О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 595
София, 20.10.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на единадесети октомври две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 1274/2017 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], ЕИК[ЕИК], чрез процесуалния й пълномощник, срещу решение № 190 от 19.01.2017 г. по в.т.д. № 551/2016 г. на Апелативен съд – София, с което е обезсилено решението на Окръжен съд – Благоевград по т.д. № 9/2014 г. в частта, с която е признато за установено, че [фирма], И. П. А. и Л. И. А. дължат солидарно на банката сума в размер на 310.86 лв. – наказателна лихва за периода 21.04.2011 г. – 03.05.2012 г., и с което след отмяна на първоинстанционното решение в останалата част, е отхвърлена исковата претенция на [фирма] за признаване за установено, че [фирма], И. П. А. и Л. И. А. дължат солидарно на банката сумата 27 868 лв. – главница по договор за банков кредит „Бизнес оборудване – ГФМК” от 04.09.2008 г., ведно със законната лихва от 04.05.2012 г. и сумата 3 021.50 лв. – просрочена лихва за периода 21.04.2011 г. – 03.05.2012 г.
В жалбата се поддържат касационни доводи за неправилност на решението, на основанията по чл.281, т.3 ГПК, с искане за неговото касиране. Изразява се несъгласие с приетото от въззивната инстанция, че с извършеното от гарантиращата банка плащане на сумата 27 868 лв., извършено непосредствено след издаване на заповедта за изпълнение, в полза на [фирма] няма притезание към ответниците, чието съществуване да бъде осъществено по реда на чл.422, ал.1 ГПК. Оспорват се изводите на САС за приложимост на т.9 от ТР № 4/2013 г на ОСГТК на ВКС и съобразяване на това плащане съгл. разпоредбата на чл.235, ал.3 ГПК. Според касатора, въззивният съд неправилно е счел, че с плащането по издадената банкова гаранция в размер на главницата по изпълнителния лист, са се погасили всички вземания на [фирма] по кредита, а по отношение на обезсилената част от първоинстанционното решение се поддържа необоснованост на извода за произнасяне по непредявен иск.
Искането за допускане на касационно обжалване е основано на следните въпроси: 1. Легитимиран ли е заявителят в заповедното производство да предяви иск с правно основание чл.422 ГПК за установяване съществуване на вземанията по заповедта, ако в периода от датата на издаване на заповедта за изпълнение и изпълнителния лист до датата на предявяване на иска е настъпило частно правоприемство /суброгация/ на страната на заявителя и 2. Плащане, извършено от трето лице по издадена банкова гаранция и довело до суброгиране на основание чл.74 ЗЗД на третото лице в правата на кредитора, води ли до погасяване на вземането. Поддържа се допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК с позоваване на т.10б от ТР № 4/2013 г. / по въпрос № 1/ и на постановено по реда на чл.290 ГПК решение по гр.д. № 2723/2015 г. на ВКС, ІV г.о./ по въпрос № 2/
Становище по жалбата е застъпено само от ответника [фирма] В постъпил по реда на чл.287, ал.1 ГПК писмен отговор се поддържат доводи за неоснователност на оплакванията за неправилност на атакуваното решение. Счита се, че след като банката касатор е удовлетворила вземането си по процесния договор за кредит от гарантиращата банка – [фирма], то не се дължи и сумата, предмет на предявения след това плащане иск по чл.422 ГПК. Този ответник по касация твърди и неотносимост на практиката, на която се позовава банката – касатор, с искане за присъждане на разноски по делото.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна, при спазване на преклузивния срок по чл. 283 ГПК, но е процесуално допустима само в частта, с която се обжалва отхвърлителното въззивно решение. В частта, с която въззивният съд е обезсилил първоинстанционното решение за сумата 310.86 лв. – наказателна лихва, жалбата е недопустима съгл. чл.280, ал.2 ГПК и предвид задължителните указания, дадени в т.8 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, което обуславя оставянето й без разглеждане.
При постановяване на атакуваното решение, съдебният състав Апелативен съд – София е възприел изцяло фактическите изводи на първата инстанция, препращайки към мотивите в тази им част, на основание чл.272 ГПК.
По спорния по делото въпрос – дали извършеното от [фирма] по учредена в полза на [фирма] банкова гаранция има погасителен ефект на задължението на ответниците към последната банка, въззивният състав е приел, че плащането от гарантиращата банка по издадения въз основа на заповедта за изпълнение изпълнителен лист не е в резултат на осъществено принудително изпълнение и по арг. от т.9 от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС това обстоятелство следва да се вземе предвид, на основание чл.235, ал.3 ГПК. Изразено е становище, че плащането е погасило вземането на [фирма], което води до извод, че този ищец не е материалноправно легитимиран по предявения иск, тъй като към датата, на която е подадена исковата молба, в негова полза вече няма притезание по договора за банков кредит към ответниците, чието съществуване следва да бъде установено по реда на чл.422 ГПК.
Настоящият съдебен състав на Върховния касационен съд приема, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Първият формулиран от касатора правен въпрос не е съотносим към посочените по-горе решаващи правни изводи на въззивната инстанция. В съобразителната част към решението не е обективирано становище за настъпило частно правоприемство на страната на заявителя. Позоваването на чл.74 ЗЗД е единствено във връзка с изразеното от съда разбиране за правната същност на банковата гаранция, като вид лично обезпечение, както и за последиците при извършено от банката плащане по гаранцията. Прието е, „че при извършено плащане по гаранцията от банката задължението на лицето наредител към бенефициера се погасява” и, че „в този случай банката има регресно право срещу наредителя за платената сума и се суброгира в правата на кредитора”. След като по този въпрос липсва изрично формирана правна воля на съда, която да е обусловила изхода на спора, то като недоказана следва да се счете общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Правният въпрос, свързан с последиците от изпълнението от трето лице и дали осъщественото плащане от банката – гарант води до погасяване на вземането, за което е издадена заповед за изпълнение по реда на чл.417, т.2 ГПК, е основан изцяло на твърденията за неправилност на въззивното решение/ по т.1 от жалбата/ и е релевантен към поддържаните основания за касиране по чл.281, т.3 ГПК. Както е разяснено в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, липсва тъждественост между основанията за допускане на касационно обжалване и общите основания по чл.281, т.3 ГПК. Ясното разграничение между тези основания, направено както от законодателя, така и в посочения акт на нормативно тълкуване и недопустимостта да се преценява законосъобразността на правните изводи на въззивния съд в рамките на производството по селекция на касационните жалби, не е изцяло съобразено от касатора при формулиране на въпрос № 2.
Поради недоказаност на общата предпоставка за достъп до касация, не се дължи произнасяне по поддържаното допълнително основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
При този изход на делото, на ответника по касация [фирма] се дължат разноски в размер на 750 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение по приложен към отговора договор за правна защита и съдействие.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 190 от 19.01.2017 г. по в.т.д. № 551/2016 г. на Апелативен съд – София в частта, с която след отмяна на решението на Окръжен съд – Благоевград по т.д. № 9/2014 г., е отхвърлен предявения от [фирма] иск за признаване за установено, че [фирма], И. П. А. и Л. И. А. дължат солидарно на банката сумата 27 868 лв. – главница по договор за банков кредит „Бизнес оборудване – ГФМК” от 04.09.2008 г., ведно със законната лихва от 04.05.2012 г. и сумата 3 021.50 лв. – просрочена лихва за периода 21.04.2011 г. – 03.05.2012 г.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ подадената от [фирма] касационна жалба срещу решение № 190 от 19.01.2017 г. по в.т.д. № 551/2016 г. на Апелативен съд – София, с което е обезсилено решение на Окръжен съд – Благоевград по т.д. № 9/2014 г. в частта, с която е признато за установено, че [фирма], И. П. А. и Л. И. А. дължат солидарно на банката сума в размер на 310.86 лв. – наказателна лихва за периода 21.04.2011 г. – 03.05.2012 год.
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на [фирма] сумата 750/седемстотин и петдесет/ лева – разноски за тази инстанция.
Определението подлежи на обжалване с частна жалба, пред друг състав на Върховния касационен съд, Търговска колегия, в едноседмичен срок от връчване на препис от него, само в частта, с която е оставена без разглеждане касационната жалба на [фирма]. В останалата част определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: