостоверяване право на собственост върху недвижим имот,придобит по давност с №116,том І,рег.№6409,н.д.№106/31.95.2010г., М. М. не е станал собственик по давност на 4/24 ид.части от процесния имот и не е могъл да ги прехвърли с н.а.№117,том І,рег.№6412,н.д.№107/2010г. Прието е,че тези 4/24 ид.части принадлежат на призованите към наследяване братя и сестри на М. А. К.,респ. техни низходящи,с оглед на което са определени и делбените права на страните,а за Г. К. К. и С. Н. К. е прието,че притежават 20/24 или 80/96 ид.части от имота по силата на договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане.
По поставените от касаторите въпроси съдът приема следното:
По въпроса налице ли е правен интерес у ищец,който се легитимира като наследник,с чиято собственост друг сънаследник се е разпоредил,да предяви иск по чл.34,ал.1 ЗС срещу трето лице,придобило собствеността чрез възмездни сделки преди завеждане на исковата молба и легитимиращо се с нотариални актове,удостоверяващи прехвърленото вещно право върху недвижимия имот и във връзка с това допустим ли е в първата фаза на делбения процес спор за собственост върху недвижимия имот.
Касаторите поддържат,че този въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС /т.3,буква »а» на ППВС №7/1973г. и ТР №1/2004г. на ОСГК на ВКС/, решаван е противоречиво от съдилищата /ТР №178/30.06.1986г. на ОСГК на ВС/ и има значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
В т.3,буква «а» на ППВС №7/1973г. е прието,че съдебна делба следва да се иска само на вещ,която при предявяването на иска за делба е съсобствена.
С така дадените разяснения за правната природа на иска за делба и възможността за разрещаване на спорове в делбеното производство въззивният съд изцяло се е съобразил. Идеята на дадените в ППВС №7/1973г. разяснения е,че в делбата могат да бъдат разрешавани спорове, целящи установяване на правата на съделителите към момента на предявяване на иска за делба,с което въззивният съд се е съобразил- разгледани са само оспорвания,установяващи притежаваните от съделителите права,но не и създаващи такива права.
Въззивният съд изцяло се е съобразил и с указанията, дадени в ТР №1/2004г. по приложението на чл.76 ЗН. В случая наследниците, които не са се разпоредили с дела си,са изразили воля в делбата да участват приобретателите по сключения на 12.02.2010г. договор,т.е. не са упражнили правото си да искат прогласяването на този договор за недействителен,а приобретателите /Г. К. и С. К./ и наследниците по закон на разпоредилия се с дела си М. М. не разполагат с такава възможност.
В соченото от касаторите ТР №178/30.06.1986г. на ОСГК на ВС е прието,че съсобственикът може да използва осъдителния иск по чл.108 ЗС и установителния иск по чл.97,ал.1 ГПК/отм./ в зависимост от това кой владее вещта. Това разрешение обаче в случая е неприложимо,тъй като не касае правото на съсобственика да предяви иск за делба,независимо от това кой владее недвижимия имот. Владението не е предпоставка /нито положителна,нито отрицателна/ за предявяването на иска за делба.
По въпроса за доказателствената сила на нотариалните актове, удостоверяващи възмездни сделки,които не подлежат на разглеждане в делбения процес:
Така поставеният въпрос в случая е ирелевантен,тъй като нотариален акт,обективиращ сделка,не е бил отменен с обжалваното решение,а по въпроса могат ли да бъдат зачетени вещноправните последици на договор, с който се прехвърлят чужди права,съдът изцяло се е съобразил с трайно установената съдебна практика.
По въпроса нищожна ли е допуснатата делба между наследници и трети лица – приобретатели при оспорен от ищеца в производството по чл.34,ал.1 ЗС с правоизключващо възражение на констативния нотариален акт за придобивна давност на прехвърлителя на 4/24 ид.части от имота, без да бъде конституиран като главна страна титуляра на констативния нотариален акт /прехвърлителя по сделката/.
Касаторите поддържат,че по този въпрос е налице противоречие с практиката на ВКС-ТР №11/2012г. от 21.03.2013г. по тълк.гр.д.№11/2012г. на ОСГК на ВКС и ТР №1/2012г. от 06.08.2012г. по тълк.гр.д.№1/2012г. на ОСГК на ВКС.
В случая съдът изцяло се е съобразил с практиката на ВКС като е приел,че за така разпоредените 4/24 ид.части разпоредбата на чл.76 ЗН не намира приложение, тъй като не се оспорва извършеното от М. М. прехвърляне на притежаваните от него по наследство и като дял от прекратената съпружеска имуществена общност идеални части,а твърдението за придобиване по давност на частите на останалите сънаследници,които участват в производството за делба без да се навеждат доводи за нищожност на разпореждането с 4/24 ид.части.
Не е налице противоречие и с посочените от касаторите тълкувателни решения на ОСГК на ВКС. Съдът се е съобразил с дадените в тези тълкувателни решения указания като е приел,че за да придобие право върху притежаваните от останалите сънаследници идеални части от недвижим имот по давност,сънаследникът следва да демонстрира спрямо тях намерението си да владее целия имот за себе си,а в случая това не е сторено. Освен това,както вече беше отбелязано,с обжалваното решение нотариални актове,обективиращи разпоредителни сделки, не са отменяни, а само са отречени удостоверени с нотариален акт по обстоятелствена проверка права и не е зачетен вещно-правният ефект на извършените с чужди права разпоредителни сделки.
По въпроса дали ищецът определя материалноправния въпрос на спора, преклудира ли се правото му на преюдициален иск в производството по чл.34,ал.1 ЗС,съдът служебно ли е длъжен да установи нередовността на исковата молба в случаите,когато е възразено от ответника по спора с отговора,че исковата молба е нередовна.
Така поставеният въпрос не може да обоснове наличие на основание за допускане на касационно обжалване,тъй като не касае относими към същинския спор по делото процесуални действия,а отразява само и единствено поддържана от касаторите теза за нередовност на исковата молба,каквато съдът,в съответствие с константната практика на съдилищата и с оглед правната природа на делбеното производство,е приел,че не е налице.
По въпроса допустимо ли е съдебно решение, когато по иск за делба в хода на делото ищецът узнае,че сънаследникът му се е разпоредил с вещта чрез възмездна сделка в полза на трето лице /привлечено като ответник/ и ищецът не предяви инцидентен установителен иск,нито пък заявява под формата на правоизключващо възражение искане за обявяване по реда на чл.76 ЗН на относителната недействителност на обективирания в н.а.№117/2010г. договор за покупко-продажба,а съдът,без да констатитуира прехвърлителя по сделката,да признае ищеца за собственик на 4/24 ид.части без да отменя нотариалния акт по възмездна сделка и без да отменя констативния нотариален акт за давностно владение:
Тезата на касаторите,че така поставеният въпрос обосновава наличие на основание за допускане на касационно обжалване,не може да бъде споделена. Преценката на съда досежно лицата, които следва да участват в производството с оглед характера на направените по делото оспорвания, съответства на задължителната практика на ВКС-ТР №1/2004г. на ОСГК на ВКС и постановеното по реда на чл.290 ГПК решение №63/25.05.2010г. по гр.д.№4984/2008г. на ІV ГО на ВКС,а досежно начина,по който могат да бъдат признати права в делбеното производство с оглед отново и на допустимите оспорвания,изводите на съда съответстват на константната и трайно установена съдебна практика,че права могат да бъдат признати и установени и без съставеният по реда на обстоятелствената проверка нотариален акт да бъде отменен.
По въпроса за изискването фактическите и правни изводи на въззивния съд да се основават на всички събрани по делото доказателства:
Така поставеният въпрос не може да обоснове наличие на основание за допускане на касационно обжалване, тъй като с оглед извършеното по реда на чл.272 ГПК препращане в случая е достатъчно обстойното обсъждане на доказателствата,извършено от първоинстанционния съд. В останалата си част доводите на касаторите по този въпрос представляват оплаквания за неправилност на обжалваното решение,които не могат да бъдат свързани с наличие на основание за допускане на касационно обжалване.
По въпроса допустимо ли е с отговора на исковата молба оспорване истинността на представен от ищеца документ,съответно искане за откриване на производство по чл.193 ГПК,след като този документ легитимира материалноправно ищеца,оттам го легитимира и процесуално,а в противен случай съдът не би разглеждал спор за собственост в производство за делба по чл.34,ал.1 ЗС:
Този въпрос се поставя от касаторите във връзка с извършено от тях оспорване на схема №28427/02.10.2010г., която обаче не представлява документ,удостоверяващ действително притежаван обем от права,поради което и в съответствие с константната практика на съдилищата искането за откриване на производство по чл.193 ГПК е оставено от съда без уважение. И доколкото това писмено доказателство не удостоверява съществуването на вещни права върху имота, предмет на делбата, въпросът не обосновава наличие на основание за допускане на касационно обжалване.
Водим от гореизложеното,Върховният касационен съд,състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивното решение, постановено на 09.05.2013г. гр.д.№978/2013г. по описа на Варненския окръжен съд.
Определението е окончателно.
Председател:
Членове: