4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 593
гр. София, 28.06.2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на шестнадесети май през две хиляди и шестнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №3080 по описа за 2015г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], срещу решение от 30.06.2014г. по гр.д. №12774/2013г. на Софийски градски съд, II д въззивен състав, с което е обезсилено решение от 26.06.2013г. по гр.д. №60043/2012г. на Софийски районен съд, 65 състав. В касационната жалба се сочи, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния и процесуалния закон. Касаторът счита за неправилен извода на Софийски градски съд относно наличието на едно вземане, коeто обуславя предявяването на един иск. Поддържа, че по делото са предявени няколко иска, обжалваемият интерес по всеки от които е под 25 000 лева, поради което същите са родово подсъдни на районен съд като първа инстанция.
Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК. Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по процесуалноправните въпроси за начина на определяне на родово компетентния съд по предявени в обективно, субектно и кумулативно съединение искове и определяне на цената на тези искове, както и за подсъдността на обективно съединени искове, всеки от които е с цена под 25 000 лева, в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение №172 от 23.03.2009г. по ч.т. д. № 82/2009г. на ВКС, ТК, II т. о., определение №241 от 21.09.2000г. по гр. д. № 192/2000г. на ВКС, ГК, петчленен състав, определение №152 от 24.02.2011г. по ч.т. д. № 80/2011г. на ВКС, ТК, I т.о., определение №68 от 10.02.2009г. по гр. д. №44/2009г. на ВКС, ГК, IV гр. о., определение №436 от 23.03.2009г. по ч.т. д. № 82/2009г. на ВКС, ТК, II т. о., Твърди също, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона. Наред с това в изложението е поставен и въпросът относно това кой е източникът на облигационното правоотношение при множество поръчки, за всяка от които са издадени фактури.
Ответникът по касация [фирма] не изразява становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да обезсили първоинстанционното решение въззивният съд е приел, че след като ищецът твърди,че вземанията са възникнали от трайни търговски отношения между страните по договор за изработка, то претенцията за вземанията по отделните фактури представлява един иск, тъй като вземанията по тях имат общ произход. Поради това е приел,че е предявен иск с цена над 25 000 лева, който е подсъден като първа инстанция на Софийски градски съд, съответно постановеното от СРС решение по този иск е недопустимо.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280 ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Поставените в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК правни въпроси, са свързани с оплакването за неправилна преценка на това дали с исковата молба са предявени един или множество обективно съединени искове. Първите два въпроса обаче се отнасят за хипотези, при които са предявени множество обективно съединени искове. В случая въззивният съд е приел, че е предявен един иск, съответно той изобщо не е обсъждал как се определя родовата подсъдност и цената при обективно съединените искове. Поради това по отношение на първите два въпроса в изложението не е налице общата предпоставка за допускане на касационното обжалване, тъй като тези въпроси не се явяват за обуславящи за изхода на спора. Съответно решението не е в противоречие с цитираната в изложението практика, тъй като тя е относима към подсъдността при обективно съединените искове.
Въпросът относно източника на облигационното правоотношение при множество поръчки, за всяка от които е издадена фактура, е обуславящ за изхода на спора, но по него касаторът не е посочил, нито обосновал някоя от допълнителните предпоставки по чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 от ГПК. Следва да се отбележи,че този въпрос е разрешен от въззивния съд в съответствие с трайната практика на ВКС, обективирана в определение №201/13.04 .2016г. по ч.т.д.№475/2016г. на ВКС, ТК, II т.о., определение № 167/25.03.2016г. по ч.т.д. № 192/2016г. на ВКС, ТК , II т.о и др.., в които се приема, че наличието на трайни търговски отношения не означава предварително сключване на рамков договор въз основа на който се осъществяват доставките. Трайните търговски отношения между търговците са от значение доколкото обуславят приложение на презумпция за съгласие, ако цената или количеството или видът на доставената стока при конкретна извършена доставка без изричен договор, не бъдат оспорени веднага. Но трайните търговски отношения не означават постигнато съгласие по отношение на всички доставки, които ще бъдат извършени за в бъдеще. Поради това в практиката на ВКС се приема, че само когато се твърди в исковата молба предварително постигнато съгласие по отношение вида на стоката и цената, тогава може да се приеме, че доставките произтичат от едно общо правоотношение. Когато видът на услугие и дължимото възнаграждение са уговоряни при всяко възлагане, отделните услуги, за които са издадени фактури, не могат да се разглеждат като престации по изпълнение на единна сделка.
В настоящата хипотеза въззивният съд е взел предвид изложените в исковата молба фактически твърдения на касатора, че страните са имали сключен договор за изработка на полиграфическа продукция от 11.06.2009г., а след изтичането на уговорения срок страните са договорили да продължат търговските си отношения, като възложителят подава броя на вестниците под формата на поръчка по електронен път, а цената на всяка поръчка се определя съгласно базовите калкулации на изпълнителя, предоставени предварително като приложение към договора от 11.06.2009г.. Следователно при предварително определена по своето естество престация, както и при предварително уговорен общо начин за определяне на цената при всички бъдещи поръчки и срок за изпълнение и за плащане на тези поръчки, единственото което е подлежало на ежеседмичено договаряне е било количеството на изданията. При това положение въззивният съд е постановил своето решение в съответствие с постоянната практика на ВКС, като е приел, че отделните доставки са извършвани в изпълнение на едно правоотношение по договор за изработка.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 30.06.2014г. по гр.д. №12774/2013г. на Софийски градски съд, II д въззивен състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.