1
10
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 593
гр. София, 19.12.2018г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на седемнадесети септември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА
като разгледа докладваното от съдия Желева т. д. № 1176 по описа за 2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Ер Джи Проджект Мениджмънт“ ООД – [населено място] срещу решение № 7 от 5. 01. 2018 по в. т. д. № 503/2017 г. на Варненски апелативен съд. С него е потвърдено решение № 425 от 26. 06. 2017 г. по т. д. № 1580/2016 г. на Варненски окръжен съд, с което дружеството – касатор в настоящото производство е осъдено да заплати на „Албона Инвест“ ЕООД – [населено място] на основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД сумата от 198 108, 87 лв., представляваща дължим остатък от авансово платена от възложителя сума по договор за СМР от 1. 10. 2014 г., сключен с „Консорциум Реми Груп“ АД и тристранно споразумение от същата дата за встъпване в дълг по договора за СМР на „Ер Джи Проджект Мениджмънт“ ООД, ведно със законната лихва от 14. 11. 2016 г. – датата на предявяване на иска до окончателното изпълнение на задължението и „Ер Джи Проджект Мениджмънт“ ООД е осъдено да заплати на „Албона Инвест“ ЕООД сумата от 10 000 лв. разноски.
В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост и се прави искане за отмяната му. К. жалбоподател сочи, че въззивният съд не е анализирал поотделно и в съвкупност всички наведени чрез твърдения на страните факти и обстоятелства и съответстващите им доказателства. Излага оплаквания срещу изводите на съда, че ищецът е изправна страна по договора и е носител на потестативното право да развали процесния договор. Поддържа, че при допуснати нарушения на процесуалния закон въззивният съд отказал да допусне поисканите от касатора доказателства, което довело до постановяване на решението при неизяснена фактическа обстановка. Твърди, че заключението на съда за настъпилия ефект на развалянето на договора не било съобразено с направените от касатора – ответник по иска възражения и установеното по делото, че към момента на упражняване от ищеца на правото да развали договора не бил безпротиворечиво установен недостатъкът във връзка с якостта на вложения бетон в плоча Б на процесния строеж и липсвали предписания на проектанта-конструктор за необходимото усилване на плочата. Налице била и обективна невъзможност на касатора да изпълни усилването на бетоновата плоча, тъй като към 30. 11. 2016 г. – датата на вписване в заповедната книга на предписанията на проектанта-инструктор как технически и технологично да се изпълни усилването на плочата, ответникът бил отстранен от обекта от възложителя и строителството било продължено от друг изпълнител. Тази невъзможност и недостатъчността на определения от ищеца 10-дневен срок за отстраняване на недостатъка, съответно неспазването на изискването на чл. 87, ал. 1 ЗЗД за даване на длъжника на подходящ срок за изпълнение не били съобразени от въззивния съд.
Допускането на касационното обжалване жалбоподателят основава на наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поставя следните въпроси: „1. Задължен ли е въззивният съд да направи своите фактически и правни изводи по съществото на спора, като обсъди в мотивите към решението си всички допустими и относими доказателства в тяхната взаимна връзка, установените факти и обстоятелства, както и въведените от страните доводи и възражения?; 2. Следва ли да се счита, че ищецът е упражнил надлежно правото на разваляне на договора при изтичане срока на изпълнение, ако с едностранното изявление за извънсъдебно разваляне по чл. 87, ал. 1 ЗЗД не е предоставил на другата страна подходящ допълнителен срок за изпълнение, когато развалянето на договора не може да се реализира с исковата молба?; 3. След като изпълнителят по договор за строителство е от кръга на участниците в строителството по смисъла на ЗУТ и съответните подзаконови актове, налице ли е необходимост от оказване на съдействие от страна на възложителя за узнаване на издадени заповеди по чл. 154, ал. 2, т. 5 ЗУТ от изпълнителя, след като изпълнителят не е от кръга на заинтересуваните лица по смисъла на чл. 149, ал. 2 ЗУТ и в кои случаи?; 4. Следва ли изпълнителят по договор за строителство да се счита неизправна страна, виновно неотстранила недостатък на изработеното, ако до отправяне предизвестието за разваляне на договора за строителство недостатъкът не е категорично установен и липсва задължително предписание ведно с технологичния процес за отстраняването му на проектанта-конструктор, лицето, упражняващо строителен надзор, и техническия ръководител на строежа по чл. 162, ал. 1 ЗУТ, чл. 170, ал. 1 и ал. 3 ЗУТ и чл. 5, ал. 1 от Наредба № 3/2003, вписано в заповедната книга на строежа?; 5. Следва ли да се счита, че законовите предпоставки по чл. 87, ал. 1 ЗЗД за едностранно разваляне на договор за строителство от страна на възложителя са налице, ако предоставеният от възложителя допълнителен срок не е съобразен с необходимостта от безпротиворечиво установяване на недостатъка и липсата в тази връзка на конкретно задължително предписание на длъжностните лица по чл. 162, ал. 1 ЗУТ, чл. 170, ал. 3 ЗУТ и чл. 5, ал. 1 от Наредба № 3/2003 г., вписано в заповедната книга на строежа, описващо технологията на изпълнение?“. Във връзка с поставения първи процесуалноправен въпрос касаторът поддържа, че решението на въззивния съд не съответства на задължителните указания в т. 19 от Тълкувателно решение № 1 от 4. 01. 2001 г. на ОСГК и на разрешенията, дадени в постановените по чл. 290 ГПК решения на ВКС: решение № 212 от 1. 02. 2012 г. по т. д. № 1106/2010 г., II т.о., решение № 127 от 5. 04. 2011 г. по гр. д. № 1321/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 161 от 4. 10. 2016 г. по т. д. № 2220/2015 г., II т. о., решение № 210 от 15. 08. 2014 г. по гр. д. № 6605/2013 г., IV г. о., решение № 228 от 1. 10. 2014 г. по гр. д. № 1060/2014 г., I г. о. и решение № 68 от 24. 04. 2013 г. по т. д. № 78/2012 г., II т. о. По втория формулиран въпрос касаторът прави позоваване на разрешаването му в противоречие с практиката на ВКС във връзка с развалянето на двустранен договор, намерила израз в решение № 186 от 15. 07. 2014 г. по гр. д. № 6836/2013 г., III г. о. и решение № 75 от 1. 07. 2014 г. по т. д. № 3723/2013 г., II т. о., постановени по чл. 290 ГПК. По последните три въпроса твърди, че няма формирана съдебна практика, поради което е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът сочи, че обжалваното въззивно решение е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, което обосновава достъпа до касация.
Ответникът по касацията „Албона Инвест“ ООД изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното решение, респективно – за неоснователност на касационната жалба. Прави искане за присъждане на направените разноски за производството съгласно представен списък по чл. 80 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване, приема следното.
Касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
Във въззивното решение е извършена проверка на обжалваното първоинстанционно решение в пределите, очертани от нормата на чл. 269 ГПК. Въззивният съд е споделил изцяло изводите на първоинстанционния съд за осъществяване на предпоставките по чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за връщане на исковата сума, платена авансово по разваления поради неизпълнението му от ответника договор за строителство от 1. 10. 2014 г., обвързващ страните по делото по силата на тристранно споразумение, сключено между страните по първоначалния договор – „Албона Инвест“ ЕООД, като възложител и „Консорциум реми Груп“ АД, като изпълнител и ответника „Ер Джи Проджект Мениджмънт“ ООД, встъпил изцяло в задълженията на първоначалния изпълнител и заместил го в договора за строителство. Приел е, че на 6. 02. 2016 г. е подписан протокол обр. 19 за изпълнение на плоча Б на кота 3.30 на процесния обект. Като е преценил събраните по делото доказателства – протокол № IV-36/10. 03. 2016 г. на Ц. морска строителна лаборатория „Трансстрой-Варна”АД, протокол № 2/24. 02. 2016г. за проведено изпитване в Пътно-строителна лаборатория „С.” и заключението на съдебно–техническата експертиза, базирано на нови изпитвания и е съобразил констатациите по съставен за обекта акт обр. 10 от 14. 09. 2016 г., съдът е заключил, че се установява наличието на сочените от ищеца недостатъци на изпълнената от ответника плоча Б на кота 3.30 на процесния обект, съставляващи по-ниски товароносимост и устойчивост. Формирал е извод, че се касае до недостигане на показателите на бетоновия елемент за якост на натиск, причинено от отклонение по отношение марката на вложения бетон, за което съгласно договора и нормата на чл. 261, ал. 2 ЗЗД носи отговорност изпълнителят.
В атакувания акт въззивният съд е споделил становището на първоинстанционния съд, че е преклудирано, като направено в съдебните прения в последното открито съдебно заседание пред първоинстанционния съд, възражението на ответника за забава на кредитора предвид неоказано съдействие на строителя да узнае за заповеди №№ 21 от 24. 02. 2016 г. и 51 от 20. 06. 2016 г. на главния архитект на община Варна. Наред с това съдът е посочил, че доколкото ищецът не претендира права поради забавено изпълнение на възложени СМР, ответникът въобще не разполага със защитни възражения, основани на клаузата на чл. 8, ал. 1 от договора, уреждаща хипотези за увеличаване на договорения срок за изпълнение на всички възложени СМР с периода на съответната забава на възложителя. Независимо от горното, съдът е преценил възражението като очевидно неоснователно, тъй като с посочените заповеди се променят наименованието на строежа и неговата категория, съответно те нямат никаква връзка с неточното изпълнение в качествено отношение, дало основание на възложителя да развали договора, след като строителят не е отстранил недостатъците на изработеното. Изтъкнал е, че не е налице и необходимостта от оказване на съдействие от страна на възложителя за узнаването на подобни заповеди от изпълнителя, който е от кръга на участниците в строителството по смисъла на ЗУТ и съответните подзаконови нормативни актове.
В изложението на въззивния съд са преценени като неоснователни доводите на въззивника – ответник по иска, че към датата на отправяне на нотариална покана – 08. 08. 2016 г., с която е упражнено правото на ищеца да развали договора за строителство, фактът на некачествено изпълнение на плоча Б не е установен при спазване на разпоредби на ЗУТ и Наредба № 3/2003г.; че последващи на упражняване на това право са вписването в заповедната книга на строежа на препоръките на проектанта-конструктор за подсилване на плочата /със Заповед № 21/30. 11. 2016 г./ и съставянето на акт обр. 10 от 14. 09. 2016 г., както и че проектантът – конструктор е определил срок за отстраняване на недостатъка до изготвяне на акт обр. 14. Съдът се е аргументирал общо, че при доказани в процеса и неотстранени недостатъци на изработеното поради отклонение от техническите правила, ответникът – изпълнител по договора за осъществяване на СМР не може да черпи доводи в своя полза срещу възложителя с твърдения за несвоевременно и неправилно дадени указания на инженер–конструктора или лицето, упражняващо строителен надзор. Позовал се е на предвидената в нормата на чл. 168, ал. 7 ЗУТ солидарна отговорност на лицата, които упражняват строителен надзор, и на строителя за щети, причинени от неспазване на техническите правила и нормативи и одобрените проекти. Посочил е, че на възложителя е непротивопоставим и срокът за поправяне на плочата – до изготвяне на акт обр. 14, тъй като последният се съставя едва при постигнати изисквания към строежите по ЗУТ и то с участие на проектанта-конструктор, строителя и технически правоспособното физическо лице по част „Конструктивна“ към лицето, упражняващо строителен надзор или на носещите отговорност за изпълнение на строителството в съответствие със строителните книжа и надлежното му удостоверяване в строителните документи и протоколи съгласно ЗУТ.
Въззивният съд е споделил становището на първоинстанционния съд, че развалянето на договора в случая е настъпило най-късно към датата на предявяване на иска по настоящото дело /14. 11. 2016 г./, когато е изтекъл обективно подходящият с оглед конкретните обстоятелствата срок за поправяне на работата от изявлението на възложителя за разваляне на договора по нотариална покана, получена от изпълнителя на 8. 08. 2016 г. Отчел е и обстоятелството, че на 14. 09. 2016 г. е съставен акт обр. 10, с който е установено състоянието на компрометираната плоча, обвързващо участниците в строителството. Независимо от това е изтъкнал, че тези участници са били известени за лабораторно установения недостатък от месец март 2016 г., като след цитирания месец ответникът е оспорвал наличието на недостатъци, без да е изразил намерение и готовност за отстраняването им.
Настоящият съдебен състав намира, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г. правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Поставеният от касатора първи процесуалноправен въпрос е обусловил изводите на въззивната инстанция по конкретното дело, тъй като касае дейността на съда по преценка на доводите на страните и събраните по делото доказателства, но не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в Тълкувателно решение № 1 от 9. 12. 2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Процесуалният закон урежда изрично служебните задължения на въззивния съд в хипотезите на нищожност и недопустимост на първоинстанционното решение /чл. 269, ал. 1 ГПК/, но по отношение на преценката за неговата правилност служебният контрол на основание чл. 269, ал. 2 ГПК е ограничен от заявените в жалбата оплаквания. В мотивите на тълкувателното решение е изложено разбирането, че ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора. При проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание са обжалване. По поставения процесуалноправен въпрос са постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, цитирани от касатора, както и служебно известни на съда – решение № 388 от 17. 10. 2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 94 от 28. 03. 2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV г. о., решение № 55 от 3. 04. 2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 63 от 17. 07. 2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 111 от 3. 11. 2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II т. о. и др. Съгласно тази практика въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си. Обжалваното решение е постановено в съответствие със задължителната практика на ВКС. В случая въззивният съд е обсъдил подробно всички твърдения и възражения на страните, както и оплаквания във въззивната жалба, като във връзка с тях е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства. В мотивите на въззивното решение е даден отговор на оплакванията, респ. възраженията, че кредиторът – ищец не е изправна по договора страна и не е упражнил надлежно правото да развали договора. С оглед доводите на ответника преценката за наличието на предпоставките по чл. 87, ал. 1 ЗЗД е съобразена със спецификата на договора на страните. Тъй като съдът е приел, че прекратителният ефект е настъпил към момента на предявяване на исковата молба /на 14. 11. 2016 г./, в решението не е обсъждано възражението на ответника за обективна невъзможност да поправи изработеното поради отстраняването му от строежа на 15. 11. 2016 г. Следователно въпросите за задължението на съда да обсъди и прецени всички факти и доказателства по делото, да отговори на доводите и възраженията на страните, включени в предмета на делото, както и да мотивира своето решение, не са разрешени в противоречие със задължителната практика на ВКС. Конкретните изводи на съда, формирани в резултат на извършената преценка на фактическия и доказателствен материал по делото касаят правилността на постановеното решение и не могат да бъдат проверявани в стадия по допускане на касационното обжалване.
Вторият формулиран от касатора в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпрос не отговоря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Този въпрос не съответства на установените по делото факти и на мотивите на въззивния съд, поради което не може да се прецени като обуславящ изхода на конкретния спор. Във въззивното решение действително е посочено, че развалянето на договора може да се реализира и с исковата молба, с която се претендират последиците от разваляне на договора. В случая обаче съдът е приел, че ищецът-кредитор е упражнил правото да развали договора с извънсъдебно едностранно изявление, обективирано в нотариална покана, получена от ответника на 8. 08. 2016 г., като прекратителното действие е настъпило най-късно към момента на предявяване на иска по чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, към който е изтекъл подходящият според обстоятелствата срок за отстраняване на недостатъка на бетоновата плоча Б на процесния строеж. Касае се до извод, който съответства на тезата, поддържана и от ответника, че даденият му с нотариалната покана 10-дневен срок за поправяне на бетоновата плоча е неподходящ, но отчита значението за развалянето на договора на бездействието на длъжника в достатъчен с оглед конкретните факти срок след получаване на предупреждението на кредитора. По правило изявлението на кредитора за разваляне на договора трябва да предоставя на длъжника подходящ срок за изпълнение с предупреждение, че след изтичането на срока кредиторът ще смята договора за развален. Ако посоченият срок е подходящ, ефектът на развалянето настъпва, ако длъжникът не изпълни до изтичането му, а ако изявлението не съдържа срок или срокът е недостатъчен, ефектът на развалянето настъпва, ако длъжникът не изпълни до изтичането на обективно подходящия с оглед на обстоятелствата срок. В този смисъл е последователната практика на ВКС, намерила израз в постановените по чл. 290 ГПК решение № 37 от 22. 03. 2011 г. по гр. д. № 920/2009 г., IV г. о, решение № 186 от 15. 07. 2014 г. по гр. д. № 6836/2013 г., цитирано от касатора, решение № 81 от 3. 06. 