5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 594
[населено място], 28.06.2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на единадесети април през две хиляди и шестнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №2719 по описа за 2015г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], против решение №152/30.04.2015г. по т.д. №82/2015г. на Пловдивски апелативен съд. С него е отменено решение № 530 от 07.11.2014г., постановено по т.д. №368/2014 година на Пловдивския окръжен съд в отхвърлителната част над размера на сумата 11 919,97 лева по фактура №[ЕГН]/25.05.2011г., платена на отпаднало основание, по развален договор за присъединяване от 26.09.2009 година, до размера на общата сума от 27875 лева, както и над размера на сумата 481,07 лева до размера на сумата 1125,65 лева, обезщетение за забавено плащане за периода 19.12.2013г. до 12.05.2014г., вместо което е осъдено [фирма], [населено място], да заплати на [фирма], [населено място], общата сума от 15956 лева, дължима на отпаднало основание по едностранно развален договор за присъединяване от 26.09.2009г. и съгласно постигнато споразумение между страните по чл.37 изречение ІІ-ро от същия договор, по фактури за направени разходи, както следва: сумата 5000 лева по фактура №135/04.12.2013г.; сумата 5400 лева по фактура №[ЕГН]/05.12.2013г.; сумата 4000 лева по фактура №808/06.12.2013г.; сумата 1440 лева по фактура №7204/06.12.2013г. и сумата 116 лева по фактура №500005678/22.04.2010г., ведно със законната лихва върху главницата от 15956 лева, считано от датата на подаване на исковата молба на 15.05.2014г., до окончателното й изплащане; както и сумата 645,95 лева мораторни лихви за забавено плащане на сумата 15956 лева, за периода от 19.12.2013г. до 12.05.2014г., както и разноски по делото в размер на 2124,46 лева, пред въззивната инстанция. Със същото решение е потвърдено решението на Пловдивски окръжен съд в останалата осъдителна и отхвърлителна част.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е постановено при нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторът твърди, че обратното действие на развалянето е задължителна и императивно уредена правна последица от развалянето на договора, а с клаузата на чл.37 от процесния договор страните са предвидили задължение само за едната страна / и то изправната/ да изплати на другата всичко, което тя е изразходвала във връзка с изпълнението на договора. Оспорва и определения от съда размер на дължимото обезщетение. Моли обжалваното решение да бъде отменено, като претендира присъждане на разноски.
Касаторът сочи, че в обжалваното решение съдът се е произнесъл по съществения материалноправен въпрос „Нищожна поради противоречие със закона и добрите нрави / чл.88 ал.1 от ЗЗД/ ли е клауза от договор, която предвижда едностранна реституция в полза на страната, поискала разваляне на договора, независимо от това дали тя е изправна или неизправна страна по договора и с която клауза подобно реституционно право за изправната страна е отречено изцяло?“. Твърди,че поставеният въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като разглеждането му ще има принципно значение не само за изхода на настоящия спор, но и за сходни от фактическа и правна страна случаи.
Ответникът по касация [фирма], [населено място], счита, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационен контрол, тъй като в касационната жалба няма формулиран правен въпрос по смисъла на чл.290 ал.1 от ГПК. Поддържа, че формулировката на цялото изложение е неясна, вътрешно противоречива и преповтаря по същество касационните основания, визирани в жалбата и относими към преценката за обоснованост и правилност на решението, която е извън обхвата на производството по чл.288 от ГПК. Претендира присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да отмени първоинстанционното решение въззивният съд е приел, че между страните по делото са съществували правоотношения по договор за присъединяване, сключен на 26.09.2009 г. по специалният ред предвиден в Закона за енергетиката, Закона за възобновяемите и алтернативните енергийни източници и биогоривата/отм.ДВ, бр.35 от 03.05.2011 година/ и Наредба № 6/09.06.2004г. за присъединяване на производители и потребители на електрическа енергия към преносната и разпределителните електрически мрежи/отм./. По този договор и на основание чл.20 ал.5 от Наредба № 6/2004г. със съгласието на разпределителното предприятие, присъединяваното дружество [фирма] е поело задължения за проектиране на съоръженията, предмет на договора, за изпълнение на пълния обем СМР и изграждане на съоръженията, както и на основание чл.20, ал.7 от същата Наредба за прехвърляне възмездно собствеността на разпределителното предприятие, на база на взаимно признати разходи. В договора за присъединяване страните са постигнали съгласие за изграждане на съоръженията на етапи, съобразно предвиденото в чл.20, ал.8 от Наредба № 6/09.06.2004 година. Въззивният съд е приел за установено, че след завършване на първия етап от изграждане на съоръженията и въвеждането им в експлоатация, присъединяваното дружество е изпълнило задълженията си, включително и да прехвърли възмездно на разпределителното дружество собствеността върху изграденото, на база взаимно признати разходи, което прехвърляне е осъществено на 30.06.2010г. Съдът е установил, че вторият договорен етап на изграждане на енергийния обект не е изпълнен от ищеца по делото, за което в исковата молба не са изложени причини от обективен характер. Счел е за неоснователни твърденията на ищеца, че причина за неизпълнение на остатъка от задълженията е късното издаване на фактура от ответното дружество за плащане на такса за присъединяване. Поради това е приел, че разпределителното дружество е имало правно основание по чл.87 ал.1 от ЗЗД и по клаузата по чл.37 от договора за присъединяване, едностранно да развали договора с ищеца, поради неизпълнение на поетите от него задължения. Посочил е, че с разваляне на договора за присъединяване настъпват предвидените в чл.88 ал.1 от ЗЗД правни последици – обратното действие на развалянето, при което всяка от страните дължи връщане на даденото на основание чл.55 ал.1 пр.3 от ЗЗД. Изтъкнал е, че наред с това в конкретния случай в чл.37, изречение второ от договора за присъединяване, страните са постигнали съгласие страната, поискала разваляне, да заплати на другата страна стойността на всички фактически направени разходи във връзка с изпълнение на договора, до момента на неговото разваляне. Счел е за неоснователно възражението за нищожност на тази клауза, като е посочил, че и без нея на основание чл.88, ал.1 ЗЗД изправната страна има правото да иска връщане на даденото, както и право на обезщетение за вредите от неизпълнението. Приел е, че тази клауза е израз на свободата на договаряне и е в съответствие с разпоредбата на чл.20 ал.4 от Наредба №6, по силата на която разходите за изграждането на съоръжението са за сметка на разпределителното дружество, както и че с клаузата на чл.37 от договора не се изключва приложението на чл.88 ал.1 от ЗЗД.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение. Поставеният от касатора въпрос не съответства на изложените от въззивния съд мотиви, съответно отговорът на този въпрос не е обусловил изхода на спора и по отношение на него не е налице общото основание за допускане на касационен контрол. Въззивният съд не е изразил становище, че e валидна клауза от договор, с която страните изключват приложението на чл.88 от ЗЗД и предвиждат едностранна реституция – в полза само на една от страните по разваления договор. Въз основа на задълбочен анализ на съдържанието на представения договор за присъединяване на електрическа централа от 26.09.2009г., съдът е достигнал до извода, че с клаузата на чл.37 от договора страните са постигнали съгласие при неговото разваляне изпълнителят да получи стойността на всички разходи по изпълнението на договора. Приел е, че тази клауза е израз на свободата на договаряне и е в съответствие с разпоредбата на чл.20 ал.4 от Наредба №6, по силата на която разходите за изграждането на съоръжението са за сметка на разпределителното дружество, както и че с клаузата на чл.37 от договора не се изключва приложението на чл.88 ал.1 от ЗЗД. В тази връзка следва да се отбележи , че по въпроса за възможността да се претендират извършени разходи по изпълнение на нищожен договор, е налице задължителната практика на ВКС, обективирана в решение №219 от 04.02.2014г. по т.д.№871/2012г. на ВКС, ТК, І т.о, в което е прието, че при нищожен договор за изработка когато престацията на изпълнителя има веществен резултат, за него възниква вземане за разходите, предвид невъзможността да се върне полученото. Същото разрешение може да намери приложение и в хипотезата на развален договор за изработка, когато даденото от изпълнителя не може му се върне фактически.
С оглед изложеното преценката на съда за основателност на предявените искове не се дължи на неправилни изводи относно приложението на разпоредбата на чл.88 ал.1 от ЗЗД, а на становището за възможността страните да уговарят и други последици от развалянето на договора, наред с императивно въведените от закона. Поради това поставеният въпрос не съответства на решаващите изводи на въззивния съд и не може да обуслови допускането на въззивното решение до касационен контрол.
По изложените съображения, настоящият състав на ВКС намира,че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивски апелативен съд.
При този изход на спора касаторът [фирма], [населено място], следва да заплати на [фирма], [населено място], направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 700 лева.
Воден от горното, състав на Върховния касационен съд, Първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №152/30.04.2015г. по т.д. №82/2015г. на Пловдивски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма],[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], ет.5, ап.12, да заплати на [фирма], [ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 700 лева /хиляда и седемстотин лева/.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.