2015 г. по т. д. № 1591/2014 г., II т. о. и др. Даденото от въззивния съд разрешение съответства на тази практика, поради което е изключено да се приеме, че е налице и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Не покриват общия селективен критерий и останалите формулирани от касатора в обосноваване на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение въпроси. Въпросът налице ли е необходимост от оказване на съдействие на изпълнителя от страна на възложителя за узнаване на издадени заповеди по чл. 154, ал. 2, т. 5 ЗУТ, поставен във връзка с доводите на касатора, че е налице забава на кредитора, не може да се приеме за обуславящ изхода на спора. Това е така, тъй като основните аргументи на въззивният съд във връзка с основаното на тези заповеди възражение са, че възражението е недопустимо като релевирано за първи път в хода на устните състезания пред първоинстанционния съд, тоест при настъпила процесуална преклузия и че заповедите, променящи наименованието и категорията на строежа, нямат никаква връзка с релевантното неточно изпълнение в качествено отношение на процесната плоча. Последните два въпроса от изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК не могат да се квалифицират като правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, изяснен в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. на ОСГТК на ВКС. Въпросите са поставени във връзка с доводите за неустановеност на некачественото изпълнение, обусловило развалянето на договора, и за непредоставен от кредитора с изявлението за разваляне подходящ срок за изпълнение. Разрешаването на тези въпроси по начина, по който са поставени, е обусловено от обсъждане на доказателствата и установените въз основа на тях факти. Произнасянето по тях предпоставя преценка относно правилността на изводите на въззивния съд, каквато обаче с оглед указанията по последното цитирано тълкувателно решение не може да бъде извършена в настоящото производство. Освен това, съдържащото се във въпросите твърдение на касатора за липса на категорично установен недостатък не е съобразено с изложените във въззивното решение мотиви. Изводите на съда за недостатъци на изработеното и за бездействие на длъжника в достатъчен според обстоятелствата срок са основани на доказателствата по делото – протоколи за изпитвания от февруари и март 2016 г., за резултатите от които изпълнителят и другите участници в строителството са били известени към март 2016 г., заключение на техническа експертиза и съставен за обекта акт обр. 10 и на преценка на съда, че недостатъците са в резултат на допуснато отклонение от техническите правила. Именно с оглед доказаните в процеса недостатъци, неотстранени от длъжника, и техния характер въззивният съд е заключил, че е налице релевантното за развалянето на договора неизпълнение и на възложителя по договора за изработка не могат да се противопоставят възражения за несвоевременно и неправилно дадени указания от лицата, носещи, наред със строителя, отговорност по ЗУТ за изпълнение на строителството в съответствие със строителните книжа и за удостоверяване му в нормативно предвидените документи – инженер-конструктора и лицето, упражняващо строителен надзор. Тази аргументация на въззивния съд не е поставена в основата на формулираните въпроси, а съответствието й със закона не може да бъде предмет на производството по чл. 288 ГПК.
Касационно обжалване не може да се допусне и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Очевидната неправилност представлява самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване, което не е тъждествено с касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаите на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В случая обжалваното решение не е засегнато от тези пороци. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, при аргументация на поддържаното основание очевидна неправилност на въззивното решение, касаторът повтаря твърденията си за нарушения на материалния закон и на процесуални норми и за необоснованост при направените изводи за осъществяване на предпоставките по чл. 87, ал. 1 ЗЗД с предоставяне от изправната страна по договора на подходящ срок за изпълнение. Твърденията не биха могли да обосноват очевидна неправилност на решението по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, тъй като не е съобразено изясненото разграничение между очевидната неправилност на решението като основание за достъп до касация и неправилността на решението като общо касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК.
По изложените съображения за липсата на предпоставките за достъп до касация обжалваното въззивно решение не може да бъде допуснато до касационно обжалване.
При този изход на настоящото производство на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 8600 лв. Независимо от удостовереното в договора за правна защита и съдействие уговаряне и заплащане в брой на адвокатско възнаграждение в размер на 9 600 лв. от „Албона Инвест“ ООД, следва да бъде ангажирана отговорността на касатора за разноски до сумата от 8 600 лв. в съответствие с изричното искане на ответника по касация да му бъдат присъдени разноски съобразно списъка по чл. 80 ГПК, в който е посочена последната сума.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 7 от 5. 01. 2018 г. по в. т. д. № 503/2017 г. на Варненски апелативен съд.
ОСЪЖДА „Ер Джи Проджект Мениджмънт“ ООД, ЕИК[ЕИК] със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], вх. Б, офис 1 да заплати на „Албона Инвест“ ООД, ЕИК[ЕИК] със седалище и адрес на управление [населено място], [улица] сумата от 8 600 лв. /осем хиляди и шестотин лева/ разноски.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: